Напрежения след мирната среща

По-долу се предлага систематичен, аналитично аргументиран и методологически трезв разбор на публичната дискусия между Благовест Върбаков и архимандрит Никанор. Анализът е структуриран в историографски, каноничен, еклисиологичен и реторичен план, като целта не е апологетично утвърждаване или полемично отхвърляне на която и да било от страните, а ясно изваждане на подлежащите допускания, концептуалните напрежения и логическите следствия, които оформят същинското ядро на спора.

В този смисъл дискусията се разглежда не като изолиран медиен епизод, а като симптоматично проявление на по-дълбоки структурни и богословски проблеми в съвременното православно пространство – проблеми, които надхвърлят конкретните лица и събития и засягат самия начин, по който Православието днес осмисля властта, съборността, каноничния ред и пастирската отговорност.

Методологически преход: от контекста към позициите

На този фон става ясно, че разминаването между позициите на Благовест Върбаков и архимандрит Никанор не произтича от несъгласие относно отделни факти, нито от различно познаване на каноничната традиция в тесен смисъл. По-скоро става дума за различен аналитичен фокус и за приоритетно акцентиране върху различни равнища на църковната реалност.

Върбаков мисли спора преди всичко в логиката на нормативната каноничност, търсейки вътрешна последователност между статут, томос и диптихално споменаване. Архимандрит Никанор, от своя страна, изхожда от логиката на действащата църковна практика, в която пастирските, дипломатическите и икономийните решения често предхождат или дори компенсират липсата на окончателно съборно уреждане.

Така спорът между тях не е просто противопоставяне на „право срещу икономия“ или „канон срещу дипломатически жест“, а разкрива по-дълбокото напрежение между нормативния идеал на съборността и фрагментираната реалност на съвременното Православие. Именно в този разрив следва да бъдат разгледани поотделно двете позиции – не като взаимно изключващи се, а като частични отговори на една обща, структурна криза.

1. Контекстът на спора

Разглежданата дискусия се развива на фона на три взаимно преплетени и все още нерешени кризи в съвременното Православие, които образуват сложен и често противоречив контекст на интерпретация.

На първо място стои въпросът за автокефалията на Православната църква на Украйна (ПЦУ) – призната канонично от Вселенската патриаршия и от част от поместните църкви, но оспорвана и отхвърляна от други. Този факт сам по себе си разкрива отсъствието на общоприет, всеправославен механизъм за окончателно валидиране на автокефалния статут.

На второ място се намира казусът със статута на Македонската православна църква – Охридска архиепископия (МПЦ–ОА), която след десетилетия на изолация бе приета в евхаристийно общение чрез вдигане на схизмата, но към настоящия момент все още не разполага с томос за автокефалия от Вселенската патриаршия. Този междинен статус – между възстановено общение и непълна канонична самостоятелност – поражда неизбежни напрежения и различни тълкувания.

На трето място стои въпросът за диптиха и евхаристийното споменаване на предстоятели – практика, която в православната традиция функционира като видим знак на общение и признание, но която никога не е била напълно тъждествена с окончателното канонично уреждане на статута на дадена църковна структура. Исторически диптихът съчетава в себе си литургичен, пастирски, дипломатически и символен смисъл, което го прави особено уязвим към свръхинтерпретации.

Именно смесването на тези три равнища – автокефалия, възстановяване на общението и диптихално споменаване – поражда напрежението в разглеждания спор. Когато различни участници в църковния дебат боравят с различни критерии, без изрично да ги разграничават, неизбежно се стига до взаимно неразбиране, подозрения и обвинения. В този смисъл дискусията между Върбаков и архимандрит Никанор се оказва не толкова спор за конкретни факти, колкото сблъсък между различни логики на осмисляне на църковната реалност в условията на незавършени и противоречиви процеси.

