Постмодерният прочит на езика или рецидив на коминтерновската реторика?

„Македонският език не е диалект на българския“ — под това заглавие бе разпространено интервю на проф. Александър Кьосев за македонски медии, в което утвърденият културолог и преподавател от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ заявява:

„Няма съмнение, че македонският език е литературен, а не диалект, и че неговата история не започва с Коминтерна. На онези, които твърдят, че македонският език е изкуствен, трябва да се отговори, че и българският език е изкуствена конструкция, създадена през XIX век.“

На пръв поглед това кухо изказване би могло да бъде подминато като проява на типичен академичен провокативизъм, екстравагантно жонглиране с понятия и реторични парадокси, привични за определен постмодерен стил на изказ. Но зад привидната безобидност на интелектуалната игра прозира нещо по-дълбоко – едно болезнено размиване на граници, които са не просто езикови, а екзистенциално-исторически, духовни и онтологични.

Когато се поставя под съмнение автентичността на езика, който е въплътил в себе си страданията и стремежите на един народ, езика на Паисий Хилендарски, на Раковски, на братовчедите ни Ботев и Вазов, не става дума просто за научна хипотеза. Става дума за нещо, което докосва живия нерв на народната душа, за посегателство не над граматични структури, а над паметта като сакрално пространство.

Да наречеш българския език „изкуствена конструкция“ е като да обявиш за „изкуствен“ езика на Светите Седмочисленици, на книжовниците от Преслав и Охрид, на Златния век и хилядолетната традиция на българската словесност. Това не е чисто и просто методологическа провокация — това е езиково вероотстъпничество, в което се заличава връзката между Словото и Истината, между Логоса и Историята.

Ние, които сме израснали със словата на старите книги, които усещаме как езикът носи не само значение, но и благодат, не можем да не почувстваме болка, когато пред очите ни се профанизира това, което за нас е повече от идентичност — то е духовен дом, вътрешна земя, нерушима ос, около която се върти самосъзнанието ни. Словото – както е казано още в началото на Евангелието на Йоан – „бе у Бога, и Бог бе Словото“ – не е просто комуникационен код, а проява на битието.

В този смисъл, да подмениш историческата истина за произхода и развитието на македонския език, като го еманципираш до степен на пълно скъсване с българския, означава не само да изтриеш общата болка и кръв на вековете, но и да поставиш под въпрос самата онтология на съвместната ни съдба.

Да, езиците се развиват, литературните норми се кодифицират, и всяко слово е резултат от културна динамика. Но между живото, органично израстване на един език и създаването му по директива – както при „македонския език“ след 1944 г. – има разлика от степента на въплътена истина. А да наречеш този процес „естествен“, а българския – „изкуствен“, означава да извършиш подмяна не само на понятията, а и на самото достойнство на историята.

Нашето усещане, породено не от националистична еуфория, а от духовна връзка с живото предание на народа ни, ни задължава да не мълчим. Защото ако ние не защитим Словото – то, в един миг, ще престане да ни защитава.

От публицистиката към фактите: академична бележка

Тезата, изказана от проф. Александър Кьосев, се вписва в познатите рамки на постструктуралисткия конструктивизъм — интелектуален подход, според който културните, езиковите и националните идентичности са преди всичко социални и дискурсивни конструкции, оформяни от властови механизми, исторически наративи и институционални интереси. В този контекст, езикът се третира не като реалност, а като форма на символна власт, подлежаща на непрестанно пренаписване.

Този подход може да бъде полезен за критическо осмисляне на национализма, но когато премине границата между аналитичния инструмент и универсалната диагноза, рискува да се превърне в идеологическо клише. Нещо по-дълбоко се губи — онова, което обикновеният човек нарича истина, а душата — памет.

Истината, извън философските реконструкции, е и личен опит, и историческа плът. Тя е дъхът на поколения, прошепнали имената си в език, който се е превръщал в молитва, в песен, в писмо, в заклинание и в прошка. И този език, българският, има плътна, проследима и свещена историческа реалност. Той не е „изкуствена конструкция“, а гласът на цял един народ през вековете — от химнографиите на Климент и Наум до църковните песнопения в Охрид и Рилския манастир, от „История славянобългарска“ до речта на съвременния българин.

Още през IX век старобългарският става първият писмен славянски език, канонизиран и признат от Рим и Константинопол. Не е случайно, че тъкмо чрез него славянството влиза в цивилизационния диалог на Европа. Този език ражда духовна култура, каквато не се създава с декрет, а с благословение — и то не човешко. Следват векове на естествена еволюция: старобългарски → среднобългарски → новобългарски, през които езикът ни не само не замира, но и се обновява в страдание, съхранявайки в себе си и Библията, и народната песен, и живеца на едно незаличимо „ние“.

Да твърдиш, че този език „се е родил“ в XIX век, е не само академично некоректно — то е и духовно глухо. Подобно на други европейски езици, българският е преминал през етап на кодификация, но кодификацията не е сътворение, а само огледало на онова, което вече е било живо, оформено от фолклор, книжнина, обичаи и молитва. Та нима немският става език едва с Лутер? Или италианският – с Манцони? Никой разумен човек не би отрекъл генеалогията им — защо тогава да приемем подобна логика по отношение на българския?

А що се отнася до македонския език — нека кажем откровено: да, съвременният македонски език съществува като стандартизиран литературен език, но неговата официална кодификация датира от 1945 г., в рамките на комунистическа Югославия и под пряка политическа поръчка, целяща откъсване от българския езиков и исторически континуум. Диалектната му основа е западнобългарска, което никой лингвист не отрича — но липсва дълбока писмена и институционална традиция, която да свидетелства за самостоятелно развитие преди тази дата.

