Психоанализа на властта, идентификацията и еротизацията на авторитета

Изказването „Единственият генерал, за когото работя…“ не е политическа теза, а психоаналитичен автопортрет.

Във фройдистки план „генералът“ не е длъжност, а фалически символ на власт – фигура, която решава, санкционира и овладява насилието. Женският субект не говори за равнопоставено партньорство, а за принадлежност към авторитет, от който черпи смисъл и легитимност.

Фразата „знае кога е време за мъже и кога за жени“ въвежда не равенство, а йерархия на половете, еротизирана схема на властта, при която мъжът е онзи, който владее и двете начала. Това не е феминизъм, а лоялност към патриархалния ред, поднесена като мъдрост.

Противопоставянето „мъдрост – груба сила“ не отрича насилието, а го предполага като потенциал. Истинската добродетел е не липсата на сила, а способността тя да бъде удържана. Това е класическа сублимация на агресията, описана още от Фройд.

Несъзнаваното послание не гласи „той е добър политик“, а: „той е овладяна сила, а аз съм значима чрез близостта си до нея“.

Тук властта не се контролира – тя се обожава.

Форма срещу съдържание: консултациите като политически спектакъл

Консултациите при президента, поради очевидната липса на ново и съществено съдържание, насочват вниманието не толкова към политическите позиции, колкото към формата на самия сблъсък. Именно тя се оказа по-говореща от всичко изречено.

Не е без значение, че ГЕРБ настояха консултациите да бъдат публични. Това не беше жест на прозрачност, а добре познат тактически ход. Партията изпрати Деница Сачева – подготвена, дисциплинирана и очевидно инструктирана да поеме удара, с ясно разчетена роля: демонстрация на лоялност, не на автономно мислене.

Президентът изпревари замисления сценарий, като персонализира конфликта, атакувайки отсъстващия лидер на ГЕРБ по линия на „мачовството“ – внушавайки, че се крие зад жени в критичен момент. Така още в началото разговорът беше превърнат в символичен боксов мач, в който аргументите отстъпиха място на жестове, внушения и пози.

Сачева отвърна не с политически анализ, а с декларация за вярност: тя работела за „единствения генерал“. Именно тук се случи ключовият пробив – не срещу президента, а срещу самата говореща. Подобно изказване не утвърждава субектност, а я отменя. В политиката това не е сила, а самопризнание за подчиненост.

Фактологическият контекст допълнително обезсилва подобна реторика. Независимо от симпатии или антипатии, Румен Радев е кадрови военен, докато „генералските“ звания в МВР са административни, а не военни по своята правна и институционална природа. Това не е мнение, а установена разлика между въоръжени сили и цивилна администрация. В този смисъл ударът на Сачева беше жест без опора, загубен „по точки“.

Парадоксално, именно чрез този сблъсък ГЕРБ постигнаха частичен тактически успех. Контрастът с последвалата среща на президента с ПП–ДБ – значително по-многолюдна и демонстративно „близка“ – позволи на ГЕРБ да внушат, че те са истинският опонент на евентуален президентски политически проект. Интригантският им усет, шлифован с години, отново проработи.

Но това е временна победа, ограничена до първия рунд. По-дълбокият проблем остава: двамата „генерали“ – милиционерският и натовският – не са антагонисти по природа, а продукти на една и съща култура на политическа бутафория, в която силата е поза, а конфликтът често е режисиран.

Особено показателно беше и поведението на президента по темата за еврото. От твърд скептицизъм не остана почти нищо. Призивите за „плавно въвеждане“ и нежеланието процесът да бъде поет от служебен кабинет издават тактическо отстъпление, не стратегическа яснота. Това оставя отворен въпроса: на кого всъщност служи тази колебливост – на „народа“, на институцията или на политическия комфорт?

В крайна сметка, случилото се при консултациите не беше дебат за бъдещето на страната, а театър на зависимости. Деница Сачева се превърна в мярка – не за сила, а за степента на персонална преданост, която се изисква, за да бъдеш допуснат до първа линия. Това може да бъде интерпретирано като „достойно поведение“ само ако достойнството се свежда до безусловно изпълнение на роля.

И би било просто фарс, ако не ставаше дума за хора, които реално участват в управлението на държавата.

O tempora, o mores.

Когато политиката говори на езика на несъзнаваното

Има изказвания, които не казват това, което мислят.
Има и такива, които казват много повече, отколкото говорещият осъзнава.

Фразата за „единствения генерал“, който знае „кога е време за мъже и кога за жени“, не е просто реплика от политически сблъсък. Това е класически пример за еротизация на властта, облечена в уж рационални думи.

В психоанализата генералът никога не е просто генерал. Той е символ – на контрол, на право да решаваш, на способността да използваш сила… или да се въздържиш. И именно това „въздържане“ се представя като върховна добродетел. Не защото силата липсва, а защото е налична.

Жената в този разказ не е равнопоставен политически субект. Тя не „работи с“, а „работи за“. Собствената ѝ стойност минава през признанието на властта. Това не е еманципация, а идентификация с авторитета.

Когато се говори за „време за мъже“ и „време за жени“, не става дума за баланс, а за йерархия, в която ролите са разпределени, а мъдростта се свежда до правилното дозиране на силата.

Така политиката престава да бъде дебат на идеи и се превръща в психодрама на подчинение и лоялност. Властта не се критикува. Тя се легитимира чрез възхищение.

И може би именно затова подобни реплики звучат толкова „убедително“ за едни и толкова тревожно за други: защото те не говорят на разума, а директно на несъзнаваното.

Лалю Метев, пр. юр., 16 декември 2025 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.