Ритуалът на безпаметните

Явлението, при което един посрамен и обезроден партиен функционер – вместо да търси убежище и анонимност в чужбина, където безпрепятствено би се разтворил в забвение – решава да се върне сред своя народ, и то с позата на аслан, на самозван водач, изглежда странно и почти парадоксално. В този акт не прозира толкова лична храброст, колкото историческа наглост – готовност да се пренебрегне паметта на нацията, която би трябвало да бъде неизменен коректив.

Тук се появява философско-богословският проблем на анамнезиса – припомнянето. Паметта не е само индивидуална способност, а общностна отговорност. Тя е духовен съд, в който нацията съхранява своето достойнство и уроците на миналото. Да се завърнеш като триумфатор – макар и само „вице“ – след като си отрекъл жертвите на своя народ, означава да профанизираш самата идея за историческа истина. Тук се разкрива и грехът на забравата – не като невинна слабост на паметта, а като целенасочена амнезия, в която индивидът и колективът се примиряват с безчестието.

В политически план тази логика приема още по-зловеща форма. Днешните партийни конфигурации, възприемани от мнозина като „ново начало“ – БСП, ГЕРБ, ИТН – са нищо повече от поредна метаморфоза на партията-майка БКП. Това не е нова политическа динамика, а огледално повторение на един и същи организъм, който сменя кожата си, но запазва непроменен вътрешния си порок. Така „безродникът“ и „безпаметният“ престават да бъдат отделни фигури и се превръщат в симптом на системна болест, чиито корени са в забравата и отказа от духовна отговорност пред историята.

Истинската трагедия не е в отделната личност, която позира като аслан, а в обществото, което допуска тази поза да бъде възприета като сила. Това е нравственият разпад на общата памет – отказ от анамнезиса, който би трябвало да ни връща към жертвите, към истината, към вярата в Бога и към духовната отговорност, без която всяка нация се разпада в тълпа.

И ето, на сцената излиза водачът на БСП – формалната наследница на партията-майка, преродена в десетки сенки и привидения – и заявява: „Не виждам основание да подавам оставка заради Китай.“

И народът замира. Не защото вярва, а защото отново е вкаран в театъра на сенките, където единствената действителност е протоколът, а всичко друго – памет, истина, вина, покаяние – е забранено за внасяне в залата.

Сцената постепенно се превръща в гротеска: пред очите ни марширува процесия – БКП в червени пелерини, БСП в избелели костюми, ГЕРБ в лъскави сака, ИТН в карнавални одежди. Всички вървят под един и същи знаменосец на „новото начало“ – безпаметността. На челото им се вее парадоксално знаме: „130 години история“, но буквите са очертани с мастилото на забравата. Това не е анамнезис – свято припомняне, което носи покаяние и нов живот. Това е анти-анамнезис: ритуал на изтриването, празник на амнезията.

Докато вицепремиерът Зафиров уверява, че „поканата е по партийна линия“, в небето над България сякаш ехти саркастичен смях – хор от безименни предци, които питат: „По чия линия ще върнете нашата памет?“

Но няма отговор. Само протокол. Само ритуал. Само празна форма.

А народът – този вечен свидетел – стои на прага между трагедия и фарс. Той разбира, че когато партиите-еманации на БКП говорят за „история“, те всъщност имат предвид мълчание; когато изричат „традиция“, мислят „удобство“; а когато заявяват „отговорност“, демонстрират отсъствие.

В това отсъствие прозира най-голямата гротеска: елит, който отдавна е мъртъв по същество, но продължава да танцува своя некрологичен танц върху сцената на националното битие.

А народът? Той остава с надеждата, че паметта – този анамнезис на душата – ще бъде възстановена не от онези, които празнуват безпаметността си, а от онези, които знаят, че истинската оставка не е политически жест, а духовен акт: отказ от лъжата, завръщане към истината и поемане на кръста на отговорността.

Пекинският ритуал на подчинението: гротеска, анамнезис и духовен урок

Желязков, колкото и да се опитва да изглежда неосведомен – позиция недопустима за премиер – и наивен евроатлантик, трябва да осъзнае едно: вицепремиерът, министрите и заместник-министри от неговото правителство бяха посрещнати в Китай с държавни почести, каквито се полагат единствено на държавни гости от най-висок ранг, лично от Си Дзинпин.