Историческата памет, особено когато се отнася до езика, не е неутрална. Тя е екзистенциален акт — начинът, по който човек се намира в света чрез думите. Да отречеш историята на един език, означава да отречеш историята на онези, които са го говорили, обичали и с него са умирали. И ако Бог, по думите на Евангелието, „бе Словото“, то човекът е неговият отзвук — в езика си, в паметта си, в своята истина.

Науката срещу политическата памет

В контекста на един все по-объркан свят, в който границите между знание и внушение се размиват, изявлението на проф. Александър Кьосев предизвиква не само научно, но и нравствено недоумение. Изказването му — че българският език бил „конструкция от XIX век“ — не е просто академична провокация. То действа като културен разтворител, който разлага историческата цялост, обезплътява паметта и приравнява живото езиково наследство на българите към политическите артефакти на един посттоталитарен, объркан от национални комплекси свят.

Тревожното в подобни твърдения не е самото наличие на алтернативна гледна точка — науката не се страхува от хипотези. Проблемът е, че когато една хипотеза излиза извън методологичната скромност и се превръща в публична прокламация, обслужваща чужди на духа на академизма интереси, тя се превръща в идеологическо оръжие. Така науката се обезсилва, а паметта — сакралната тъкан на народното съществуване — се редуцира до „конструкт“, който може да бъде пренаписан, изтрит или обявен за недействителен.

Тук вече не става дума само за език. Става дума за смисъла на историческото ни битие. Ако наистина българският език е „конструкция от XIX век“, тогава на какъв език е писал Паисий своята „История славянобългарска“ през 1762 г. — онова сърцетърсещо слово, което пробужда съвестта на един поробен, но незабравил себе си народ? На какъв език са създадени златните страници на Преславската и Охридската книжовна школа? Какво тогава значи Кирило-Методиевата традиция, ако не е жива опора на нашето духовно самосъзнание? И ако всичко това бъде обявено за „изкуствено“ или „продукт на ретроспективна национална фантазия“, какво изобщо остава от онова, което наричаме българска културна приемственост?

Истината е, че езикът не е политически акт — той е молитва, изречена в тъмнината на историята. Той е свидетелството на едно духовно пътуване, което започва не в кабинетите на модерността, а в сълзите, песните, болките и надеждите на поколения, които са говорили, писали, мечтали и умирали на български.

Не е ли тогава именно това — паметта, оживена чрез езика — онзи невидим храм, в който се принася жертвата на народната душа? И ако допуснем да бъде разрушен този храм в името на академични моди или постмодерни идеологии, няма ли да изгубим самата сърцевина на своето „ние“?

Ние не пишем това от позицията на патетичен национализъм, а от дълбинната болка на онези, които вярват, че народът не е изобретение, а съ-битие. И че езикът е не просто средство за комуникация, а гласът на едно човешко същество, вписано в историята на спасението.

Между академичната отговорност и идеологическата реторика

Правото на интерпретация е основен стълб на всяка свободна академична общност — не само като формално право, а като призвание, което предполага съвест, мярка и вътрешна отговорност. Но когато тълкуването се подменя с опростяващи формулировки, когато сложната тъкан на историята се преразказва през клишетата на идеологията — тогава науката се огъва, а истината се размива в удобни конюнктурни конструкции.

Истината за езиците, за имената, за паметта на един народ не лежи нито в схематичните догми на Коминтерна, нито в циничната игра на постмодерната ирония. Тя се открива — или поне доближава — чрез търпеливо вглеждане в хилядолетния ръкопис на културната история, в звука на словото, оцеляло през катастрофи и възкресения, в спомена, съхранен не само в документи, но и в душевността на народа.

И ние самите — като читатели, изследователи, свидетели и участници — не сме вън от този процес. Нашето преживяване, нашата болка и наша надежда също оставят отпечатък върху всяка дума, която се произнесе с вяра, че тя може да се доближи до онова, което е по-дълбоко от факт и по-устойчиво от идеология: истината като събитие на смисъла. В този смисъл, академичната отговорност не е просто дълг към науката, а акт на вярност към паметта, към предците, към Бога — и към нас самите.

Лалю Метев, 28 юли 2025 г.

Лалю Василев Метев (р. 20 октомври 1968 г., София) е български юрист, хуманитарист и изследовател, фокусиран върху езика, историята и националната идентичност. Магистър по право, той развива комплексен подход, който съчетава философска онтология, богословска херменевтика и родова антропология. Особено внимание отделя на езиковия въпрос като фундаментален елемент на националната същност и историческата памет на българския народ. Скептичен към постмодерните тенденции за езиков релационизъм и конструиране на „езикови истини“, Метев остро критикува опитите за „дезавуиране“ на българския език и история, които според него застрашават не само научната достоверност, но и духовната ос на българската културна общност. Неговите текстове обединяват философски и богословски размисли с дълбока историческа памет, превръщайки езика и словото в сакрално пространство, което свързва миналото, настоящето и бъдещето на нацията. В публицистиката и академичните си изяви Метев разглежда езика не само като лингвистичен феномен, а като носител на онтологична и екзистенциална истина — ключова за съхранението на националната памет и духовната идентичност. В този контекст неговият прочит на дебатите около македонския език и „изкуствените конструкции“ представлява критика на опитите за историческа и културна фрагментация, които разкъсват единния български духовен и езиков свят.