2. Позицията на Благовест Върбаков: логиката на „каноничната последователност“

2.1. Основната теза

Позицията на Благовест Върбаков се основава върху ясно формулирано и вътрешно последователно канонично допускане, което той приема като нормативно валидно в рамките на православната еклисиология: че издаването на томос за автокефалия принадлежи по право единствено на Вселенската патриаршия. От това допускане той извежда стройна логическа верига от следствия, които оформят ядрото на неговата аргументация.

В този контекст томосът, издаден от Сръбската православна църква за Македонската православна църква, се оценява като канонично невалиден, тъй като не произтича от компетентния орган, установен от църковната традиция. Обратно, Православната църква на Украйна се разглежда като канонично призната поместна църква именно поради наличието на томос, издаден от Константинопол. Оттук логично следва и третото заключение: че Македонската православна църква, макар и възстановена в евхаристийно общение чрез вдигане на схизмата, все още не притежава автокефалия в строгия каноничен и юридически смисъл на думата.

На тази основа възниква и учудването на Върбаков от конкретния литургичен жест: липсата на споменаване на предстоятеля на ПЦУ и едновременното споменаване на предстоятеля на МПЦ в диптиха от страна на Българския патриарх. В неговата перспектива това изглежда като отклонение от очакваната канонична последователност.

2.2. Силни страни на аргументацията

Безспорно достойнство на позицията на Върбаков е прецизното разграничение между различни канонични и еклисиологични равнища. Той ясно различава акта на вдигане на схизма от предоставянето на автокефалия, като подчертава, че първото възстановява евхаристийното общение, но не поражда автоматично пълна църковна самостоятелност. По аналогичен начин той отделя томоса като формално-каноничен акт от пастирското общение, което може да предхожда или да не съвпада напълно с юридическия статут.

Съществен принос в аргументацията му е и настояването, че диптихът по принцип следва да отразява каноничния статут на поместните църкви, а не само временни икономийни или дипломатически жестове. В този смисъл той защитава една по-нормативна и правно-структурирана визия за църковния ред, която цели да предпази православното пространство от произвол и двусмисленост.

Използването на исторически прецеденти – най-вече случая с Чехословашката православна църква – придава допълнителна тежест и плътност на неговата теза. Така аргументът му не остава на равнището на абстрактна канонична теория, а се вписва в конкретната историческа практика на Православната църква.

2.3. Ограничения и структурни слабости на позицията

Основната уязвимост на позицията на Върбаков не се корени в неточност на фактите или в некоректно боравене с каноничния материал, а в очакването за механична логическа симетрия между каноничния статус и литургично-диптихалното поведение. Имплицитната логика на аргумента може да бъде схематично представена така: ако дадена църковна структура разполага с томос, тя следва да бъде споменавана; ако не разполага с томос, тя не следва да бъде споменавана.

Тази схема предполага, че диптихът функционира като своеобразен юридически регистър на каноничните реалности. Исторически и богословски обаче диптихът е значително по-сложен феномен. Той не е само акт на правна кодификация, а и пастирски, символен и дипломатически инструмент, чрез който поместните църкви навигират в ситуации на преход, неясен статут и незавършени процеси.

В по-дълбок философски и екзистенциален план позицията на Върбаков изразява стремеж към яснота, стабилност и предвидимост в църковния живот – стремеж, който е напълно легитимен и дори необходим в условията на съвременната криза на съборността. Същевременно обаче този стремеж рискува да подцени онова напрежение между норма и икономия, между право и пастирска отговорност, което винаги е било част от живия организъм на Църквата. Именно в това напрежение се разкрива не слабостта, а драматизмът на настоящия православен момент.

3. Позицията на архимандрит Никанор: логиката на църковната реалност

3.1. Основната теза

Позицията на архимандрит Никанор се характеризира с категоричен отказ да приеме интерпретативната рамка, в която възниква описваният „ужас“ около съслужението и символичните жестове по време на визитата. Според него тази реакция не произтича от действително канонично нарушение, а от съвкупност от фактори, сред които доминират: неразбиране на целта и характера на визитата; недостатъчна еклисиологична култура по отношение на значението на съслужението; както и склонност към свръхинтерпретация на диптихалния ред като носител на автоматични канонични последици.

