Паметникът като властова реторика: Иконография, символ и ирония

Стоян Денчев, бивш ректор на онова учебно заведение, известно в народното съзнание като приют за осиротели милиционери след катастрофичните опити за реформиране на комунистическите тайни служби, реши да надхитри самата смърт: издигна си паметник приживе. И не само това – сам, с достойнството на древен автократор, откри собствената си статуя. Тук иронията надминава и най-цветистите съветски вицове.

Професор Денчев — дългогодишен ректор на т.нар. библиотекарски университет, фигура, която в публичния дискурс се свързва както с управленски функции в „Мултигруп“, така и с данни в архивите на „Комисията по досиетата“ — направи нещо, което заслужава да бъде анализирано не само като куриоз, но и като симптом: той си издигна паметник приживе и лично откри монумента. Това действие, фасадно простичко, е богато на смислови пластове: политически, културни, екзистенциални и богословски. Есето, което следва, се опитва да съедини тези пластове — да разчете акта като исторически факт, какъвто вече е в публичната памет, и като диагностична метафора за един обществен хроничен проблем.

Паметникът е техника на властта. От фараонските колоси до римските курии и съветските мавзолеи, монументът е средство да се канализира историческа легитимация в материална форма. Във всички тези традиции има едно постоянно: монументът е постмортем акт — той се въздига след смъртта като форма на публично възпоменание и институционален разказ. Когато паметникът се поставя приживе, той преобръща този ритуал: актът престава да бъде обществено признание и се превръща в лична декларация, дори — в искане за вечност.

Именно тук лежи и първият парадокс: жестът на „паметника приживе“ преминава от сферичното на общото в областта на индивидуалното его. Ако класическата памет има тенденция да бъде диахронична — свързана с колективния наратив и с критическото презаписване на миналото — този нов тип монумент изглежда като опит да се интвира лична хегемония в публичния пейзаж.

Някои детайли на монумента — образът, позата, предметите в ръката — са семиотично значими. Вицът за Ленин с книга, чийто автор е самият Ленин, е силна социална метафора: исторически неверен, идеологически точен. В случая на Денчев гротеската се задълбочава: ръката, която би трябвало да държи папка с „донесения“, е представена да държи книга; авторитетът на мисълта е подмянен с престижната фасада на четящото тяло. Тази подмяна е повече от естетическа грешка: тя наказва паметта с липса на смисъл.

Иронията обаче не е само естетическа — тя има политическо измерение. Когато паметникът се превръща в символ на служебна или корпоративна мрежа (връзки с „Мултигруп“, данни за агентурна принадлежност и политически контакти), той престава да е индивидуален акт и става публичен сигнал: тук не се иска да се помни човешко дело, а да се заздрави статусът на определен тип власт: посттоталитарна, клиентелистка, държаща паметта под контрол.

В богословската перспектива паметникът може да се тълкува като модерен идол. Библийската традиция и християнските отци предупреждават срещу идолопоклонството: идолът е човешко творение, което иска почит, за да запълни вече наличния дефицит на смисъл. Тук има и втора, по-фина паралелна линия: идеята за кенозис — „унижение“ или самоизпразване — в православното богословие описва пътя на Христовото служение, което отказва господство, за да остане в служба. В нашия случай обаче „унижението“ не е доброволно и не е служение: титлата и видимата власт се запазват чрез публичен спектакъл, докато истинската служба и отговорност са замъглени.

Следователно актът „паметник приживе“ не е кенотично служение, а анти-кеноза: той показва желание за земно безсмъртие, което замества служението с кумир. Това е богословско обвинение: вместо да се стреми към духовна трайност в дела и истина, индивидът търси материална символика, която да замести отговорността.

На човешко ниво паметникът приживе е изповед на страх — страхът от забрава, от липса на следа. Този страх може да бъде личен, но е и културен: в преходните общества със слаба историческа рефлексия и неуредена публична памет хората рационализират своето място чрез монументализация. Проблемът е, че такава памет не е обща: тя е частна, често прикрита под публичен наратив. Вместо да се инвестира в институции, образование, архиви и критическа история, обществото допуска частни символи да диктуват публичния пейзаж.

Когато монументът е придружен от политически връзки, той става индикатор за по-широк политически климат. Публично известните или широко споменавани връзки — каквито медиите и архивите отбелязват за фигури като Денчев — превръщат лично дело в обществен проблем: позволяваме ли на миналото да се самоувековечи без критика? Когато властовите мрежи продължават да функционират без прозрачност, монументализацията на личности става част от механизма за консервация на неформални властови статути. Именно тук паметникът не е само памет — той е политическа предпоставка.

Диагнозата е тежка, но изход има в реставрацията на публичната памет като общо благо. Няколко принципа са ключови:

• Критическа публична памет — институции и практики, които свързват имената с делата и създават прозрачни архиви и контекст.

• Етика на възпоменанието — правила и обществени стандарти за това кой и защо бива увековечен в публичното пространство.

• Реставрация на служението — пресъздаване на представата за политиката като служба, а не като собственическо право; възпитание в гражданска отговорност.

• Теологическо и културно съзнание — критическо осмисляне на символите и ритуалите, които оформят публичната сфера.

Паметникът приживе на Стоян Денчев е повече от гранит и бронз: той е огледало. В него виждаме отражението на общество, което все още не е намерило зрялост да си създаде колективна памет, базирана на истина и дела, а не на страх и индивидуални защитни ритуали. Ако искаме монументите да възпитават — не в култ към личността, а в диалог към общото благо — трябва да започнем да връщаме паметта там, където ѝ е мястото: в институциите, в училищата, в архивите и в етиката на публичния живот. Само така бронзът ще бъде използван за отмяна на забравата, а не за усилване на безсмисленото его.

И тук се натъкваме на финалния парадокс: приживе паметникът изглежда като жест на самоувереност. А всъщност е признание за страх – страхът да бъдеш забравен, страхът да не останеш без следа. Но паметта не се изковава в бронз, а в истина. И ако статуята на Денчев остане, тя ще бъде не паметник на величие, а паметник на абсурдната ирония на българската история.

Лалю Метев, 19 септември 2025 г.

Лалю Василев Метев е български мислител, юрист по образование и изследовател с трайни интереси в областта на правото, философията и социалните науки. Роден в София на 20.10.1968 г. Автор е на редица аналитични разработки, посветени на институционалната трансформация в посттоталитарна България, на проблемите на правната култура и на особената роля на историческото наследство за изграждането на съвременната държавност. Неговият изследователски подход съчетава юридическа прецизност с богословски и философски ракурс, което позволява интердисциплинарен поглед към явления като корупцията, държавното завладяване и социалния капитал. Метев е активен участник в обществения дебат, член на професионални и културни организации, както и застъпник на идеята, че юридическата аргументация не може да бъде изолирана от моралните и духовните измерения на общностния живот. В изследванията си често подчертава необходимостта от съчетаване на емпирична строгост и гражданска чувствителност, за да се преодолее разривът между формални институции и реално обществено доверие. Настоящият текст е част от неговите усилия за изграждане на аналитична рамка, която да разграничи факт от възприятие, митология от институционален механизъм, и която да насочи към практически приложими политики за възстановяване на легитимността и устойчивостта на българската държава.