За БоДИТЕЛСТВОТО и ДоКТОРСТВОТО на Б.Б.

1. Фактология и посттоталитарен контекст

Фактологично, по линията „има ли дисертация“, Бойко „Панорамски“ от Кошлуков‑TV формално е прав, но политическият и моралният въпрос лежат другаде. Дисертация на др. Бойко Борисов действително съществува: присъдена му е научна степен „кандидат на науките“ към специализиран научен съвет по „физкултурни науки“, с диплома от 1990 г., по тема за психофизическата подготовка на оперативния състав на противопожарната охрана в екстремни ситуации на пожар. Впоследствие, при промяната на законодателството и преструктурирането на научните области, тази научна степен е административно приравнена към „доктор“ и вписана под рубриката „психология“, което поражда днешния парадоксален етикет „доктор по психология“ за човек, чиято публична реч и политическо поведение рядко излъчват дълбочина на каквото и да е психологическо или академично мислене.​

Зад този на пръв поглед чисто биографичен детайл прозира по-дълбокият проблем на нашата посттоталитарна „нормалност“: разминаването между формална легитимация и реална компетентност, между езика на титлите и съдържанието на действието. В късния социализъм „физкултурните науки“ се развиват като интердисциплинарно поле, свързано с физическо възпитание, спортна и професионално‑приложна подготовка – включително в силовите ведомства – но същевременно функционират в рамка, в която научните степени често са част от вертикала на властта, а не резултат от автономно академично съревнование. Именно поради това по-късното административно „повишаване“ на тези степени до „доктор по психология“ не решава, а по-скоро изостря въпроса: какъв тип знание реално стои зад титлата, и как се използва тя в борбата за обществена легитимност.​

2. Номенклатурна научност и символен капитал

В този смисъл проблемът не е в самото applied изследване върху психофизическата подготовка на пожарникари – легитимна и на места критично необходима област. Проблемът възниква, когато една такава дисертация бива символно претоварена и превърната в аргумент срещу всяка критика: „не е неграмотен, има дисертация“, сякаш наличието на степен само по себе си обезсилва въпросите за качеството на управлението, за корупционните практики и за системното овладяване на институциите. На това равнище вече не говорим за „физкултурни науки“ като дисциплина, а за номенклатурна научност: знание, което функционира по-скоро като вътрешна валута на силовия елит, отколкото като принос към общото.​

Тук се разминават два пласта: формалната легитимация и реалната компетентност. От гледна точка на институционалната биография Борисов е минал през МВР‑школата, защитил е дисертация и е бил преподавател и ръководител на катедра във факултет по противопожарна безопасност – типичен за късния социализъм коридор на „силовата“ номенклатура, в който научните титли са част от служебната йерархия и от механизма за кадрово издигане. От гледна точка на демократичната публичност след 1989 г. обаче въпросът е друг: дали този тип „научност“ е реално съдържателна, или функционира предимно като символен капитал – в смисъла на Бурдийо, като престиж, който се възприема като „естествен“ и поради това дава власт без нужда да доказваш компетентност.​

Така титлата „кандидат на науките“ – и по-късно „доктор“ – се превръща в знак за принадлежност към затворено съсловие, което разпределя не само властови позиции, но и академичен престиж вътре в силовите структури, докато за останалото общество остават само образите: „доктор“, „професионалист“, „доказан експерт“. Политически това означава, че езикът на науката се използва за поддръжка на един елитен статус, а не като инструмент за критика и служене; екзистенциално – че обществото ни е изправено пред избора дали да продължи да се подчинява на този символен капитал, или да започне да пита не „какви титли носиш“, а „какво правиш с властта, която ти е дадена“.​

3. От знание като служение към знание като валута

Моралният проблем не е, че дисертацията е в областта на психофизическата подготовка на пожарникари – подобен applied research е напълно легитимен и в много контексти необходим. Въпросът е друг: тази биография се употребява като щит срещу политическа критика – „той не е неграмотен, има дисертация“ – сякаш самият факт на една научна степен автоматично отменя въпросите за качеството на управлението, за корупционните практики и за системното овладяване на институциите. Така „знанието“ се превръща не в служение, а в символен ресурс: маркер за принадлежност към затворен елит, чиято основна функция е да възпроизвежда собствената си властова позиция.​