В центъра на неговото разсъждение стои твърдението, че Българският патриарх, като предстоятел на автокефална Поместна църква, не е канонично задължен да следва нито чужд диптих, нито чужда стратегическа логика. Диптихът, в този смисъл, не се разглежда като универсален и наднационален нормативен инструмент, а като вътрешен израз на църковния ред и памет на конкретна поместна традиция.

3.2. Силни страни на позицията

Едно от съществените предимства на позицията на архимандрит Никанор е ясно изразеното настояване за разграничение между различни равнища на църковното действие. Той подчертава, че съслужението не следва да се тълкува като автоматичен акт на канонично признаване, нито една визита – като равнозначна на формално канонично решение. Това разграничение съответства на класическата православна еклисиология, която познава широка зона на пастирска икономия и дипломатическа предпазливост между личното общение и съборното утвърждаване.

Особено важно е и акцентирането върху автокефалната свобода на Българската православна църква. В този аспект позицията му напомня, че автокефалията не се изчерпва с административна самостоятелност, а предполага способност за самостоятелна преценка в сложни междуправославни ситуации, без автоматично подчиняване на външни очаквания или натиск.

Накрая, архимандрит Никанор демонстрира реалистично разбиране за логиката на дългосрочната църковна дипломация. В неговите изказвания прозира съзнание за асиметричния характер на ползите в подобни взаимодействия – че едната страна може да извлече непосредствена легитимационна изгода, докато другата запазва стратегическа гъвкавост и възможност за бъдещо позициониране. Този реализъм, макар и рядко артикулиран открито в богословския дискурс, отразява историческия опит на Църквата в условията на политическа и културна сложност.

3.3. Ограничения и проблематични аспекти на позицията

Наред с тези силни страни, позицията на архимандрит Никанор не е лишена от уязвимости. На първо място, използваната реторична острота – изрази като „пълно невежество“ или алюзии за „по-хитрата страна“ – има ефект по-скоро на затваряне, отколкото на отваряне на аналитичен и богословски разговор. Подобен език, макар и ефективен в полемичен контекст, трудно се вписва в съборния идеал за трезвост и взаимно разбиране.

На второ място, в изложението му липсва изрично и систематично разграничение между икономийно или пастирско споменаване и формално канонично признаване. Макар това разграничение да е имплицитно присъстващо в логиката му, неговото недоизказване оставя пространство за различни интерпретации и подхранва именно онези подозрения, които позицията му цели да неутрализира.

В по-дълбок, екзистенциален план тази слабост разкрива общ проблем на съвременното православно говорене: увереността в практическата логика на църковната реалност често не е съпроводена от достатъчно ясно концептуално и богословско артикулиране. Там, където липсва такова артикулиране, дори трезвата пастирска позиция рискува да бъде възприета като двусмислена или стратегически мотивирана, а не като израз на съборна отговорност.

4. Истинският предмет на спора (неизреченото ядро)

Внимателният анализ на разглежданите позиции показва, че реалният предмет на спора не се свежда до опозиции от типа „Православна църква на Украйна срещу Македонската православна църква“, нито до персонализирани противопоставяния от рода на „Вселенският патриарх срещу Москва“, още по-малко до опростенческата дихотомия „каноничност срещу беззаконие“. Подобни формулировки функционират по-скоро като реторични заместители, които прикриват по-дълбокия еклисиологичен проблем, отколкото го изясняват.

Същинският въпрос, който остава неизговорен, но структурира цялата полемика, е дали в съвременното Православие съществува единен, ясен и общоприет механизъм за тълкуване на междинните състояния в църковния живот – тоест за разчитане на жестове, символични актове, временни решения и пастирски икономии, които не представляват нито окончателни съборни постановления, нито формално кодифицирани канонични актове.

