Съществена частица от академичния (under)ground 

Историята на университетската общност познава редки мигове, в които рутината на учебния процес се разчупва, а пространството на интелектуалното търсене се превръща в арена на духовна и обществена трансформация. Това са повратни точки, когато съпротивата срещу страха и мълчанието става общо дело, а словото придобива силата на пророческо свидетелство.

Такъв бе и периодът 1990–1997 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ – историческа гънка във времето, в която десетилетия на политическа инерция и духовна обездвиженост изригнаха в решителен жест на непокорство. Студентският протест се вплете в пулса на гражданската енергия, а университетът – този храм на знанието – се превърна в жив символ на пробуждащото се общество.

По случай 125‑годишнината на Висшето училище, скромна фотоизложба върна към живот онези дни – не като застинал артефакт, а като живо свидетелство за прехода от безмълвно търпение към активна съпротива. За мен е чест и отговорност да потвърдя, че бях сред онези едва четирима студенти – трима от които, за жалост, останаха безименни в паметта ми – които за първи път в историята на България се осмелиха да окупират и задържат Ректората на най‑стария ни университет.

Това не бе просто физическо завземане на сграда, а отвоюване на смисъла – възстановяване на свободата на словото, правото на гражданска инициатива и духовната автономия на тази Алма матер на българската наука. Престъпихме не само прага на институцията, но и прага на собствените си страхове – онези вътрешни вериги, изковани в дълги години на тоталитарно възпитание и социално подчинение.

В богословска перспектива това бе метаноя – радикално обръщане на ума и волята, преминаване от страх към свобода, от мълчание към слово, от подчинение към лична отговорност. Св. апостол Павел свидетелства: „Гдето е Духът Господен, там е свобода“ (2 Кор. 3:17). Нашият акт бе именно такъв момент на духовно дишане – първата глътка въздух след дълго задържан дъх.

Философски, това бе екзистенциален пробив – онова, което Ясперс нарича „гранична ситуация“, а Франкъл – среща с най‑дълбоката отговорност пред смисъла. В онази нощ съзнавахме, че можем да загубим всичко – академичното си бъдеще, свободата си, дори сигурността на близките си. Но готовността да платим тази цена придаде на действията ни непреходна стойност.

В исторически план това бе отвоюване на времето – онзи рядък миг, за който Хана Арент говори, когато общността престава да бъде обект на историята и отново става неин субект. Макар политическите ветрове по‑късно да замъглиха чистотата на първоначалния устрем, самият факт на този акт остана в духовната памет – като напомняне, че дори в несвобода, изборът на личния риск в името на истината е винаги възможен.

И днес, когато този момент може да изглежда забравен или обезценен, той продължава да живее като икона на свободната воля – свидетелство, че в критични исторически точки университетът може да бъде не само място на знание, но и олтар на гражданската и духовната смелост.

Ако днес „дишаме свободно“, макар и сред компромиси и ограничения, това е и благодарение на малките, но решителни актове на съпротива, какъвто бе нашият. Свободата не е даденост – тя е плод на лични жертви, на преодоляване на страха и на отказ от удобното бездействие.

И всеки път, когато си спомняме за онзи момент на своя младежки порив, потвърждаваме една проста, но вечна истина: Свободата започва там, където свършва страхът.

Лалю Метев, 5 август 2025 г.


– – –


An Essential Particle of the Academic (Under)ground

The history of the university community knows rare moments when the routine of the educational process is shattered, and the space of intellectual inquiry transforms into an arena of spiritual and social transformation. These are pivotal turning points when resistance against fear and silence becomes a collective endeavor, and the spoken word acquires the power of prophetic testimony.

Such was the period from 1990 to 1997 at Sofia University “St. Kliment Ohridski” — a historical fold in time when decades of political inertia and spiritual stagnation erupted into a decisive gesture of defiance. The student protests intertwined with the pulse of civic energy, and the university — this temple of knowledge — became a living symbol of a society awakening.

On the occasion of the 125th anniversary of the institution, a modest photo exhibition revived those days — not as a frozen artifact, but as a testimony to the transition from silent endurance to active resistance. It is both an honor and a responsibility for me to confirm that I was among the mere four students — three of whom, sadly, remain unnamed in my memory — who dared for the first time in Bulgarian history to occupy and hold the Rectorate of our oldest university.

This was not merely a physical seizure of a building but a reclaiming of meaning — a restoration of freedom of speech, the right to civic initiative, and the spiritual autonomy of this Alma Mater of Bulgarian science. We crossed not only the threshold of the institution but also the threshold of our own fears — those internal chains forged through long years of totalitarian upbringing and social submission.

From a theological perspective, this was a metanoia — a radical turning of mind and will, a passage from fear to freedom, from silence to speech, from submission to personal responsibility. As the Holy Apostle Paul testifies: “Where the Spirit of the Lord is, there is freedom” (2 Corinthians 3:17). Our act was precisely such a moment of spiritual breathing — the first gasp of air after a long held breath.

Philosophically, it was an existential breakthrough — what Jaspers calls a “boundary situation,” and Frankl describes as an encounter with the deepest responsibility before meaning. That night we were aware that we could lose everything — our academic future, our freedom, even the security of our loved ones. Yet the readiness to pay this price gave our actions enduring significance.

Historically, it was a reclaiming of time — that rare moment Hanna Arendt describes when a community ceases to be merely the object of history and again becomes its subject. Although later political winds clouded the purity of the initial impulse, the very fact of this act remained in the spiritual memory — as a reminder that even under oppression, the choice of personal risk in the name of truth is always possible.

Today, when this moment may seem forgotten or diminished, it continues to live as an icon of free will — a testimony that at critical historical junctures, the university can be not only a place of knowledge but also an altar of civic and spiritual courage.

If today we “breathe freely,” even amid compromises and constraints, it is thanks to small but resolute acts of resistance like ours. Freedom is not a given — it is the fruit of personal sacrifice, of overcoming fear, and of rejecting convenient passivity.

And each time we remember that moment of youthful impulse, we reaffirm a simple yet eternal truth: Freedom begins where fear ends.

Lalu Metev, August 5, 2025

Лалю Василев Метев (р. 20 октомври 1968 г., София) е български юрист, хуманитарист и изследовател, чието творческо и научно поле обхваща философията, богословието, генеалогията и историята на идеите. Магистър по право, автор на множество статии и изследвания, той съчетава аналитичната дисциплина на правника с духовната проникновеност на богословския мислител и екзистенциалния търсач. В периода 1990–1997 г. е сред живите лица на студентската съпротива срещу рецидивите на тоталитарната система — пряк участник в протестите и един от четиримата студенти, завзели Ректората на Софийския университет при първата в историята на България студентска окупация. Тази постъпка го вписва в паметта на академичната общност като свидетел и съучастник в онези редки исторически мигове, когато университетът престава да бъде само място на обучение и се превръща в духовен и граждански страж на свободата. В своите текстове Метев търси не просто хронологията на събитията, а техния вътрешен смисъл — като духовни актове, екзистенциални пробиви и богословски свидетелства за несломимостта на човешкия дух.