На фона на Владимир Путин и Ким Чен-ун, държавният глава на Китай заяви: „Когато човечеството е изправено пред избора между мир и война, ние [присъстващите държавни гости] сме от правилната страна на историята“. Българските представители застанаха редом до тримата азиатски водачи, сякаш са актьори в глобален спектакъл, където истината и националният суверенитет са само сценичен реквизит. От Путин получиха „благословия“ за „съвместната борба с нацизма“ – символичен жест, който трябва да звучи като духовно и морално предупреждение за всеки гражданин, осъзнал историческата си отговорност.

Сцената се превърна в гротеска: официалните лица, облечени в европейска легитимност, маршируваха под знамето на чужди авторитети, демонстрирайки съгласие с режисурата на авторитарните лидери. Националният интерес бе заменен с фотосесия, а институционалната отговорност – с театрален реквизит.

Особено тревожно е, че по време на визитата се обсъждаха инвестиции и изграждане на магистрали и железници в България – тоест българска земя и инфраструктура, поставени под чужд контрол. Това не е просто дипломатическа небрежност, а институционализирана капитулация.

Без незабавна реакция от страна на премиера Желязков тази картина се превръща в ритуал на подчинение. Той е призван да възстанови авторитета на държавата, да поиска оставки и да защити националния суверенитет. Бездействието е символична капитулация, вписана в карнавалната метафора: актьори, маршируващи на сцена на историческо изопачаване, където моралът и паметта се заменят с усмивки за протокол и официални снимки.

И тук се проявява философският и духовен урок: официалните представители, които се превръщат в мълчаливи свидетели на чужда власт, нарушават свещеното правило на историческата памет – анамнезиса, духовното припомняне на националната същност и отговорността пред поколенията. Паметта не е архив; тя е живо участие, съпричастие и морален акт. Когато тя се пренебрегва, нацията се разпада на сцена на фарс, а съвестта на държавата остава невидима.

Финалният урок е ясен: народът е вечен свидетел. Както при всяка гротеска, ехтящият смях на историята и предците напомня, че истинската сила не се измерва с протоколи и фотосесии, а с готовността да се защитава паметта, суверенитетът и духовната мисия на нацията. Настъпва моментът на избор – между театъра на безпаметността и възраждането чрез осъзната отговорност.

Пукането на фотосесийните усмивки се превръща в литургичен зов: България не е сцена за чужди ритуали, а жив организъм, пазител на собствената си история, достойнство и съдба. И както всяка духовна общност, тя изисква анамнезис – припомняне, не за да се върне в миналото, а за да съгради бъдещето със съзнание, вяра и морална яснота.

Единствената истинска оставка, която би възстановила реда и честта, не е политически жест – тя е духовен акт: отказ от подчинение, завръщане към истината и поемане на кръста на националната отговорност.

Народът наблюдава. Историята свидетелства. И всяко мълчание на властта става нов знак за амнезия, докато нацията не се събуди и не възстанови своя анамнезис – живата памет, която превръща миналото в настояще и прави бъдещето възможно.

Лалю Метев, пр. юр., 6 септември 2025 г.

Лалю Василев Метев, роден в София на 20.10.1968 г., е съвременен български мислител, публицист и хроникьор на националната памет. В него съжителстват учен, историк и духовен наблюдател – човек, който възприема историята като живо тяло, а миналото – като непрекъснато присъствие, което търси своя ехо в съзнанието и делата на поколенията. Сочен за дълбоко проникновен анализатор на събитията и личностите, Метев съумява да превръща родословието, историческите факти и политическите реалности в повествование, където паметта се явява акт на анамнезис – духовно припомняне, съзнателно участие в съдбата на народа. Той гледа на българската история не като на сборник от дати и събития, а като на жив поток от съдби, в който всеки гражданин носи лична и колективна отговорност. В есетата, публикациите и анализите си Метев умело преплита философско-богословска мисъл с историческо наблюдение, напомняйки, че истинското припомняне е акт на духовно съпричастие. Неговите текстове не просто разказват, а призовават – към участие, към осмисляне, към поемане на кръста на паметта и моралната отговорност. За Лалю Метев миналото е жива светлина, която озарява настоящето, а вярата и националната памет се оказват неотменим фундамент на личното и обществено съзнание. Той е сред онези съвременни хроникьори, които не се страхуват да припомнят, че духовният дълг на нацията е завещание, което всеки българин е призван да носи – с гордост, със смирение и с постоянна готовност за обединение и сътрудничество.