Отговорът, колкото и неудобен да изглежда, е отрицателен. Православната традиция разполага с богат каноничен корпус и с дълбоко развита еклисиология, но не разполага с институционализиран и общопризнат метод за интерпретация на ситуации „между статута и процеса“, „между жеста и нормата“, „между икономията и акривията“. В условията на глобализиран и медиатизиран църковен живот тази празнина се превръща от теоретичен проблем в източник на постоянна нестабилност.

Именно тази липса поражда екзистенциалните реакции, които често се описват с емоционално натоварени термини като „ужас“, „скандал“ или „предателство“. Жестове, които в рамките на една ясно дефинирана съборна процедура биха били възприемани като временни или условни, започват да се тълкуват като окончателни актове на признаване или отхвърляне. Символичните действия се превръщат в носители на прекомерна смислова тежест, а отсъствието на нормативен хоризонт ги превръща в повод за взаимни обвинения в узурпация на власт, подмяна на канона или нарушаване на църковното единство.

В този смисъл кризата не е просто канонична, нито само богословска; тя е и херменевтична, и екзистенциална. Тя разкрива дълбоко напрежение между историческата памет на Православието, която предполага бавност, съборност и търпение, и съвременния контекст, който изисква незабавни интерпретации и еднозначни позиции. Там, където липсва общ критерий за разчитане на междинното, всяко действие се превръща в повод за страх, а всяко мълчание – в подозрение.

Ето защо истинският предмет на спора не е въпросът „кой е прав“, а въпросът дали Православието днес разполага с адекватни съборни инструменти, за да осмисля собствените си жестове, без да ги абсолютизира и без да ги превръща в източник на нови разделения.

5. Заключителен извод

Позицията на Благовест Върбаков е обоснована дотолкова, доколкото настоява за канонична яснота, процедурна последователност и еклисиологична предвидимост в действията на Поместните църкви. Неговият акцент върху въпроса за легитимността – както по отношение на автокефалиите, така и на мястото им в диптиха – отразява дълбоко вкорененото православно убеждение, че църковното единство не може да се гради върху импровизация, а изисква ясно артикулирани и общопризнати канонични основания.

От своя страна архимандрит Никанор с право отказва да интерпретира всеки пастирски, дипломатически или литургичен жест като автоматична догматическа или еклисиологична декларация. Неговата позиция напомня, че в живата тъкан на църковния живот съществува разлика между икономия и догмат, между временен жест на църковна учтивост и формално канонично признаване, между литургичната практика и окончателната еклисиологична кодификация.

Същевременно и двете позиции – при цялата им вътрешна логика – не представляват корена на проблема, а по-скоро негови симптоми. Те са прояви на една по-дълбока и системна криза, която засяга самия механизъм на православната съборност в съвременния свят. Истинският проблем не се изчерпва с конкретния спор за Украйна, Македония или реда на диптиха, а се намира в напрежението между исторически утвърдените канонични принципи и динамиката на реалните църковно-политически процеси.

Православието днес живее в епоха, в която дипломатическите жестове, междуцърковните визити и неформалните договорености често изпреварват съборните решения, а богословската рефлексия се оказва поставена в позицията на догонваща и оправдаваща вече случилото се. Това създава екзистенциално напрежение вътре в самата църковна общност: вярващите очакват яснота, а получават амбивалентни знаци; очакват съборност, а стават свидетели на паралелни интерпретации на канона.

Докато липсва всеправославен, съборно формулиран и общопризнат ред относно: предоставянето и признаването на автокефалии, установяването и промяната на диптихите, обхвата и границите на апелационните права, подобни спорове ще се възпроизвеждат неизбежно. Те няма да бъдат плод толкова на зла воля или лични амбиции, колкото на отсъствието на общ каноничен език, чрез който Православието да говори само със себе си.

В този смисъл най-трезвият извод е едновременно и най-тревожният: кризата не е в отделните лица или поместни решения, а в самото забавяне на съборния разум на Църквата спрямо историческата реалност. А когато съборността изостава, на нейно място неизбежно се настаняват подозрението, взаимното оспорване и еклисиологичната несигурност – не като изключение, а като норма.

Лалю Метев, пр. юр., 27 декември 2025 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.