Именно тук се проявява класическият механизъм на пленената държава: формални титли, звания и дипломи започват да легитимират не компетентност и добродетел, а една постдемократична прослойка, която използва правото и институциите като канали за рента и контрол. В подобен режим академичността се редуцира до аксесоар на политическата кариера, а научният език – до декор, който придава „тежест“ на решения, взети в полза на олигархични мрежи, а не на общността. Философски това е победа на симулацията над истината: знакът измества съдържанието, титлата – отговорността, „докторството“ – будителството. Богословски това е форма на идолопоклонство пред хартийките: вместо да търсим онези, които поемат кръста на отговорността към „най‑малките“, ние се прекланяме пред онези, които владеят символния капитал на системата – и така самите ние участваме в поддържането на ред, в който държавата служи не на народа, а на своите кръгове на привилегия.​

4. Мъдрост срещу сертификати: богословски хоризонт

Прозира и друга деформация: подмяната на истинската мъдрост със сертификати. Библейската и църковната традиция говорят за познание, което е свързано с истина и живот – с разпознаване на доброто и носене на плод – а не с формални степени; за отговорност пред „най‑малките“ и уязвимите, а не за престижни титли, ордени и протоколни роли. В този хоризонт мъдростта не е акумулация на квалификации, а способност да различаваш, да поемаш вина, да служиш – да бъдеш съзнателен пазител, а не привилегирован бенефициент на една корумпирана нормалност.​

Когато в обществения дебат „има дисертация“ се употребява като аргумент за морална легитимност – при това в контекст на тежки съмнения за корупция, клиентелизъм и прокремълски зависимости – това показва колко дълбоко са объркани критериите ни за образованост, авторитет и лидерство. Вместо да съдим лидерите „по плодовете“ – по състоянието на правосъдието, по защитата на слабите, по съпротивата срещу злото – ние сме склонни да се прекланяме пред фасадата на „успеха“ и „академичността“. Така рискуваме да превърнем не само знанието, но и самата вяра в част от декора на една пленена държава, в която истинската мъдрост – смирена, отговорна, готова да назове греха и да се разкае – бива изтласкана от сцената в полза на онези, които притежават правилните хартийки, но не и готовността да живеят в истина.​

5. „Докторството“ и въпросът за властта

Политическият въпрос, който този казус поставя, не е дали Борисов е „неграмотен“ в буквалния смисъл, а дали типът знание, който неговата дисертация представлява, има каквато и да било връзка с умението да изграждаш правова държава, да предпазваш институциите от state capture и да носиш отговорност пред обществото. Изследване върху психофизическата подготовка на противопожарен състав е напълно легитимна applied тематика, но тя по дефиниция е далеч от въпросите за конституционни баланси, разделение на властите, гаранции срещу олигархично влияние и защита на „малките“ от произвол – полета, в които се решава съдбата на реалната демокрация.​

Наличието на дисертация по психофизическа подготовка не отменя факта, че същият човек десетилетия наред олицетворява модел на управление, който международни анализи описват като пример за олигархична симбиоза между политика, бизнес и прокуратура – от ендемичната корупция и зависимостите в обществените поръчки до използването на прокуратурата като щит за „своите“ и оръжие срещу опонентите. В този смисъл академичното „докторство“ и политическото „будителство“ се разминават драматично: първото е хартийка в архив, второто – въпрос дали в резултат от дългото управление държавата е станала по-справедлива, по-прозрачна и по-свободна, или по-дълбоко пленена от постдемократични елити и олигархични мрежи.​

6. Gen Z, медийно пленяване и култура на симулацията

От тази перспектива избухването на Gen Z в „Панорама“ е симптоматично: грубо, но интуитивно усещане, че между хартийките и реалността зее пропаст – между дипломи, титли и регистри, от една страна, и видимото състояние на държавата, от друга. Тази спонтанна непримиримост към „докторства“ и „заслуги“, които не личат в качеството на правосъдие, в отсъствието на безнаказаност и в перспективите пред младите, е всъщност форма на гражданско различаване: отказ да се приеме, че формалният статус може да отмени моралната отговорност.​

