🎭 Лабиринт на суетата – сезон без край

Политическият цирк и гравитацията на глупостта

Микрофоните тичат, кулоарите ехтят, а другарят Борисов шества като самопровъзгласен месия на импровизацията. Очакваме ли бюджетна яснота или поне цитат от Кант? Не. Получаваме поредната „простотия“ — дисциплина, в която той отдавна е национален шампион.

Народното събрание — уж „храм на демокрацията“ — е сведено до сцена на абсурда. Журналистите, вместо да държат властта отговорна, се държат като придворни шутове, записващи всяка „мъдрост“, всяко кикотене, всяка гримаса. Така се ражда новата политическа физика: гравитацията на глупостта — закон, по-тежък и от този на Нютон, защото тегли цял народ надолу.

Докато държавата потъва в корупция и бедност, медиите събират бисери като ново Евангелие. А ние — гражданите — плащаме с данъците си билета за този спектакъл, който никой не иска да гледа. „По плодовете им ще ги познаете“ (Мат. 7:16) — и плодовете са гнили. Миризмата на разпад задушава общественото пространство.

Геополитика по български с китайски привкус

В нормална държава журналистите питат, разследват, притискат. У нас — дебнат по коридорите, за да не би властта да се изгуби в собственото си его. Междувременно ни обясняват, че „изпреварващите“ полицейски доходи и „естественото“ намаляване на пенсионерите ще потекат към Хората „по каналния ред“ — като мед и масло в партийни касички.

Публиката чака следващата „велика“ мисъл – с широко отворени очи 👀, изтерзана и обедняваща, но утешавана от феномена Шиши, че поне измамата ще е… автентична.

На световната сцена китайският диктатор Си Дзинпин награждава Путин, а българските министри чинно се нареждат рамо до рамо с „Империята на злото“. Формулата за геополитика по нашенски от 2019 г. е ясна: явочна квартира + явка + спецкуриер = „стратегическо партньорство“. Без парламент. Без дебат. Без обяснение.

Русенският абсурд и „философията“ на мутро-стила

Поредният фарс: пребит директор на МВР. „Представяте ли си!“ — възкликва кметът. Представяме си. Но когато пребиват простосмъртни, това не е новина.

Сюжетът е достоен за треторазряден мутренски сериал: фитнес в 5:30, дрифтиращи младежи, побой без свидетели, без камери. Финалът? Шефът на МВР с пръстени, синджири, татуировки и тениска пред медиите. Циркът е институцията.

А министърът на вътрешните работи? Нагъл, арогантен, самозабравил се. Костюмът от три части и правилното говорене не компенсират липсата на компетентност и зависимостите му от двама престъпници, които завладяват държавата с пълна сила. „Халюцинира“, „фантазира“, отговаря с въпроси на въпросите, за да се измъкне. Опитва дори индиректно да защити Пеевски — с логиката, че опозицията го „правела значим“. Но нито дума, нито стон срещу свинята, която тъпче държавата.

Финал: Гротеската на абсурда

Киркегор би казал: „Отчаянието е болестта на духа“. А св. Августин: „Държава без правда е банда разбойници“. Днес диагнозата е пълна: парламентът е банда, медиите — нейната фанфарна музика.

Още в края на август правителството изтегли нови 300 млн. лева дълг и достигна антирекорд от 16,5 млрд. лева заеми от началото на годината.

И в центъра на този спектакъл виждаме гротескната картина: Пеевски — диригент на абсурда, Борисов — негов неизменен подгласящ солист, а министърът на вътрешните работи — жалък конферансие, който говори за ред, докато самият той стои на колене пред мутрите, които „управляват“.

Това вече не е държава. Това е кабаре, в което билетът плащаме ние, а сцената е завладяна от най-наглите и самозабравените.

Лалю Метев, 4 септември 2025 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, публицист и хроникьор на българския абсурд. Роден с усет към словото и нетърпимост към фалша, той превръща политическата реалност в литературна сцена, където героите са истински, но сюжетите – трагикомични. Пише с език, който боцка, но не ранява, и с поглед, който вижда отвъд фасадите на властта. Неговите текстове са смесица от граждански гняв, философска ирония и театрална образност – своеобразен „репортаж от задкулисието“, където истината често се крие зад завесите. Лалю Метев вярва, че думите могат да бъдат оръжие срещу забравата и апатията, и че смехът – дори горчив – е форма на съпротива.