Държавата като повторение на един фарс

Лалю Метев, 3 ноември 2025 г.

Историята от 1993-а се повтаря едно към едно. Тогава мафията си имаше правителство. Истинският премиер беше шефът на „Мултигруп“ – Илия Павлов, а Любен Беров само се водеше министър-председател по документи. Днес положението е същото. Истинският премиер не седи в Министерския съвет, а управлява зад кулисите. Шиши е новият Павлов, а Росен Желязков – днешният Беров: човек без воля, без глас, без самостоятелност.

Тридесет години по-късно държавата отново играе същия фарс. Само актьорите са други, а декорът е по-модерен — „евроатлантически“, с логото на НАТО на завесата и звезди от европейското знаме по реверите. Историята не просто се повтаря – тя вече се подиграва с нас.

1993-а. Годината, в която мафията излиза на сцената с фрак. Първо — „депесарски шут“. После Доган сменя председателя на парламента и поставя своя човек – Александър Йорданов, Сашко на Доган. Половината депутати от СДС вече са обърнали пелерината. Властта е поделена между триъгълника ДПС – олигархия – Мултигруп. Истинският премиер е Илия Павлов; Любен Беров само се води. Държавата прилича на предприятие в несъстоятелност, където управителят подписва, но не решава.

Война гори на сто километра от границата, а по пътищата към Сърбия текат кервани с гориво. „Нефтохим“ работи денонощно за мирния бизнес на войната. Прокурори пият с мутри, бандити пеят с депутати, а народът се буди само за да чуе новите обещания.

Дежавю. Само че днес „Мултигруп“ има ново име, ново лице и нов PR екип. Пак олигархия, пак задкулисие, пак „обръчи от фирми“. Сега ги наричат „инвеститори“, „партньори“, „медийни групи“. Първият милион вече не мирише на контрабанда, а на европроекти. Мафията си е взела уроците – не в подземието, а в парламента.

Тогавашният Любен Беров беше сламен човек. Днешният му наследник – още по-пластмасов. Разликата е само в фасадата – задкулисието е същото. Истинският премиер отново не е този, когото виждаме по телевизията. Само името се сменя – Илия Павлов стана „Шиши“, Мултигруп – „моделът Пеевски“.

Някога държавата беше рекетирана с куфарчета. Днес се управлява с тефтерчета, но принципът е същият – властта принадлежи на тези, които не се показват. Политикът е витрина, олигархът – собственикът на магазина.

А ние? Ние пак гледаме представлението от последния ред – без да знаем дали това е драма или фарс. Народът е публиката, но билетът му струва данъци, инфлация и унижение.

И все пак най-тъжното не е, че историята се повтаря. Тъжното е, че ние вече сме се примирили. Превърнахме цинизма в мъдрост, корупцията – в навик, подигравката – в ежедневие.

Може би някога ще дойде момент, когато това дежавю ще свърши. Когато декорът ще се разпадне и прожекторите ще изгаснат. И тогава ще се види, че зад „евроатлантическите“ фрази стои същата стара безнадеждност. Че под лъскавите фрази за реформи и прогрес все още стои онази тъжна, неотменима истина: България все така живее между миналото си и подмяната на настоящето.

В едно свое интервю Димитър Иванов – бивш шеф на Шести отдел на Шесто управление на ДС, известен като „Митьо Гестапото“, – нарече Делян Пеевски „младото лъвче“ на покойния Илия Павлов. Самият Иванов беше вицепрезидент на „Мултигруп“, докато „Зъбчето“ не го измести чрез вдигане на капитала. „Илия търсеше млади лъвчета с усет за бизнес и пое под крилото си Пеевски“ – казва Иванов.
Класика: ученикът надмина учителя.

Ако Павлов искаше „Мултигруп“ да бъде държава в държавата, то Пеевски вече има държава с главно „Д“, устроена по принципа „Държавата – това съм аз“. Не е ли така, след като самият той „предозира удовлетворението си“ от своя мандатоносител? Това е шесташки сарказъм към Борисов – и точен анализ. Иванов знае откъде тръгват и Борисов, и Пеевски, и кои са техните покровители. Държавна сигурност роди групировките под шапката на КГБ, а тези зависимости никога не бяха прекъсвани.

Ген. Чавдар Чернев – бивш шеф на СДВР-ДС и водач на кръга „Бялата къща“ в Банкя – стоеше зад Борисов. Зад Пеевски беше ген. Любен Гоцев, „по царска заръка“. А над всички – пак Димитър Иванов. На една снимка той покровителствено прегръща Пеевски през рамото – класически жест на приемственост.