Рефлексът на „Панорамски“ да се хвърли „на амбразурата“ с аргумента „има дисертация отпреди 10 ноември, мога да го докажа“ е огледало на една медийна култура, която по навик защитава статуквото, вместо да задава неудобните въпроси: какви хора произвеждат и легитимират нашите институции и по какви критерии решаваме кой е годен да управлява. Това е логиката на медийното пленяване: обществената телевизия се превръща от пространство за критична дискусия в сцена за измиване на биографии, където формални атестации („има дисертация“, „има заслуги“, „доказан европеец“) се представят като окончателен аргумент срещу всяка морална и политическа критика.​

Тук стои старият въпрос „по плодовете ще ги познаете“: не по титлите, а по това какво оставят след себе си – в съдбата на „малките“, в чистотата на институциите, в способността на обществото да диша свободно. Философски това е сблъсък между култура на симулацията – в която образите на компетентност и почтеност се произвеждат и мултиплицират от медиите – и култура на истина, която настоява, че реалността на корупцията, бедността и страха не може да бъде отменена с нито една дисертация. Екзистенциално залогът е дали ще продължим да живеем в този разрив между това, което знаем, че виждаме, и това, което сме привикнали да повтаряме – или ще си позволим лукса да назовем нещата такива, каквито са, дори когато това разклаща удобните идоли на „докторството“ и „авторитета“.​

7. Дисертацията като документ и като симптом

На по-конкретно ниво оригиналът на дисертацията на Борисов не е публично достъпен онлайн като пълен текст; за нея съществуват преди всичко регистрови и библиотечни следи. Регистрацията на присъдената степен „кандидат на физкултурните науки“ се пази в регистрите на НАЦИД и в архивите на съответния специализиран научен съвет, а самият текст по правилата на епохата се съхранява в библиотеката на МВР‑академията (наследник на школата в Симеоново) и/или в национални научни библиотеки, където може да бъде изискан за четене на място – като документ от затворен, а не от дигитално отворен корпус.​

Името на научния ръководител фигурира в самата дисертация и в протокола за защита; в публични биографични очерци се уточнява единствено, че научен ръководител е бил Атанас Апостолов, тогава декан на факултета, а степента е присъдена от специализиран научен съвет „Физкултурни науки“. Липсата на последваща видима академична продукция – статии, монографии, участие в научни дебати – очертава типичен профил на вътрешноведомствен applied труд, интегриран в силова институция, но не и на развита научна школа с публично разпознаваем принос.​

Тъкмо тук техническата информация преминава в по-дълбок аналитичен въпрос. Фактът, че една дисертация съществува „на хартия“, но остава практически невидима за широката научна и обществена общност, е симптом за модела, в който знанието се движи в затворени коридори – между ведомства, съвети и архиви – без да се превръща в общ ресурс за обществото. Политически това е логиката на номенклатурната експертиза; богословски – напомняне, че „истината в тъмното“ е винаги подозрителна; екзистенциално – въпрос дали сме готови да различаваме между знание като служение и знание като вътрешна валута на една привилегирована каста.​

8. Правна приемственост и нравствена приемливост

Приравняването „кандидат на науките“ → „доктор“ е резултат от нормативни промени след 90‑те години: Законът за висшето образование и Законът за развитието на академичния състав признават старите научни степени като еквивалент на „доктор“, тоест става дума за административно преименуване на вече придобити звания, а не за нова защита или повторна научна експертиза. Така една степен, получена в рамките на късносоциалистическата система, автоматично се прехвърля в новата йерархия, без да се зададе въпросът дали критериите и академичната среда, при които е придобита, са съпоставими с тези на посттоталитарния университет.​

Категорията „физкултурни науки“ към 1989 г. обозначава самостоятелна научна област, обхващаща теория и методика на физическото възпитание, спортната подготовка, професионално‑приложната физическа подготовка (армия, полиция, пожарна, МВР), както и свързани биомедицински, педагогически и психофизически изследвания. В нея по дефиниция присъстват елементи от психология, физиология и педагогика, но те са подчинени на практическата задача за подготовка на тялото и психиката за конкретни натоварвания. По-късното административно „прибиране“ на тази област под по-широки рубрики като педагогика, спортни науки или психология – в рамките на новите класификатори – обяснява днешния етикет „доктор по психология“ без реална промяна в съдържателния профил на конкретната дисертация.​

