Наскоро бе публикуван текст, който представя ключовите акценти от словото на руския владика Питирим Творогов, произнесено по повод празника на св. пророк Илия. Това слово предизвиква сериозни догматични, етически и философски притеснения, както и екзистенциални въпроси, които изискват задълбочен критичен анализ. Основната проблематика се съсредоточава върху легитимацията на насилието и войната, политическата инструментализация на религиозната реторика, както и дехуманизацията на „дисидентите“, които се изобразяват като врагове не само на държавата, но и на Църквата.

Владика Питирим очертава рязко разделение между две групи: „верните на режима“, които са представени като подражатели на пророк Илия, призвани да проявяват ревност и дори насилие срещу „идолопоклонниците“ — термин, употребен в широк, метафоричен смисъл; и „дисидентите“, обвинени в „дяволско фалшиво човеколюбие“ и изключени като вътрешни врагове на църковната и държавна общност. Това разграничение, макар и поднесено в религиозен контекст, в същината си функционира като политически лозунг, прикрит с духовна легитимност.

Особено тревожен е аргументът, че „дисидентите“ търсят справедливост, а не Христос — сякаш самият Христос не е олицетворение на Правдата и милосърдието, които са неразривно свързани. Тази дихотомия не само опростява и изкривява християнската истина, но и създава изкуствена поляризация, която противоречи на традиционната християнска антропология и етика.

В християнското учение Христос се явява не само Истина и Правда, но и Любов, която обединява справедливостта с милосърдието в хармонично единство. Словото на владика Питирим нарушава този фундаментален баланс, като поставя справедливостта — разбирана по-скоро като сурово наказание — над милосърдието и прошката, които са централни в Новия Завет. Апологетичното оправдаване на насилието в името на „ревност към Бога“ е по-скоро старозаветна парадигма, пренебрегваща новозаветното новаторство, което поставя акцент върху преобразяващата сила на любовта и прошката.

Любовта към ближния, включително и към враговете, е една от основните теми в Христовото учение (Матей 5:44; Лука 6:27–36). Употребата на религиозен език за оправдаване на война и политическо насилие отваря широко пространство за злоупотреби, които подкопават християнския морален канон. В този смисъл словото на владика Питирим може да се разглежда като пример за теологическа екстремизация, при която свещеното слово се експлоатира за политически и идеологически цели.

Текстът структурира света чрез строга дихотомия „верни“ срещу „неверни“, което опростява сложната човешка природа и пренебрегва възможността за съжителство, диалог и промяна. Обвинението в „дяволско фалшиво човеколюбие“ представлява дехуманизация на опонентите и подклажда социална и религиозна поляризация. Това поражда опасност от насърчаване на нетолерантност, страх и насилие, вместо изграждане на обществена среда, основана на диалог и търсене на истината.

Политическата инструментализация на религията и конструирането на „врагове“ вътре в църковната общност крие риск от теократичен фанатизъм и изкривяване на универсалните нравствени идеали, залегнали в християнството. В този смисъл словото на владика Питирим не само разделя, но и разкъсва социалната и духовна тъкан на християнската общност.

Призивът към „ревност“ и „борба“ срещу „враговете“ създава екзистенциална атмосфера на постоянен конфликт, която е в съществено противоречие с християнския идеал за мир, помирение и вътрешна свобода. Християнството предлага модел на живот, основан на прошка, взаимно уважение и състрадание, а не на страх и раздори.

Отстраняването и дискриминацията на „дисидентите“, особено онези, които търсят социална справедливост или се стремят към критично обновление на църковната институция, засилват вътрешното отчуждение и ерозират общностния дух, който е в сърцето на евангелската вяра.

Словото на владика Питирим по случай празника на св. пророк Илия илюстрира тревожна тенденция за инструментализиране на религията с политически и военни цели. Апологията на насилието, дехуманизацията на инакомислещите и грубото разделение на света на „верни“ и „врагове“ са несъвместими с основополагащите принципи на християнството, което призовава към единство, милосърдие и спасение за всички хора. Истинската ревност към Бога се изразява не чрез омраза и насилие, а чрез любов, справедливост и диалог — ценности, дълбоко вкоренени в християнската традиция и човешката духовност.

Апология на насилието и наказанието
В словото се легитимира убиването на „лъжепророците“, окултистите и други „врагове на Бога“ като изпълнение на „Божията воля“. Това противоречи фундаментално на Новозаветното учение, което поставя милостта, прошката и любовта към враговете в центъра на християнската нравственост (Матей 5:44; Римляни 12:17-21). Христос не е дошъл да съди и убива, а да спасява и преобразява човека. Исторически оправданието на насилието в името на борба с греха е довело до множество църковни тирании и гонения, които явно противоречат на Христовия завет.

Враждебност към хуманизма и човеколюбието
Словото изразява дихотомия между „истински хуманизъм“ — любов към човека, но омраза към греха, и „дяволски хуманизъм“ — любов както към човека, така и към греха. Това крайно разделение отхвърля западните хуманистични идеали за достойнство, човешки права и социална справедливост, които в своята същност могат и трябва да се разглеждат като част от християнската етика. Такава поляризация не отчита богословската сложност и богатството на традицията.

