Политическият уличен панаир като екзистенциална драма

Новините от вота са две – и те всъщност не са новини. Те са повторение на кошмара, който се върти в омагьосан кръг и определя живота ни. България се управлява не просто от завършен простак, а от човек, който превърна простащината в политическа доктрина. Делян Пеевски – името вече не е лично, то е диагноза. И тази диагноза се постави не в парламентарната зала, а на тротоара пред нея: скандал за едно паркомясто. Символична метафора за нашето падение – властта, сведена до спор за няколко квадрата асфалт.

Сцената е достоен наследник на Свифтовите „скромни предложения“. Там, където някога се ковеше закон, днес се броят паркоместа. Родната политика се превърна в улична свада, а държавата – в импровизиран паркинг за нездрави апетити. Гледката напомня на кафана от Балканската война: в ъгъла спорят пияници, на масата падат кости от печено, а на вратата мутри решават кой да влезе. Това ли е републиката, за която мечтаеха подбудителите на „диктатурата на пролетариата“?

Хана Арент писа за „баналността на злото“. Ние днес я виждаме с очите си: корупцията и цинизмът вече не предизвикват възмущение, а скука. Злото не е чудовище, а чиновник; не е драма, а рутина. Дори скандалът с хотелите и имотите не звучи като разобличение, а като епизод от латино сериал, в който зрителят зяпа, но не вярва вече в катарзис.

И ето, че на тази сцена на абсурда Борисов влиза не като герой, а като режисьор зад кулисите. Той знае сценария, защото сам го е писал. Пеевски е изненадан, Борисов – подготвен. Те играят вечната си партия на шах, в която пешките сме ние. И тук се появява нашият Достоевски: героите не са носители на истина, а огледала на една и съща лъжа.

Да, можем да се присмеем. „Шиши е топка пред дупка“, ще кажат. Утре никой в ЕС няма да му вдига телефона, утре проститутките на медиите ще се обърнат към новия си благодетел, утре мутрите ще го продадат по-евтино от бензин. Но смехът ни е кух. Достоевски би попитал: „Щом няма Бог, всичко е позволено“ — и ние трябва да признаем: щом няма Истина, щом няма памет и съвест, какво остава? Само вечният фарс, само празната сцена, където след всяко вдигане на „завеса“ пак излизат същите актьори от трупата отроци на „активните борци против фашизъма и капитализъма“.

И тук стигам до изповедта. Не пиша, за да злорадствам. Пиша, защото усещам онова, за което Киркегор говореше – отчаянието на човека, който вижда как обществото му свиква с лъжата. Нашият грях не е, че имаме Пеевски. Нашият грях е, че свикнахме с него. Че приехме лъжата за естествено състояние, цинизма за мъдрост, корупцията за съдба.

Апостол Павел предупреждава: „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно“ (1 Кор. 6:12). В нашия случай – това всичко е позволено, защото сме загубили духовната мярка. Когато свободата се превърне в слободия, законът в параван, а моралът в слуга на удобството – това е гибелта.

Православната традиция говори за νῆψις – бдителност, трезвост, яснота. Ако някога тази страна ще има изход, той няма да дойде от нови коалиции или телевизионни месии. Той ще дойде само ако съумеем да възстановим тази духовна бдителност: ако откажем да участваме в профанизацията на паметта и на духа.

Защото другото е бягство. И тогава остава единствено съветът на Ъпдайк: „Бягай, Заеко, бягай!“ Но нашият път не е да бягаме. Нашият път е да останем. Да останем в Истина. Да останем в памет. Да останем в битка. И тогава може би ще си върнем загубеното достойнство.

Лалю Метев, 21 септември 2025 г.

Лалю Василев Метев е български мислител, юрист по образование и изследовател с трайни интереси в областта на правото, философията и социалните науки. Роден в София на 20.10.1968 г. Автор е на редица аналитични разработки, посветени на институционалната трансформация в посттоталитарна България, на проблемите на правната култура и на особената роля на историческото наследство за изграждането на съвременната държавност. Неговият изследователски подход съчетава юридическа прецизност с богословски и философски ракурс, което позволява интердисциплинарен поглед към явления като корупцията, държавното завладяване и социалния капитал. Метев е активен участник в обществения дебат, член на професионални и културни организации, както и застъпник на идеята, че юридическата аргументация не може да бъде изолирана от моралните и духовните измерения на общностния живот. В изследванията си често подчертава необходимостта от съчетаване на емпирична строгост и гражданска чувствителност, за да се преодолее разривът между формални институции и реално обществено доверие. Настоящият текст е част от неговите усилия за изграждане на аналитична рамка, която да разграничи факт от възприятие, митология от институционален механизъм, и която да насочи към практически приложими политики за възстановяване на легитимността и устойчивостта на българската държава.