Държавата под наем — хазяинът, бордеят и народът

Еманацията на двайсетгодишното милиционер-комунистическо положение, за което ви очи отварях и предупреждавах, докато вие спяхте непробудно, днес вече се търкаля на ишек-пазар. От пепелищата на България се въздига нова „държава“ – Деляния. Това не е република на закона, а борса на сделки и послушания. Там законите не се обсъждат, а се диктуват на тъмно. Изборите не се печелят, а се купуват на едро, като чували с картофи. Народът е сведен до статист, до фон на един спектакъл, в който задкулисието е единственият режисьор и господар.

В Деляния справедливостта е забравена дума, а достойнството – стока за продан. Там парламентарната трибуна се е превърнала в амвон на безсрамието, а медиите – в ехо-камера на онези, които дърпат конците. Това не е демокрация, а Делянокрация – гротескно отражение на истинската държава, където волята на народа е подменена от волята на един олигархичен кръг.

И ако все още някой си мисли, че може да остане безразличен, нека знае: в Деляния безразличието е равносилно на съгласие, а мълчанието – на предателство.

Това вече не е просто криза на управлението – това е ново робство. Народът ни е вързан, не с вериги от желязо, а с вериги от лъжи, корупция и безсрамие. Държавата, която трябва да бъде дом за своите деца, е превърната в кочина, в която свинете от властта се търкалят в калта на собственото си безчестие.

И в този толкова абсурден фарс, изведнъж чухме признанието на др. Борисов: „ГЕРБ – партия под наем.“ Слушайте внимателно! Това не е случайна реплика, изтървана в хаоса. Това е формулировка, която той за пръв път използва – и тя издава повече, отколкото искаше да покаже. Той сам призна: партията му не му принадлежи. Той я е предал орташки в ръцете на корпулентния шопар, мислейки, че това е временно състояние, от което един ден ще се върне. Но историята познава добре такива „временни“ капитулации – наемателите рядко връщат наетото. Често те се превръщат в рентиери, които завинаги обсебват имота.

А какъв „имот“ е този? България! И когато прасетата влязат в градината на тиквите, те не я пазят, те я унищожават. Когато боклуците се настанят в управлението, те не носят ред, а зараза.

И народът, измъчен и обезверен, вика с гласа на справедливостта:
– Дебело прасе! Дебело прасе!

Защото когато тронът е даден под наем, той вече не е трон, а кочина.

Няма „скучни дни“ в парламента — има само откровени спектакли, чиято цел е да замаскират най-обикновената сделка: властта се продава, а народът се превръща в наблюдател на разпродажбата. В това театрално безсрамие последните дни разкриха нещо съществено: партията вече не е инструмент на идеология или обществена служба, тя е имот, отдаден под наем.

Вчера на входа на Народното събрание се разигра сценка, която казва всичко. Лидерът на ДПС — „Ново начало“ се нахвърли върху Асен Василев с вулгарна директност: „Какво искаш, Асене? Крадец, ограбил икономиката! Няма нужда от охрана… Аз ще правя държава с главно „Д“, а вие сте приключили!“ Този тон не е само заплаха; това е изява на наглостта на политическата клика — увереността на онзи, който смята, че може да си позволи всичко, защото зад него стоят други, по-могъщи.

И в този фон прозвуча още по-стряскащо признанието: „ГЕРБ — партия под наем.“ Чуйте го пак: не е метафора, не е реторично преувеличение — това е констатация. Когато лидерът на една партия допуска, че я е „дал под наем“, той признава, че политическият му апарат е заложен, че решенията се взимат вече не в интерес на избирателите, а от наемателите — тези, които плащат. И кой е платецът? В сянка прозира „усещането за Пеевски“ — онзи нерегистриран господар, чийто интереси задават ритъма на държавната политика.

Една партия-под-наем не е просто компромис; тя е бордей за властолюбци. Бордеят има „хазяин“ — и тук образът не е случайна карикатура. Хазяинът в този политически бордей не охранява честта, той събира рента. И този хазяин, когато говори, вече не е само политик: той е стопанин на пазара за влияние. Следователно не е изненадващо, че в кулоарите на властта се чува репликата: „Аз съм гарантът, че България ще бъде държава, а не соросоидна територия“ — тя звучи не като обещание, а като трансакция, като предварително споразумение между наемодател и наемател.

