ПОЛИТИЧЕСКАТА ПСИХОПАТИЯ

Политическата психопатия очевидно се е превърнала в задължително изискване при подбора и утвърждаването на депутати от ГЕРБ. Днес това проличава особено ясно чрез фигурата на Деница Сачева – изпратена сам-самичка на консултации при резидента, за да „отсрами“ мъжкото присъствие в милиционерската партия, а малко след това – представяна като символ на мъдрост и стратегическа преценка.

Само че политическата памет вече не е това, което беше. За съжаление на цяло едно политическо поколение, миналото днес има дигитален отпечатък – траен, проверим и неподвластен на партийни разпореждания. И именно затова си струва да бъде припомнено едно нейно далеч по-неласкаво изказване от 2013 г. по адрес на Бойко Борисов и партията му.

Годините минават, но няма убедителни основания да се твърди, че ГЕРБ се променя. По-скоро се затвърждава впечатлението, че не милиционер-комунярската формация трансформира своите кадри, а кадрите – влезли веднъж в нея – бързо и без остатък се адаптират към установения модел.

„Единственият генерал в политиката, за който аз работя, добре знае кога е време за мъже и кога е време за жени. Решенията му са показали, че мъдростта е по-важна от грубата демонстрация на сила. За нас влизането в президентската институция е като влизане в най-голямата партийна централа“, контрира сиротната Сачева, този път без ударната компания на Рая на Делян или някоя от другите ППП, ПКП или ПДП-та.

Сблъсъкът между резидента Румен Радев и представителя на ГЕРБ-СДС по време на консултациите за съставяне на правителство само извади на повърхността този дълбок структурен проблем. Репликата на държавния глава, че „в критични моменти мъжете се крият зад жени“, и отговорът на Сачева, че Борисов „знае кога е време за мъже и кога за жени“, не са просто словесна престрелка. Те са симптом – за персонализирана власт, за отсъствие на политическа отговорност и за превръщането на институционалния диалог в партиен монолог.

Всичко това се случва на фона на признание, че страната не е изпълнила ключови критерии за еврозоната, при липса на редовно управление и в условията на подкопано обществено доверие. В този контекст настояванията за „удължителен бюджет“, отказът от реален опит за съставяне на кабинет и бягството от отговорност изглеждат не като тактика, а като навик.

На този фон позициите на ПП–ДБ за невъзможността за управление в рамките на настоящия парламент, за разграждане на модела „Борисов–Пеевски“ и за връщане на изцяло машинното гласуване звучат не просто политически, а институционално необходими. Не случайно президентът изрази подкрепа за 100% машинно гласуване с контролно броене – като минимален опит за възстановяване на доверието в изборния процес.

Истината е проста и неудобна: когато миналото говори по-ясно от настоящето, проблемът не е в паметта, а в политическата искреност. А тя, за съжаление, отдавна не е сред отличителните качества на този модел на управление.

Само хора като трудоустроения Александър Йорданов, които никога не са участвали реално в изборния процес — или никога няма да стъпят в кухнята на изборна секция — могат да си позволят подобна лекота в представите си за това какво, как и къде се случва по време на избори.

Лично съм участвал в изборния процес в различни качества — като наблюдател, представител и член на секционна избирателна комисия — на почти всички избори от 1990 г. насам. Именно поради този дългогодишен практически опит си позволявам да заявя отговорно: единствените избори, които могат да бъдат определени като сравнително честно проведени, бяха тези, при които машинното гласуване бе допуснато в пълен обем.

Това е моето компетентно и аргументирано мнение.

Поради същата причина считам, че на г-н Йорданов някой следва спокойно и ясно да обясни, че подобни голословни твърдения не само са юридически проблематични, но и обективно уронват доверието в изборния процес — доверие, което и без това се намира на тревожно ниско равнище в българското общество.

Лалю Метев, пр. юр., 15 декември 2025 г.


ОТГОВОРЪТ НИ НА ЗАБЕЛЕЖКА ОТ Г-Н ЙОРДАНОВ

Александър Йорданов Александров: „Браво! Възразихте на Европа. Да здраствует Демократическое Конго.“

Подобни реплики не са аргумент, а опит за подмяна на разговора чрез ирония и геополитически внушения. Дебатът за изборните технологии не се решава с подигравки, нито с механично изброяване на държави, а с факти, процедури и реален практически опит.

Истината е, че в Европейския съюз няма единен модел за гласуване – нито „хартиен“, нито „машинен“. Всяка държава избира инструментите си според собствените си институционални слабости и рискове. Германия не е премахнала машинното гласуване поради доказани фалшификации, а поради конституционно решение, свързано с изискването за пълна разбираемост на изборния процес от всеки гражданин – аргумент, който няма нищо общо с тезата за манипулации.

Българската специфика обаче е различна. Тук рискът никога не е бил „машината“, а човешкият фактор – контролиран вот, подмяна на бюлетини, недействителни гласове, натиск в секциите и манипулации при броенето. Именно затова машинното гласуване, особено когато е съпътствано от контролна разписка, показа осезаемо понижаване на тези практики.

Като човек, участвал в изборния процес в продължение на над три десетилетия – като наблюдател, представител и член на секционни избирателни комисии – си позволявам да говоря не от идеологическа позиция, а от емпиричен опит. И този опит ясно показва: най-малко проблемни бяха изборите, при които машинното гласуване беше въведено последователно и без саботаж.

Опитите машинното гласуване да бъде заклеймявано чрез асоциации с „диктатури“ не само са интелектуално некоректни, но и опасни. Те подкопават доверието в самия изборен процес, който и без това страда от хронична легитимна криза. А когато доверието рухва, губи не технологията, а демокрацията.

Ако наистина целта е честен вот, разговорът трябва да бъде сериозен, фактологичен и отговорен – не саркастичен и пропаганден. Демокрацията не се измерва с хартия или екран, а с прозрачност, контрол и почтеност на процеса.

Лалю Метев, 15 декември 2025 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.