Валентин Велчев: Безобиден ли е архимандрит Никанор? 

Преди всичко е важно да се разграничи: фактологичните данни за конфликта около архим. Никанор са сложни, противоречиви и в значителна степен опосредени от вторични разкази и интерпретации. Поради това всяко категорично „досие“ – включително това на Валентин Велчев – трябва да бъде четено критично, като риторичен конструкт, а не като безспорна съдебно‑канонична присъда. Публичният образ на Никанор очевидно е поляризиращ, но именно в такава ситуация богословската честност изискват максимална предпазливост спрямо демонизиращия, еднопосочен наратив.

Според същият този Валентин Велчев, архимандрит Никанор (Мишков) очевидно не е „безобиден“ нито в църковно‑каноничен, нито в обществен смисъл, ако се изхожда от събраните около него факти, свидетелства и санкции. Наложеното му наказание „аргос“ заради липса на счетоводна отчетност, съчетано с предишни конфликти, изгонване от Зограф, рязка публична реторика и открити заплахи към Патриарх Даниил, очертава фигура на духовник, който оперира на границата между пастирско служение, лична властова амбиция и опасно флиртуване със силови и бизнес среди.​

От църковно‑канонична гледна точка „аргос“ – временно запрещение от свещенослужение – е изключително тежка мярка, която се прилага не за естетически „характерови“ особености, а за системно нарушаване на устав, непокорство спрямо църковната власт и съмнения в почтеното управление на поверено имущество. В случая тя стъпва върху натрупан контекст: злоупотреба с доверието на вярващи и ктитори, отказ от прозрачна финансова отчетност, както и „рецидив“ на скандално поведение – от намеса в избори за митрополит до конфронтация с братството в Зограф и последвалото полицейско извеждане. Така образът на Никанор престава да бъде просто „остър характер“ и придобива очертанията на властолюбив духовник, който използва харизмата си, за да разшири личния си контрол над хора и ресурси.​

Богословски тук се вижда драматичен разрив между монашеския идеал и практиката. Монахът, призван към послушание, смирение и отдалеченост от „мамона“, се оказва въвлечен в конфигурации на „пернишки бабаити“, „Мистър 30%“, икономически договорки и заплахи за физическа саморазправа – не само спрямо миряни, но и спрямо предстоятеля на Църквата. Когато архимандрит публично нарича патриарха „никаквец“ и допуска език от типа „тоя път се смирих, другия път ще играе винкела“, това вече не е просто „емоционалност“, а словесно разкъсване на самата сакрална тъкан на църковното общение. Християнската традиция е безкомпромисна: който желае смъртта на брата си в сърцето и словото си, вече е престъпил границата на любовта, независимо от носения сан.​

Случаят Никанор поставя тежък въпрос към вярващите и обществото: какво се случва с човека, когато дълги години живее в пресечната точка на църковна власт, пари и политически влияния. Свидетелството на предишния игумен Евгений – за постепенната промяна под натиска на „парите и хората на властта“ – подсказва процес на вътрешно огрубяване, в което първоначалното духовно търсене се заменя от обсесия с контрол, лоялни силоваци и финансови потоци. В този смисъл Никанор не е „случайно изключение“, а симптом на по‑голям проблем: когато липсват прозрачни правила, канонична взискателност и общностен контрол, манастирът може да се превърне от място на покаяние в сцена за театрално „православие“ с дълбоко светски механизми.​

Не на последно място, въпросът за „безобидността“ е и институционален. Човек, който натрупва история от заплахи, физически инциденти около манастира, публично злорадство по повод покушения срещу политически опоненти и изказвания, които обективно могат да бъдат разчетени като подбуждане към омраза, не може да бъде разглеждан просто като „екзотична фигура“ в расо. Тук не става дума за лов на вещици, а за елементарно прилагане на принципа, че свещеният сан не е броня срещу отговорност. Именно затова отправените призиви прокуратурата да се самосезира и Светият Синод да продължи да действа не са израз на „лична вендетa“, а минимално изискване за грижа към общността – към онези, които търсят в Църквата убежище от насилието, а не негово духовно оправдание.

Риторични и фактологични проблеми

Изложението на Валентин Велчев демонстрира няколко устойчиви манипулативни техники, които подменят аналитичния подход с морализаторско обвинение.

Първо, наблюдава се системно смесване на жанрове и нива на достоверност. В една и съща плоскост се подреждат: официално съобщение на Софийската митрополия за „аргос“, неуточнени „публикации“, устни свидетелства, фрагменти от полицейски протокол и емоционални цитати, извадени от контекст, без ясно разграничение кое е проверим факт, кое – оценка и кое – слух. Така читателят се поставя в ситуация да възприема всичко като еднакво доказано, което противоречи на елементарните епистемологични изисквания за критично боравене с източници.

