В рамките на изданието на предаването „Честно казано с Люба Кулезич“ от 24 юли 2025 г. имах възможността да споделя свои разсъждения върху едно дълбоко тревожно, но в публичното пространство все още недостатъчно осмислено явление: институционалната и духовна обвързаност на Българската православна църква с Руската православна църква. Тази обвързаност, която мнозина – от страх, лоялност или невнимание – предпочитат да омаловажават или релативират, не е просто въпрос на културно-историческа симпатия или административна близост. В нея се откроява една дълбока еклисиологична аномалия, която подрива свободата, идентичността и автентичното духовно свидетелство на Църквата в България. В основата ѝ стои подменена представа за православното единство – не като евхаристийно и съборно общение между свободни поместни църкви, а като йерархически наложен геополитически ред, в който „старшата сестра“ от Москва говори от името на всички.

Още от времето на учредяването на Българската екзархия, отношенията между руското и българското духовенство се оформят върху многопластова, но често асиметрична основа. В последната четвърт на XIX век Руската империя възприема Православието не просто като религиозна принадлежност, а като инструмент на геополитическа интеграция и културно-политическа лоялност. Протекционизмът, който Руската православна църква упражнява спрямо българската, е неотделим от идеологическата рамка на панславизма — стремежът към изграждане на „духовна зона“ на руско влияние в балканския регион.

След 1945 г., в контекста на насилствената съветизация на България, тази неравнопоставеност се институционализира под формата на „духовно старшинство“, зад което прозира политическата субординация. Дори след края на комунистическия режим, каналите на влияние — чрез стипендии, семинарско обучение, църковни мисии, официални представителства и двустранни инициативи — не само че не отслабват, но придобиват нова, посттоталитарна легитимност. В условията на религиозно възраждане и политическа фрагментация, апелът към „православното братство“ често служи за прикритие на трайни зависимости, които вече не се налагат открито, а се възпроизвеждат чрез културни жестове, догматична близост и институционални инерции.

В интервюто си позволих да използвам израза „вербовка чрез благочестие“, за да обознача един деликатен и трудно уловим процес — процес, който не се поддава лесно на традиционните политологически инструменти. В него липсват външни белези на принуда: няма насилие, няма явна пропаганда, няма настъпление в политическия или институционалния смисъл на думата. Но присъства нещо далеч по-дълбоко и трайно — меко, почти незабележимо проникване в духовната тъкан на Църквата, осъществявано чрез култивиране на литургичен вкус, естетика на богословието, стилистика и интонационен ритъм на словото, възпитавани у младите клирици.

С други думи, формирането на младите духовници в среда, в която Руската православна църква не се представя просто като една от многото поместни църкви, а като сакрална норма на „православието“, води до формиране на съзнание, вече обусловено от културна и духовна йерархия. То се завръща в родината си не просто като част от локалната църковна традиция, а с усещането за принадлежност към нещо „по-висше“, „по-канонично“, „по-истинно“. Това е зависимост без външен натиск, подчинение без официална власт, колонизация без флаг и без територия — покорство в одежди на благочестие.

Богословският проблем тук не се изчерпва с простия факт на обучение в Москва. Проблемът възниква тогава, когато тази обучителна система се трансформира в инструмент за идеологическо моделиране. Ако — както свидетелстваше един духовник, цитиран по памет — „за да бъдеш издигнат в БПЦ, трябва първо да си одобрен в Москва“, то това изразява опасното съществуване на неписана институционална хетерономия, намираща се в съществено противоречие с фундаменталните принципи на православната еклесиология.

Църквата, по израза на св. Максим Изповедник, е εἰκών τοῦ μέλλοντος αἰῶνος – икона на бъдещия век. Тя не може да бъде филиал на политическа власт, нито културен придатък към друга църковна юрисдикция – независимо колко „братска“ се определя тя. Автокефалията не е просто административна категория, а еклисиологически израз на свободата на Духа.

Посегателството върху духовната свобода на една поместна църква не е само институционален въпрос — то носи със себе си дълбоки екзистенциални измерения. Проблемът не се изчерпва с това къде се обучават нашите духовници — в Москва, в Атина или другаде — а се отнася до как и в какъв дух се формира тяхното богословско съзнание. Дали то остава вярно на свободата в Христос и живото предание на светоотеческата мисъл, или се подменя от културно-политическа идеология, маскирана като православие?

Ако младите български духовници бъдат възпитавани не в светлината на съборното богословие, а в дух на лоялност към конструкта на т.нар. „Руски свят“, тогава не говорим за духовно обучение, а за стратегическа подмяна: на благодатното с доктринерно, на апостолското с имперско, на Христовото с държавно. Това вече е не просто богословска деформация — това е подриване на самото ядро на духовната ни идентичност.

Цитирах пример на висш клирик, който регулярно изразява политически становища в медиите — не в качеството си на частен гражданин, а като „глас на Църквата“. Това естествено повдига съществен въпрос: къде минава границата между пророческото свидетелство и политическата пропаганда? Църковната трибуна не е и не може да бъде партийна платформа. Патриархът безспорно има право – дори дълг – да говори за истина, справедливост и милост. Но когато в словото му вземат връх езикът на международната политика, риториката на „държавните интереси“ и лексиката на геополитическата лоялност, той вече престава да бъде служител на Христовото Евангелие. Превръща се, съзнателно или не, в говорител на нов тип идеологическа симфония – дирижирана между олтар и престол, но лишена от духовна свобода.

Повдигнатият в публичното пространство казус не следва да бъде тълкуван нито като личностна атака, нито да се редуцира до поредната сензационна интрига. Същността му е дълбоко църковна: той засяга сърцевината на нашето богословско самосъзнание и способността ни за отговорно духовно свидетелство в един все по-фрагментиран свят. Не става дума за отричане на отношенията с другите поместни православни църкви, а за тяхното преосмисляне в светлината на свободата, която ни е дарувана в Христос.

Защото Църквата не е „оловен печат“, наложен от някакъв „голям брат“, а живо Тяло Христово, в което всяка поместна общност е призвана да участва не като пасивен имитатор, а като съборен съработник и свидетел. Там, където отсъства свободата на вярата и съвестта, съборността се изражда в подчинение, а общението — в зависимост. Ако не съумеем с трезвост и духовна проницателност да отстоим тази свобода, рискуваме да изгубим не само себе си, но и бъдещето на Църквата в нашето общество.

Лалю Метев, 28 юли 2025 г.

1. Рикьор, Пол. Символите на злото. София: Критика и хуманизъм, 2004.

2. Schmemann, Alexander. The Historical Road of Eastern Orthodoxy. Crestwood: SVS Press, 2002.

3. Ware, Kallistos. The Orthodox Church. London: Penguin Books, 1993.

4. Чапнин, Сергей. Церковь в постсоветской России: между свободой и лояльностью. Москва: Республика, 2019.

5. Йоан Лествичник. Лествица. Прев. архим. Серафим. Света Гора, 1998.

6. Lossky, Vladimir. The Mystical Theology of the Eastern Church. Crestwood: SVS Press, 1997.