Есхатологичният акцент
Вярата, че пророк Илия ще се яви за да изобличи антихриста, е православна догматична доктрина. В този контекст обаче есхатологичният образ се използва, за да оправдае остър конфликт между „верни“ и „неверни“ в съвременния политически дискурс, което носи риск от политизация и апология на насилието.

Дихотомията добро-зло и човешката природа
Представената в словото опростена визия за света като разделен на „верни на Бога“ и „слуги на дявола“ не отчита сложността на човешката воля, моралните дилеми и способността за покаяние и промяна — ключови елементи от християнската антропология.

Сливане на политика и вяра
Смесването на политически възгледи с религиозната истина съдържа риск от теократичен екстремизъм, който изопачава християнското учение за универсалната любов и спасение.

Призивът към ревност и „борба с враговете“
Подобен призив поддържа състояние на постоянен конфликт, страх и тревога, което противоречи на християнския дар на мир и помирение.

Отчуждение на „дисидентите“ и търсещите справедливост
Отхвърлянето на критичните и социално ангажирани вярващи като „врагове“ създава атмосфера на вътрешна поляризация, противопоставяйки се на евангелския дух на общност и включване.

• Опасността от насилие: Апологията на убийство в името на религията е несъвместима с православното учение за милост и святост. Вярата трябва да бъде изразена чрез свидетелство и любов, а не чрез насилие.

• Политическа инструментализация на религията: Свързването на духовни идеи с политически режим и война рискува да подкопае духовния авторитет на Църквата и да я превърне в инструмент за оправдаване на насилие.

• Фино разграничение в хуманизма: Необходим е диалог, който да разграничи „фалшивото“ от „истинското“ човеколюбие без отхвърляне на принципите за човешки права и справедливост.

• Вътрешна църковна критика: Търсещите справедливост и по-дълбоко разбиране на Христовото учение не трябва да се разглеждат като врагове или „дисиденти“.

• Език на страх и омраза: Призивите към конфликт и страх не подпомагат духовното израстване и не са характерни за православната традиция.

Словото на владика Питирим Творогов, макар и формално отправено като призив към ревност и вярност към Бога чрез примера на св. пророк Илия, се оказва проблематично поради неспособността си да балансира ключови християнски категории — справедливост и милост, ревност и любов, духовно свидетелство и политическа инструментализация. Вместо да служи като духовно укрепващо послание, то възпроизвежда опасна реторика, която апологетира насилието и легитимира войната, поставяйки я в служба на политически и идеологически интереси. В този контекст апологията на насилие и враждебността към универсалните човешки права, както и поляризацията на обществото по верски и политически критерии, са дълбоко несъвместими с автентичната християнска традиция.

Християнството, от основите си до съвременността, неизменно акцентира върху универсалния призив към мир, прошка и спасение за всички хора, независимо от политическите или етническите им различия. Апелирането към „ревност“ в смисъл на насилствена борба с „враговете на вярата“ не отразява библейския и патристичен идеал за любов, която превъзмогва разделенията и утвърждава достойнството на човека, създаден по Божи образ и подобие. Ревността към Бога не може да бъде отделена от любовта, милосърдието и стремежа към истинска справедливост — качества, които са фундаментални и неразривно свързани в християнското богословие.

От гледна точка на християнската етика, всяко оправдаване на насилието и политическата дискриминация чрез религиозни категории представлява изопачаване на Божието слово и опасно изкривяване на църковната мисия. Религията не бива да се превръща в инструмент за манипулация, идеологическа мобилизация и изключване на „другия“ — особено когато става въпрос за църковната общност, призвана да бъде пространство на включване и братска любов.

В този смисъл призивът към истински християнски размисъл и самоанализ е не просто препоръчителен, а наложителен. Вярата не трябва да се използва като оправдание за насилие и потисничество; напротив, тя трябва да бъде израз на състрадание, прошка и търсене на справедливост, които уважават човешката свобода и достойнство. Само чрез диалог, взаимно уважение и милосърдие може да се изгражда устойчив мир и хармония в сложните социални и политически реалности на днешния свят.

Нека тази тревожна реторика послужи като предупреждение за всички християнски общности и лидери: пътят на вярата изисква не само ревност, но и дълбока отговорност, която отказва да допуска политическа манипулация и насилие под предлог на религиозен патос. Християнството ни призовава да бъдем носители на мир и любов — дори към онези, с които се различаваме — и да отстояваме своята вяра, без да губим човечността и достойнството на ближния.

В заключение, съвременният християнски отговор трябва да бъде един, който утвърждава ценностите на прошката, включването и справедливостта. Само чрез тези духовни и морални стожери може да се избегне опасността религията да се превърне в оръжие за разделение и омраза, и да остане автентичен път към спасение и помирение — както между хората, така и пред Бога.

Лалю Метев, 10 август 2025 г.