Второ, налице е очевидно едностранно подбиране на свидетелства. В разказа отсъстват гласовете на братството от Църногорския манастир, които в свои публични изявления заявяват подкрепа за архим. Никанор и поставят под въпрос каноничната обоснованост на санкцията, докато получават широко място критици като о. Евгений, анонимни монаси и журналистически интерпретации. Когато се представят единствено обвинителни гледни точки, а потенциално корективни или защитни позиции се игнорират, резултатът е не анализ, а обвинителен акт в публицистична форма.

Трето, финансовата тема се развива в рамките на предварително виновен наратив. Говори се за „далавери“ и „липса на отчетност“, без да се отчете, че основните големи проекти по възстановяването на манастира са преминали през държавен контрол и одит, а спорът около „счетоводството“ засяга предимно текущи приходо‑разходни операции и напрежение около искания „данък“ към митрополията, а не доказани злоупотреби с публични средства. Подмяната на фактическия въпрос „каква е реалната финансова картина“ с морално клеймо „корупция“ превръща аргумента във внушение.

Четвърто, използва се криминализиращ език при липса на съдебно установени факти. Прякори и определения като „мафиот“, „бабаити“, „Мистър 30%“ изграждат силно внушение за престъпна дейност, но към момента няма публично известни, влезли в сила съдебни решения, които да квалифицират действията на архим. Никанор като престъпление. Така моралната присъда предхожда и практически обезсмисля всяко усилие за правно и канонично изясняване – една дълбоко проблематична подмяна и от гледна точка на светското право, и от гледна точка на църковната икономѝя.

Пето, цитатите се изваждат и тълкуват извън техния екзистенциален и комуникативен контекст. Изказванията му за патр. Даниил и за покушението срещу Роберт Фицо са несъмнено скандални и несъвместими с духовния етос, но в текста те функционират единствено като „доказателства за желание за смърт“, без да се поставят в рамка: импулсивност на темперамента, политическа фрустрация, провокативност на медийната среда. Още по-съществено – не се допуска перспективата за покаяние, корекция, преосмисляне. Така богословското понятие за човека като паднал, но способeн на изменение субект се заменя от статичната фигура на „опасния архимандрит“, който трябва да бъде окончателно отстранен, а не изправен пред лична и общностна отговорност.​

Богословски и философски дефицити в критиката

От богословска и канонична перспектива изложението на Велчев страда от два фундаментални дефицита, които подменят православния хоризонт на разсъждение с опростен морализъм и административен легализъм.

Първо, напълно отсъства понятието покаяние. Текстът оперира с бинарни опозиции „добри/лоши“, „нормални духовници/опасен архимандрит“, без да оставя реално пространство за лична промяна, църковно помирение и динамика на отношенията. Междувременно други източници показват, че връзката между архим. Никанор и патр. Даниил преминава през фази на остър конфликт, последвана среща и публично помирение, ново напрежение, оставка като игумен и опит за канонично преместване – т.е. през сложен процес, а не статично състояние на „вечен бунтар“. Православната традиция познава фигури, които се движат по ръба между пророческа острота и лична неукротимост; тяхната оценка изисква различаване на духовете, а не еднопластово морално клеймо.​

Второ, наблюдава се подмяна на духовното разграничение с чисто институционално. Мярката за „православност“ в текста фактически се свежда до степента на послушание спрямо конкретна митрополитска и патриаршеска линия. Не се проблематизира дори като възможност, че самите църковни власти могат да действат под натиска на външни политически и геополитически интереси – тема, която архим. Никанор изрично поставя, особено във връзка с позиционирането на БПЦ спрямо руската агресия в Украйна и зависимостта от Руската православна църква. Така богословският въпрос за свободата на Църквата спрямо държавата и имперските влияния се редуцира до призив за безусловно административно подчинение, което е по‑близо до модела на „синодалния цезаропапизъм“, отколкото до светоотеческото разбиране за съборност.​

На това равнище текстът на Велчев функционира по логиката на „управляваната паника“. На читателя се предлага емоционално наситена картина на „опасен духовник“, която почти автоматично води до извода за нужда от държавна намеса – самосезиране на прокуратурата, криминализиране на поведението – без предварително да е извършено ясно разграничение между канонично провинение и престъпление по Наказателния кодекс. Липсва минимална херменевтична предпазливост пред въпроса какво означава езикът на наказателното право да бъде пренесен върху вътрешноцърковен конфликт: кога говорим за реална заплаха и кога – за хиперболичен, макар и неприемлив, език; кога е необходимо пастирско и съборно лечение на раната, и кога – репресивен инструментариум на държавата.​

Всичко това означава отказ от трагичния, екзистенциален поглед към човека и Църквата. Вместо да се види напрежението между харизма и институция, между съвест и послушание, между пророчески протест срещу геополитическа „църковна дипломация“ и реален риск от самоволие, текстът предлага утешителната схема на ясния враг: ако „опасният архимандрит“ бъде отстранен, редът ще се възстанови. Богословският въпрос обаче остава отворен: не е ли по‑страшно, когато Църквата привиква към това да делегира собствената си отговорност за различаване на духовете на прокуратурата и силовите органи – и така незабелязано да премине от евхаристийно тяло към още една институция на контрол в услуга на „правилната“ геополитика.