Ако това ви изглежда драматично — помислете за хумористично-наглата сцена със самодоволното „Д“–ържавничество: един мъж, свикнал да бъде охраняван, внезапно върви пеш и кипи от унижение — а другаде „банковият силует“ стене от колене, изтъркани от безкрайните метани пред онзи, който на абордаж е превзел държавата. Метаните са не само физическо действие; те са символът на подчинението — и хазяинът-бивш премиер, и „наемателите“ знаят това по-добре от всеки.

Политическият пазар, който се е създал, има своята пазарна логика: принципите се продават на килограм, лоялността — чрез договори, а общественото благо — като услуга с фиксирана цена. В това пазаруване ГЕРБ е вече не домакин, а хазяин на бордея; той е подпалил къщата, за да вземе наем, но си мисли, че ще запази ключовете. Наемателите обаче, веднъж влезли, рядко се разделят доброволно с приходите си — те стават рентиери, които превръщат наетото в собственост.

И докато елитите раздават роли в този политически бордей, народът остава извън властта — статист, публика, по-лошо: заложник. Думата „демокрация“ е подменена с „Делянокрация“ — и това не е само игра на думи, а диагноза: когато управляващите и „наемателите“ се разбират помежду си зад кулисите, демокрацията се превръща в фарс.

Накрая — думите, които чуваме от улицата и от глъбините на обществото, са простички и правдиви: народът крещи, когато е наранен; народът нарича нещата с истинските им имена. „Дебела свиня! Дебело прасе!“ — това не са викове на омраза, а елементарен рефлекс на справедливост: боклуците трябва да са на бунището, а не най-отвътре във властта.

Има ли изход? Има. Но той не идва от театъра на подкупните трибуни. Изходът започва там, където гражданите спират да плащат наем за своята свобода чрез апатията си. Изходът е възстановяването на държавната собственост над партията, възстановяването на партията като обществена институция, а не като имот. Когато тронът бъде върнат на народа, бордеят ще загуби клиенти; когато контролните органи заработят, рентите ще пресъхнат; когато правосъдието бъде безпристрастно, верижните сделки ще се разкъсат.

Дотогава предупреждението стои: хазяинът, който е превърнал партията си в бордей, може да смята, че държи ключовете; но накрая на наемния договор често пише друго — че наемателят става господар. И тогава вече не е въпрос само на срам, а на съдба.

Политиката като пазар: Диагноза на едно общество под наем

Това, което в съвремието отъждествяваме с термина «политика», се оказва нещо по-просто и същевременно по-зловещо едновременно: производство на смисъл в услуга на собственото оцеляване на едни и на систематичното отчуждение на мнозина. В наситената хроника на последните дни — признанията на ортаците Борисов и Пеевски за „партия под наем“ и главното „Д“, сцените на словесна агресия, демонстрациите на самодоволство и унижение — виждаме не случайни провали на морала, а симптоми на една по-обща метаморфоза. Българската публична сфера, при все своята сложност, започва да прилича на пазар: политическите институции се превръщат в имоти, партиите — в наемни обекти, а гражданите — в публика, наблюдател на процеси, в които не участват.

В това естество трябва да търсим и другото — духовното измерение на кризата. Когато институцията се отдава «под наем», тя престава да бъде посредник между човека и общото благо; тя става зала, в която се разиграват сделки. Хазяинът не е вече защитник на общото, а стопанин на приходите. Бордеят обрисува най-ярко тази метафора: не като морален епитет, а като аналитичен образ на институционално обезличаване. В бордея има клиенти и платци; в «партията-под-наем» има наематели и рентиери. И докато те съгласяват цените помежду си, народът остава извън сметките.

Политическа диагноза: рентиеризацията на властта

От социологичната гледна точка и сравнителния исторически опит процесът не е нов — корупция, клиентелизъм, олигархични влияния са устойчиви феномени в много постсоциалистически държави. Но важно е да различим хроничното от качественото изменение: когато лидерът публично признава, че «партията е под наем», това не е просто метафора — това е декларация за промяна на режима на легитимация. Не става дума за еднократна сделка, а за институционална трансформация: властта вече не произтича (или поне не само) от избори, идеология или гражданско доверие, а от договори, ренти и задкулисни споразумения. Такъв режим ражда рентиери — слоеве, чиято логика е да извличат доход от контрол над публичните ресурси, не от продуктивно съзидание.

Политическият бордей е не само метафорично понятие. В него се съчетават три характеристики: интимизация на публичното (решенията се взимат лично, не институционално), комодификация на доверието (лоялността се купува), и институционална аморфност (правилата са променливи и се прилагат селективно). Когато това се случи, демокрацията не се самоопорочава — тя се превръща в театър, чиито сценарий се диктува зад кулисите.