Тук се откроява напрежението между формалната непрекъснатост на правния ред и фактическата промяна на режима. Правото избира да унаследи старите степени, за да не разруши биографиите и институционалната памет; обществото обаче има право да пита дали една титла, родена в рамките на силова, идеологически контролирана система, може безпроблемно да бъде легитимирана като маркер за „днешна“ научност. Богословски това е въпрос за разликата между форма и истина: доколко един печат и един подпис могат да придадат тежест на познание, ако зад тях не стои реално усилие за служене на истината и на общността. Екзистенциално – въпрос дали сме готови да различим между административна приемственост и нравствена приемливост, или ще продължим да позволяваме на езика на бюрокрацията да решава вместо нас какво наричаме „знание“ и „авторитет“.​

9. Критика, истина и изборът на обществото

Критиките към научната стойност на дисертацията се появяват предимно в медийно‑публицистичен план и са насочени не толкова към жанра applied изследване, колкото към контекста и употребата му. Автори като Иван Бакалов и екипът на „Студия Трансмедия“ подчертават, че темата е емблематична за „милиционерската“ приложна научност на късния социализъм: вътрешноведомствено проучване, интегрирано в силова институция, което по-късно бива символично „ъпгрейднато“ до „доктор по психология“, създавайки подвеждащ образ за академичен профил, несъответстващ на реално видима научна школа.​

От строго академична гледна точка няма публикуван peer‑review в тесния смисъл: не откриваме рецензии в научни списания, нито следа от систематично развитие на тематиката в последващи статии и монографии, които да я впишат в по-широк научен дебат. Става дума по-скоро за политическа и морална критика – за начина, по който една формално защитена степен се капитализира в публичния дискурс като доказателство за „образованост“ и „компетентност“, при очевидна липса на устойчив научен принос или развита академична биография.​

Тук се откроява по-дълбокият проблем: подмяната на истината като път и опит – като реално, рисково ангажиране с познанието и общото благо – с титлата като знак, като фасада. Когато обществото привиква да мисли знанието през статуса („има дисертация“) вместо през плодовете (справедливост, отговорно управление, грижа за „най-малките“), то легитимира именно онзи тип елит, който превръща и науката, и институциите в инструменти на властта. В този смисъл спорът около дисертацията на Борисов не е любопитна бележка под линия, а симптом за патологична симбиоза между научни звания, медийно влияние и политическа безотговорност – една симбиоза, която прави още по-належащ въпроса не какви титли носи даден човек, а какво прави с властта, която му е поверена.

Дилемата, пред която това ни изправя, е на пръв поглед проста, но екзистенциално тежка: дали ще продължим да приемаме формалните титли – академични, партийни, „патриотични“ – като заместител на истинската компетентност и почтеност, или ще се осмелим да съдим елита по плодовете: по състоянието на правосъдието, по нивата на корупция, по съдбата на „малките“ и по способността на държавата да служи, а не да се продава. В логиката на пленената държава титлите, ордените и протоколът прикриват дефицитите на реалната отговорност; в логиката на едно зряло общество именно резултатите – справедливост, доверие, защита на уязвимите – са мерилото за легитимност.​

В този хоризонт дисертацията на Борисов е детайл от биографията, но не и отговор на въпроса за качеството на управлението. Истинският въпрос е дали обществото ще продължи да се задоволява с подобни детайли – с хартийки, звания и медийни „алибита“ – или ще поиска да види цялата картина: как се разпределя властта, как функционира съдебната система, какво е реалното измерение на корупцията и кой носи отговорност за съдбата на мнозинството, което няма достъп до привилегировани мрежи. Това е същият онзи призив „по плодовете ще ги познаете“ – отказ да се кланяме на идола на формалния статус и настояване, че без истински плодове на справедливост и милост всяка титла остава куха, а всяко „докторство“ – симптом на по-дълбока духовна и гражданска незрялост.

Лалю Метев, 6 декември 2025 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.