Между титлата и празнотата: бележки по една „методика за пожарникарския маркуч“

Ядрото на текста е: личният казус е естествен вход към по-дълбок анализ на симулацията на авторитет в посттоталитарна среда. По-долу е предложен разширен, „академично-публицистичен“ вариант, който можеш да донагласиш по обем и тон.

Посткомунистическата българска публичност роди една особена фигура: човек, който едновременно е „професор, инженер, доктор, генерал‑лейтенант, академик, кмет“ – и, в същото време, е символ на радикалната девалвация на тези титли. Казусът „Бойко Методиев Борисов“ не е интересен сам по себе си; интересен е като симптом за системен разпад на връзката между титла и съдържание, между институция и достойнство.

Затова темата „Методика за отстраняване на неизправности в пожарникарския маркуч при разгъването му в пресечена местност“ не е просто повод за сарказъм, а концентриран образ на квазинаучното – на опита да се инсталира привидност на научност върху предмет, подход и субект, които не покриват минималните критерии за научно изследване.

Инфлация на титли: от меритокрация към декоративна власт

В класическата модерност титлите – „доктор“, „професор“, „академик“ – са резултат от определена последователност: обучение, изследване, публична защита, признание от професионална общност. Те са символни кондензати на труд, компетентност и проверима експертиза.

В разглеждания случай виждаме обратното движение: натрупване на титли като ордени върху униформа – „професор, инженер, доктор, генерал‑лейтенант, академик“ – без ясно проследима връзка с научно или професионално съдържание. Самият избор на дисертационна тема (в този вид, в който я описва акад. Кирил Боянов) маркира методологичен минимум: предмет, който по-скоро принадлежи към сферата на приложна инструкция/вътрешноведомствен наръчник; отсъствие на чуждоезикови компетентности, задължителни за научния стандарт; диплома, която не е еквивалентна на гражданските инженерни степени.

Така се получава инфлация на титли: колкото повече звена към името, толкова по-неясно какво реално означава всяко от тях. Титлата престава да бъде знак за заслуга и се превръща в самостоятелен ресурс на власт – в символен капитал, който се раздава по вътрешни, а не по публично контролируеми правила.

Паралелни режими на легитимация: „вътрешните титли“ на системата

Свидетелството на акад. Кирил Боянов показва още нещо важно: съществуването на паралелни полета на легитимация. От едната страна стои Висшата атестационна комисия със своята, колкото и несъвършена, нормативна рамка: изискване за владеене на западен език, за качество на трудa, за съответствие на дипломата с гражданските стандарти. От другата – вътрешните правила на „школата“, позволяващи титулуване като „доктор, доцент, инженер“ в затворен ведомствен контекст.

Проблемът възниква в момента, в който вътрешната титла се изнася като публична, употребява се като равностойна на академичната и се предлага на обществото като доказателство за компетентност. Така се размива границата между: квалификация по силата на закон и призната процедура; и квалификация по силата на вътрешен корпоративен регламент, неподлежащ на обществен контрол.

Тази двойнственост е класически механизъм на институционален цинизъм: системата официално декларира високи стандарти, но си запазва вътрешни канали за производство на „удобни“ авторитети.

Симулация на меритокрация: от съдържание към фасада

Когато формата се отдели от съдържанието, меритокрацията се превръща в симулация. Става възможно следното: човек без реално признат научен труд в публичния регистър да фигурира в медиите като „доктор“; фигура, която не е преминала през пълния академичен процес, да бъде публично възприемана като „академик“; институции, които би трябвало да са коректив, да се използват като сценография за политическо легитимиране.

Това не е просто морален проблем. Това е структурна деформация на модерната идея за общество, основано на компетентности и разделение на властите. Там, където експертизата е заменена от партийно‑служебна лоялност, а титлата – от вътрешноведомствено самотитулуване, законът престава да бъде мярка, а става декор.

Богословски ракурс: лъжесвидетелство и узурпация на авторитет

От богословска гледна точка тук се докосват поне две теми.

Първо, заповедта „Не лъжесвидетелствай“ има не само съдебно, а и онтологично измерение. Когато човек претендира за титла и компетентност, които фактически не притежава, той дава лъжесвидетелство за самия себе си – за своя труд, способности, място в общността. Това не е просто административно нарушение; това е изопачаване на личността, която се маскира зад привидности.

Второ, традицията е изключително чувствителна към узурпацията на духовен и обществен авторитет. Да бъдеш учител, старец, пастир – или в светски план, академик, професор, съдия – означава да носиш отговорност пред истината и пред общността. Узурпирането на тази позиция без покритие – чрез партийни назначения и вътрешни титли – е форма на духовно насилие: на хората се предлага фалшив авторитет, който да заместни реалния.

Цената: „всичко е възможно“ като апокалиптична диагноза

Фразата „Вече всичко е възможно, за всеки“ може да прозвучи като лозунг за равен шанс. В разглеждания контекст тя е точно обратното: диагноза за колапс на критериите.

Когато всички могат да бъдат „доктори“ без дисертация и „академици“ без академия, тогава: трудът на тези, които реално са минали през дълъг научен път, се обезсмисля; меритократичните полета – наука, право, медицина, инженерство – се превръщат в арена на политически и корпоративни договорки; за младите талантливи хора остава избор между емиграция и вътрешна емиграция (цинизъм, отказ от участие).

Това само и единствено ражда специфична форма на отчаяние: убеждението, че никакво усилие не си струва, защото пространството на признанието е предварително окупирано от симулации.

От казус към модел: какво ни казва тази история за посттоталитарната държава

Ако се излезе отвъд конкретната личност, се вижда модел, който може да се опише така: наследен от тоталитарния режим елит (част от силовите, партийни и ведомствени структури) рециклира себе си като „демократичен“ чрез раздаване на титли и длъжности; институции като ВАК, университетите и професионалните колегии са поставени в ситуация на структурна слабост – между законовия стандарт и политическия натиск; медиите, вместо да разграничават между законно признати и вътрешни звания, често усилват смесването – било поради некомпетентност, било поради зависимост.

Така се конструира посттоталитарна плутокрация, в която символният капитал (титлите) и икономическият капитал (контролът върху ресурси) циркулират в затворена система, докато гражданите получават фасадата – „професори“, „академици“, „експерти“ – без достъп до информация за реалния им статус и заслуги.

Възстановяване на границата между истинско и фалшиво

Ако подобен текст се мисли не само като критика, а и като начало на решение, няколко линии изглеждат неизбежни:

1. Правна яснота и публичност: Ясен, публичен регистър на научните степени и звания, с лесна гражданска проверка. Разграничение в медийния език между „вътрешна квалификация“ и законно признати академични степени.

2. Професионална етика: Съсловните организации (академии, университети, професионални камари) да поемат активна роля в защита на стандарта и в разобличаване на псевдотитли.

3. Културна чувствителност: Обществото да възстанови инстинкта си да пита „какво стои зад тази титла?“ – не като завист, а като защита на общото благо.

На практика това означава да се върнем към елементарна, но забравена истина: авторитетът не се назначава, той се заслужава. А в екзистенциален план – да откажем да наричаме „светлина“ това, което очевидно е отражение на евтин блясък.

Така конкретният анекдот за „методиката на пожарникарския маркуч“ престава да бъде само смешка и се превръща в огледало: доколко сме готови като общност да различаваме и да именуваме, кое е реално, кое – фалшиво, и дали още ни пука.

Лалю Метев, 7 януари 2025 г. 

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.