Екзистенциален хоризонт и наша позиция

От екзистенциална гледна точка случаят Никанор и начинът, по който Вал. Велчев го описва, разкриват болезненото напрежение между: жаждата на миряните за чист, ясен, „безскандален“ духовен авторитет; реалността на човешката слабост, особено при личности, поставени години наред в пресечната точка на духовна харизма, институционална власт и финансови потоци; изкушението на медийното „разпятие“, в което сложните биографии се свеждат до удобни символи – „черен герой“, върху когото проектираме всички страхове и гняв.

Нашата позиция може да се формулира в няколко точки:

От екзистенциална гледна точка случаят архим. Никанор – и начинът, по който Велчев го конструира – оголва болезненото напрежение между три различни очаквания. От една страна стои жаждата на миряните за чист, прозрачен, „безскандален“ духовен авторитет, който да не поставя допълнителни рани върху и без това крехкото доверие към Църквата. От друга страна е реалността на човешката слабост, особено при личности, поставени години наред в пресечната точка на духовна харизма, институционална власт и значителни финансови потоци. На трето място идва изкушението на медийното „разпятие“, където сложни, противоречиви биографии се свеждат до удобни символи – „черен герой“, върху когото обществото проектира своите страхове, разочарования и неизговорен гняв.

В този контекст нашата позиция предполага няколко принципни изисквания. Първо, необходимо е да се настоява за пълно, независимо и прозрачно разследване на финансовото управление на Църногорския манастир, включително разграничаване между одитираните вече възстановителни проекти и спорните ежедневни приходи и разходи. Ако съществуват злоупотреби, те следва да бъдат установени чрез конкретни числа, документи и компетентни заключения, а не чрез прякори и слухове; това е в интерес както на Църквата, така и на самия архимандрит. Второ, трябва да се изисква един и същ стандарт за всички: ако липсата на дребна счетоводна отчетност в един манастир води до „аргос“, възниква канонично и нравствено легитимен въпрос дали аналогични критерии се прилагат към други епархийски структури и манастири, включително онези, обвързани с по‑силни политически и икономически влияния.​

Трето, риториката на архим. Никанор следва да бъде разглеждана критично, но не извън човешката ѝ сложност. Изказвания, в които прозира злорадство по повод евентуална смърт или се използва език на физическо насилие, са богословски неприемливи и изискват ясно оттегляне и покаяние; те не могат да бъдат нормализирани като „стил“. В същото време тези реплики не бива да се превръщат в единствено отправната призма, през която да се чете цялото му служение, пренебрегвайки реалните заслуги за възстановяването на обителта и конкретни актове на милосърдие – като приемането на деца от Суми, оцелели от войната в Украйна, поради което ред автори говорят именно за „наказание след състрадание“.​

Четвърто, необходимо е съзнателно да се пазим от демонизация. Нито архим. Никанор, нито критиците му могат богословски коректно да бъдат мислени като чисто „зло“ или „добро“. Християнският подход предполага трезво разграничаване на дела, думи и мотиви, без да се узурпира Божието право на окончателен съд. Едно е да се каже: „тези изказвания са недопустими и вредни“, друго – да се заключи: „той е психопат, смъртна заплаха“ и на тази основа да се призовава към държавно‑репресивни мерки в отсъствие на доказани престъпни деяния. Такъв преход от канонична проблематика към наказателно право, без междинна аналитична стъпка, подкопава както църковната автономия, така и правовия ред.

В този смисъл текстът на Валентин Велчев изглежда по‑скоро като симптом за криза в православния публичен дискурс, отколкото като надежден принос към решаването на реалния казус. Той превръща сложен, напрегнат и противоречив човешки и църковен случай в удобен морален спектакъл, в който читателят е поканен да заеме страна, а не да мисли. Задачата на богословски отговорната критика е точно обратната: да разслои и да различава, да настоява за истина, справедливост и възможност за покаяние – както за архим. Никанор, така и за клирици, журналисти и миряни, които днес с лекота хвърлят камъни и утре също могат да се окажат от страната на обвиняваните.

Лалю Метев, пр. юр., 3 декември 2025 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.