Историята като оръжие: как Мицкоски връща Скопие в сянката на Белград

Изказването на Християн Мицкоски, че България „от десетилетия“ води политика на унищожение срещу македонската нация, не представлява единствено обикновена политическа реплика, а по-скоро ехото на исторически конструиран и политически инструментализиран наратив, възкресен от паметта на XX век. Този наратив, възникнал в югославските политически кабинети след 1944 г., систематично превръща „българската заплаха“ в основен стълб на македонската национална идентичност, утвърждавайки се като идеологическа рамка за легитимация и устойчивост на новопроизведения политически субект.

В този контекст миналото не просто се припомня — то се активира и мобилизира като защитен щит в съвременните политически дебати. Тази ретроспекция служи не само за изостряне на националните граници на идентичност, но и като средство за политическо позициониране в настоящето, често с цената на историческото разбиране и диалог. Историческата памет се превръща в арена на борба, където миналото се конфронтира с настоящето, а сложността и нюансите на реалните събития се редуцират до едностранчиви и поляризирани наративи.

Трезвият анализ изисква критично разглеждане на паметта не само като фиксиран архив, а като динамичен процес на конструиране и реконструиране, който винаги е обременен с политически, културни и идеологически импликации. По този начин, използването на историческото минало като „удобен щит“ демонстрира сложната връзка между паметта, идентичността и властта, и подчертава необходимостта от осъзнат и критичен подход към миналото в услуга на бъдещето.

От стратегически съюзник до конструиран противник

Историческата хронология свидетелства, че на 15 януари 1992 г. именно Република България първа в света официално призна независимостта на тогавашната Република Македония, предприемайки този акт в условията на регионална нестабилност и в контекста на спора ѝ с Република Гърция относно държавното наименование. В периода след признанието София последователно подкрепя международната легитимация и евроатлантическите амбиции на своя югозападен съсед.

Противно на твърденията на Християн Мицкоски, т.нар. „блокада“ по европейския път на Северна Македония не датира „от 1990 г.“, а възниква през 2020 г., след като поетите ангажименти по Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество от 2017 г. остават неизпълнени, а антибългарската риторика и институционализираната дискриминация спрямо граждани с българско етнокултурно самосъзнание се запазват.

В по-широк аналитичен план тук се проявява класическият парадокс на политическата комуникация: обективно верифицируемите исторически факти често се оказват безсилни пред устойчивостта на политически конструираните митове. Митът за „вечния враг България“ функционира не просто като реторическо клише, а като инструмент за консолидиране на определен електорален корпус и за отклоняване на вниманието от вътрешнополитически дефицити и дипломатически неуспехи.

Този феномен може да бъде разглеждан като пример за онова, което Ханс-Георг Гадамер определя като „исторически хоризонт на предразсъдъците“ – устойчиви интерпретативни рамки, чрез които общностите възприемат другия не в светлината на фактите, а в огледалото на собствената си историческа травматичност. В този смисъл, трансформацията на България – от първи дипломатически съюзник в началото на 90-те до „дежурен“ геополитически антагонист в настоящата македонска публична реторика – не е резултат от рязка промяна в обективните двустранни отношения, а по-скоро от целенасочено възпроизвеждане на вече наличен дискурсивен шаблон, наследен от югославската епоха.

Политическата машина на времето

В лицето на политическите манипулации, свързани с историческата памет, наблюдаваме явлението на историческа телескопия – кондензирането и сближаването на различни времеви периоди с цел изграждане на еднозначна и опростена ретроспекция. Един пример за това е поведението на Мицкоски, който пренарежда историческите пластове, като обединява в едно понятие епохата на XIX век, когато Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) говори и пише на български език, със съвременната политическа реалност на България, член на Европейския съюз и НАТО. Този процес представлява методологическо сближаване на хетерогенни исторически контексти, при което сложността и многоизмерността на миналото се редуцират до фиксиран наратив с политическа цел.

В резултат се създава една митологизирана картина – жертвен епос, в който субектът (в случая народ и държава) е изобразен като обсаден и страдащ, търсещ спасение и закрила от „европейската общност“, докато България е въплътена като агресивен „вълк“, а Скопие – представено като невинно „агне“. Този бинарен опозиционен модел на добро и зло не само изкривява историческата и съвременна реалност, но и създава опростена, инструментализирана конструкция за национална идентичност и политическа легитимация.

Подобна телескопия на времето и хомогенизация на различни исторически пластове са пример за „историческа репрезентация“, в която времето се политизира, а миналото се превръща в арена на символни борби. Това явление подкопава критическия диалог с историята, като лишава обществото от възможността за рефлексия върху сложността на националната идентичност и взаимоотношенията в балканския регион. В този смисъл, историческата памет се превръща в оръжие в политическата конфронтация, а не в инструмент за разбиране, съжителство и диалог.

Ниш – забравената врата към Македония

За да осмислим причините, поради които настоящата реторика звучи толкова познато и повторяемо, е необходимо да се обърнем към град Ниш — пространство, което исторически е представлявало съществена врата към Македония и е било част от българското етнокултурно землище до 1878 г. До този момент Ниш функционира не само като географски, но и като културен и политически център в рамките на българската етническа общност. След Берлинския конгрес обаче, който реорганизира картите на Балканите, градът попада в границите на сръбската държава, а последвалите етнически и политически промени водят до прогонването на хиляди българи от района.