Богословско-политическа метафора: кенозис и „господинство“

Когато размишляваме, е трудно да не се открие паралел между «критическата депозиция» на царствеността и християнската идея за кенозис — «унижение» или «изпразване» (ἐκένωσις). Кенозисът в християнското разбиране е доброволно смирение, което не обезсмисля, а преосмисля властта; той е преминаване от доминиране към служене. В сегашния политически контекст обаче «унижението» е наложено отвън и лишава титлата от всяка сакрална легитимност — не кенотично служение, а депривация на служението.

Това е ключовото различие: както сакралният цар (помазаник) е посредник между богоустановен ред и човешкия закон, така и днес институцията може — ако запази честността си — да бъде посредник между моралния ред и публичното добро. Но когато титлата се «сдава под наем», тя престава да бъде посредник и става инструмент за частни интереси. Тогава и словата за държава, достойнство и «гарантиране на реда» звучат като покривки на сделка.

Екзистенциална последица: апатия, срам и възкресение

Отправям тук и лична изповед: политическото отчуждение ражда апатия, а апатията убива възможността за промяна. Но апатията не е само морален провал — тя е екзистенциална тежест. Когато гражданинът започне да се чувствува като статист, като фон, когато спре да очаква откровение и се затвори в съжаление, обществената плът изтънява. Тази деградация има и психическа тежест: усещане за изгубен шанс, за пропусната светлина, за живот, който не е бил изживян напълно.

И все пак съществува друг път: възкресението на политическото се случва чрез малки практики на отговорност. Да върнеш партията на народа означава не само юридическа реформа (контроли, прозрачност, съдебна независимост), а и морална реконструкция: реставрация на публичната реч, възстановяване на доверието чрез честност, а не чрез маркетинг. Това е процес, който изисква не митничарска жестокост към «хазяина», а институционална дългосрочност — въвеждане на механизми, които не позволяват наемането да се повтори.

Практически изводи: от нравствена критика към институционална промяна

В крайна сметка, това не е просто някакъв вик без смисъл; той е и карта. Ето и няколко възможни конкретни посоки, които ни се струват уместни:

1. Възстановяване на партийната автономия — партиите трябва да бъдат публични институции, финансирани прозрачно, подчинени на вътрешни демократични правила, а не на частни договори.

2. Реформа на контролните органи — независими прокуратура, КПКОНПИ/аналогични органи с истински мандати и публични сметки.

3. Културна реабилитация на гражданската съвест — повишено образование за гражданска отговорност, не само за права, но и за дълг.

4. Етика на публичната реч — възстановяване на словото като място на правдата, а не на манипулацията.

Накрая, но не на последно място — иронично и сатирично, но и по-сериозно: хазяинът може да мисли, че държи ключовете; но историята показва друго: накрая на договора често пише, че народът си връща дома. Ако искаме да спасим дома си, трябва да престанем да плащаме този необосновано висок наем със собствената си апатия. Самото възвръщане ще е дълго и изпълнено с трудности, но то е възможно: когато гражданите престанат да приемат бордея за институция и започнат да изискват пряк смисъл, тогава и думите — «дълг, чест, достойнство и слава» — ще възвърнат съдържанието си.

Лалю Метев, пр. юр., 19 септември 2025 г.

Лалю Василев Метев е български мислител, юрист по образование и изследовател с трайни интереси в областта на правото, философията и социалните науки. Роден в София на 20.10.1968 г. Автор е на редица аналитични разработки, посветени на институционалната трансформация в посттоталитарна България, на проблемите на правната култура и на особената роля на историческото наследство за изграждането на съвременната държавност. Неговият изследователски подход съчетава юридическа прецизност с богословски и философски ракурс, което позволява интердисциплинарен поглед към явления като корупцията, държавното завладяване и социалния капитал. Метев е активен участник в обществения дебат, член на професионални и културни организации, както и застъпник на идеята, че юридическата аргументация не може да бъде изолирана от моралните и духовните измерения на общностния живот. В изследванията си често подчертава необходимостта от съчетаване на емпирична строгост и гражданска чувствителност, за да се преодолее разривът между формални институции и реално обществено доверие. Настоящият текст е част от неговите усилия за изграждане на аналитична рамка, която да разграничи факт от възприятие, митология от институционален механизъм, и която да насочи към практически приложими политики за възстановяване на легитимността и устойчивостта на българската държава.