Когато този човек казва, че „с основание се говори за превзетата държава“, това не е коментар, а диагноза.
Пеевски не превзема отделни бизнеси, както някога Илия Павлов – той овладява самата държава: институционално, законодателно, финансово. И засега го прави по-успешно, защото не засяга интересите на „старите“. Но вътрешният сблъсък е само въпрос на време – когато предозирането на властта мине границата на търпението дори на онези, които го създадоха.

Сценарият е стар. Мафията отново има правителство.
А ние – своята роля на зрители в поредния акт на една и съща трагикомедия.

Историята у нас няма въображение. Тя не се повтаря първо като трагедия, после като фарс – както казва Маркс. У нас тя се повтаря направо като фарс с трагични последици.
Годината може да е 1993, 2009 или 2025 – сценарият е един и същ, само актьорите се сменят.

Тогава Илия Павлов беше истинският премиер, а Любен Беров – по ведомост. Днес разликата е само в прякорите – „Шиши“ вместо „Мулти“, а в Министерския съвет – същият безгласен човек. Фасадна демокрация, задкулисна власт, симулация на институции.

Истинският премиер не ходи на заседания, защото кабинетът му е извън парламента – там, в сянката, където се раздават постове, пари и обещания за безсмъртие.

Тридесет години по-късно народът пак гледа същия филм.
Само че този път прожекторите светят по-ярко, а цинизмът е в HD качество.

През 90-те мафията си имаше държава. Днес държавата си има мафия.
Разликата е граматическа, но съдбовна.
Тогава олигархията мечтаеше да бъде „държава в държавата“. Сега тя просто е държавата.

Ако Илия Павлов беше прототипът, то Делян Пеевски е завършеният продукт – човекът, който превърна зависимостите в държавна доктрина.
И когато „Митьо Гестапото“ го нарича „младото лъвче“ на Павлов, това не е метафора, а отчет по служба.

Само че „младото лъвче“ порасна. И вече не пази прайда – той е прайдът.
А държавата – савана, в която всички останали сме жертви.

Разбира се, за да има хищник, трябва да има и жертви. И ние свикнахме с ролята.
Отдавна не питаме кой управлява, а кой стои зад онзи, който се води премиер.

Навремето това беше Любен Беров – човек без воля, без мнение, без глас.
Днес е Росен Желязков – човек без дори физиономия в публичното пространство.
Марионетка в костюм, фигура на конституционната шахматна дъска, която се движи по команда от невидимите играчи.

Същият модел, само с по-добра PR опаковка.
България живее в цикъл на политическо „дежавю“.
Всеки десет години се опитваме да се измъкнем от сянката на същите сценаристи, но тя расте, а ние се смаляваме.

Докато в новините говорят за реформи и модернизация, истинската власт продължава да действа по стария десарски протокол:
„Не е важно кой какво казва, важно е кой кого държи.“

Държавата не е превзета – тя отдавна е заета.
И всеки опит да я „върнем“ е все едно да си поискаш обратно душата от дявола след подписан договор.

Днес бивши шефове на ДС дават „анализи“ по националното радио.
Моралният парадокс е завършен: онези, които създадоха сенките, днес ги тълкуват.
Те ни обясняват кого да мразим, кого да съжаляваме и на кого да се възхищаваме.
А ние слушаме, защото техният глас звучи уверено, бащински, почти отечески.

Чуйте само как Димитър Иванов предупреждава Пеевски „да не предозира удовлетворението си“. Това не е критика – това е наставление.
Съвет от човек, който добре знае какво се случва с лъвчетата, забравили кой им е подхвърлял месото.

Този „бащински тон“ е предупреждение от системата към своите рожби:
„Не прекалявай. Не дразни старите богове.“
Играта е същата – само фигурите се сменят.

Междувременно България живее на автопилот. Министри идват и си отиват, парламентите се сменят, а държавата е все същата – застинала между минало и подчинение.

Проблемът не е, че мафията управлява.
Проблемът е, че ние свикнахме да я наричаме „управление“.

Тридесет години след „Беров – Павлов“ и петнадесет след „Борисов – Пеевски“ България пак се клати между две корпулентни сенки и един народ, уморен да бъде зрител.
Но докато апатията се нарича „стабилност“, а цинизмът – „реализъм“, промяна няма да има.

И ще продължаваме да чуваме ехото на онази реплика, която звучи все по-зловещо с времето:
„В царството на тиквите кратуната е цар.“

Дежавю. България, 2025.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.