От този момент нататък Белград активира експанзионистична политика към Македония, която се реализира последователно – първо чрез дипломатически договори, а впоследствие чрез военна сила и окупация. Междусъюзническата война от 1913 г. има катастрофални последици за българските национални интереси, като Вардарска Македония официално е инкорпорирана в сръбската държава. Ниш се утвърждава като стратегически команден център на новия политически и военен ред, който целенасочено преначертава етническите и национални карти на региона.

В рамките на Югославия, Ниш се превръща и в символна опорна точка на официалната историческа нарация, която систематично представя България като агресор и „крадец на идентичност“. Тази интерпретация на миналото, инкрустирана в държавната митология, служи като идеологическо оръжие за легитимация на сръбската власт в спорните територии и за изключване на българския етнокултурен елемент от регионалната историческа памет.

Анализът на тази динамика изисква разглеждане на механизмите на „историческото конструиране“ и „политиката на паметта“, където миналото не просто се преповтаря, а се пренаписва, адаптира и инструментализира в полза на съвременни национални и геополитически проекти. Тази „затворена врата“ на Ниш към Македония става символ на дълбоки и продължителни конфликти не само за територии, но и за идентичности, които продължават да оказват влияние върху политическите дискурси и националните политики в региона и до днес.

Европейският парадокс

В центъра на европейската интеграция стои принципът на консенсуса, който изисква от държавите-членки да постигат взаимно съгласие при вземането на ключови решения. В този контекст, когато една страна-членка бъде обвинена в стремеж да „унищожи“ друга, възможността за промяна на нейна позиция практически се редуцира до нула. Тази динамика създава своеобразен парадокс: агресивната реторика и обвиненията, макар да могат да носят вътрешнополитически дивиденти — както в случая с Мицкоски, който капитализира националистическата риторика за собствена политическа изгода — всъщност блокират процесите на европейска интеграция и затварят вратата към пълноправното участие на съответната държава в общността.

От геополитическа гледна точка, този парадокс става особено значим, тъй като той създава и условия за външни сили да експлоатират дезинтеграцията на Балканите. Вместо да се стимулира процесът на интеграция и стабилизиране чрез ЕС, разединеността и вътрешните конфликти служат като инструмент за запазване на влиянието на трети държави и геополитически актьори, които предпочитат един дестабилизиран и фрагментиран регион пред устойчиво европейско обединение.

Този феномен поставя под въпрос самата логика на европейската политическа общност и нейния капацитет да превъзмогне националните егоизми и исторически травми, превръщайки се в арена, в която борбата за власт и идентичност пречи на консенсуса и сътрудничеството. От философска гледна точка, Европейският парадокс се явява илюстрация на противоречието между идеала за единство и практиката на разделение, което поставя под съмнение възможността за постигане на истинско общностно съзнание в рамките на сложните национални и исторически контексти на Балканите.

Стар сюжет, нови актьори

Историята на Балканите е осеяна с неизлекувани рани и дълбоки конфликти, чиито последствия продължават да оказват влияние върху регионалните политики и обществени дискурси. В този сложен исторически контекст, определени политически фигури се възползват от хроничната нестабилност, превръщайки болезнените спомени и нерешените конфликти в инструмент за политическо оцеляване и мобилизация. Такава е ролята на Мицкоски, който наследява и репрезентира сюжет, започнал много преди неговото време – в Ниш, Белград и в кабинетите на Югославския лидер Тито – и го адаптира и преразказва, за да отговори на политическите реалности и изисквания на XXI век.

Този процес на историческа реконтекстуализация обаче носи риск за Северна Македония да се окаже затворена в порочния кръг на балканската история – един цикъл на повторение и застой, в който съвременните актьори се задържат в рамките на миналото си, неспособни да го преодолеят или трансформират. Вместо да се придвижи напред в процесите на интеграция, помирение и създаване на нови, общи идентичности, страната може да се окаже капсулирана в собствената си историческа предопределеност – една спирала, която пречи на реалното движение към бъдеще, основано на диалог и сътрудничество.

Философският аспект на този феномен подчертава противоречието между историческата памет като основа за идентичност и опасността тя да се превърне в тежест, която задържа обществото в статукво и възпрепятства еманципацията от миналото. В този смисъл, старият сюжет, пренесен от нови актьори, не е просто повторение, а своеобразен символ на неизбежността на историческите цикли и предизвикателството за политическата воля да ги прекъсне.

Лалю Метев, 8 август 2025 г.

Лалю Василев Метев е български мислител, хуманитарист и публицист, роден през 1968 г. в София. Завършил право с магистърска степен, той е изследовател с широко поле на интереси в областта на философията, историята и богословието. Особено внимание посвещава на въпросите за паметта, идентичността и политическата инструментализация на историята. Анализите му често се фокусират върху сложната взаимовръзка между миналото и настоящето, изследвайки механизмите на конструиране на исторически наративи и тяхното въздействие върху съвременните политически и културни процеси на Балканите. С дълбока философска и богословска перспектива той предлага критични интерпретации на историческата памет като активен фактор в процесите на национална и регионална идентичност, настоявайки за отговорно и диалогично отношение към миналото в полза на бъдещето.