Обща матрица: от Белград, през Скопие до София

Сходството между Кървавата Коледа и антибългарската дейност на „македонстващите“ в София е в едно и също ядро: насилие над българската идентичност – в единия случай с куршум, в другия – с идеология и държавна политика.​

Във Вардарска Македония югославските комунисти унищожават българофилския елит с разстрели, лагери и закони срещу „велики-бугарски шовинизъм“.​

В България ръководството на БКП – през фигури като Димитър Благоев, Георги Димитров, Тодор Павлов – приема и легитимира линията, че българското и „македонското“ трябва да бъдат разграничени и че българската кауза в Македония е „буржоазен шовинизъм“.​

И в двата случая става дума за политическо инженерство: в Скопие „горещо“ (екзекуции и масови гробове), в София „хладно“ (партийни резолюции, учебници, дипломатически ходове).​

Димитър Благоев и Георги Димитров: от „македонски славянин“ до държавна линия

Димитър Благоев още преди 1918 г. се самоопределя като „македонски славянин“ и критикува българските войни за Македония като „империалистически“, настоявайки за бъдеща балканска федерация, в която Македония е автономна.​

В декларацията срещу Ньойския договор (1919) той вече мисли България като бъдеща „съветска република“ в рамките на федерация – националният въпрос е подчинен на социалистическия интернационализъм.​

Така в българската левица се закрепва идеята, че традиционната българска кауза в Македония е по дефиниция подозрителна, а „правилното“ решение е размиване на етническите граници в бъдеща федерация.​

Георги Димитров, вече като лидер на Коминтерна и после на БКП, превръща това в държавна политика: признава отделна македонска нация, подкрепя включването на Вардарска Македония в Югославия и определя Пиринския край като „македонски по национален състав“ в контекста на проекта за южнославянска федерация.​

Революционният интернационализъм тук се съчетава с конкретни отстъпки на югославския македонистки проект, за сметка на българския исторически наратив.​

Тодор Павлов: идеологът на „функцията“ над нацията

В следвоенните дискусии Тодор Павлов формулира тезата, че националният въпрос в Балканите е „функция на общия социален, особено социалистически въпрос“ – националните интереси се мислят като подчинени на класовата перспектива.​

Това позволява да се признае полугласно българският характер на населението в Македония, но политически да се приеме отделна македонска нация в рамките на Югославия като „по-висша“ социалистическа цел.​

Павлов придава философска дълбочина на отстъплението: конкретните български хора в Македония се превръщат в абстракция – „функция на социалистическия въпрос“ – и стават разменна монета в междупартийни и междудържавни комбинации.​

Лев Главинчев и репресивният апарат в България

Лев Главинчев е емблематична фигура на Червената гвардия и Държавна сигурност, свързана със силови акции срещу дейци на ВМРО, офицери и хора с „македонски произход“, заподозрени в „про‑българизъм“ и враждебност към новия курс на БКП.​

Българската комунистическа държава след 9 септември 1944 г. преследва не само проюгославските фракционери, а и онези, които държат на традиционната българска кауза в Македония, представяйки ги като „фашисти“ и „терористи“.​

Мащабът на насилието е различен от този във Вардарска Македония, но логиката е една: всяка самостоятелна българска македонска линия – в София, Петрич или Скопие – трябва да бъде пречупена в полза на партийно санкционирания македонизъм.​

Югославско nation‑building: македонска нация чрез насилие

След 1944 г. в рамките на ФНРЮ се създава Народна (по-късно Социалистическа) Република Македония и започва планомерно изграждане на македонска нация: кодификация на езика (1945), създаване на отделна национална историография и културен канон, който подчертава различността от България.​

Паралелно протича репресивна кампания: „Кървавата Коледа“ и последвалите чистки премахват българофилите, а Законът за защита на македонската национална чест криминализира всяко изразяване на българска идентичност.​

Националното инженерство стъпва върху два стълба – физическо насилие над „неподходящите“ и позитивна пропаганда за нова, отделна македонска нация.​

Лазар Кулишев/Колишевски: биография на отстъпничеството

Лазар Колишевски (Кулишев) е роден в Щип, участва в комунистическото движение и през 1941 г. е осъден на смърт от български военен съд, но присъдата е заменена с доживотен затвор – според някои български автори след молба за помилване, в която се позовава на български произход.​

След влизането на партизаните и Червената армия в края на 1944 г. той става фактически лидер на Народна Република Македония – министър‑председател и по-късно председател на Президиума – и носи политическа отговорност за решенията, под чийто чадър се извършва Кървавата Коледа и последвалите репресии срещу „про‑български“ елементи.

Български публикации и свидетелства му приписват лична роля в изготвянето на списъци за екзекуции, докато югославската и днешната македонска официална историография представят действията му като част от „борбата с колаборационизма“.​

Колишевски се превръща в огледален образ на ръководителите на БКП: от човек, спасен от българска присъда, във фактор, при чието управление се убиват хора „само защото са българи“ и се изгражда нова идентичност на антибългарска основа.​

Негативните последици в България

Национална амнезия: десетилетия наред учебниците или мълчат за Кървавата Коледа и репресиите във Вардарска Македония, или ги описват в езика на „класови борби“ и „антифашистко правосъдие“, което затруднява възстановяването на историческата памет.

Раздвоено самосъзнание: поколения македонски българи в Пиринско израстват под натиск да приемат противоречиви идентичности – у дома българи, по документи „македонци“, после отново „българи“ – което оставя трайна травма и недоверие към държавата.​

Институционален рефлекс на отстъпление: след 1990 г. българската дипломация често се колебае между защита на историческата истина и страх да не „провали европейската интеграция“ на Скопие – наследен рефлекс от време, в което „партийната линия“ стои над националния интерес.​

Сравнителен екзистенциален план и богословски извод

Във Вардарска Македония българите са убивани, изселвани и хвърляни в масови гробове „само защото са българи“.​

В България хора с „македонски произход“ са принуждавани да се отказват от паметта си, да мълчат за роднини, убити в Скопие и Щип, и да преживяват собствената си история като нещо „второ качество“, несъвместимо с официалната доктрина.​

И в двата случая става дума за насилие над личността: там – чрез физическо унищожение, тук – чрез системна подмяна на истината и внушаване на вина, че самата българска принадлежност е „реакционна“.

Фигурата на Колишевски в Скопие и фигурите на Благоев, Димитров, Павлов в София очертават една и съща духовна патология: отказ да се свидетелства за истината на собствения народ в името на идеологически проект; превръщане на ближния – българина в Македония – в разменна монета за „по-голяма кауза“, било тя интернационализъм или партийна лоялност.​

От православна гледна точка това е идолопоклонство: поставяне на партия, Коминтерн или федерация на мястото на Бога и на конкретния човек. Кървавата Коледа е крайният, кървав израз на този идол, но корените му са подхранени и в София от собствените „македонстващи“, които подготвят почвата за чуждо насилие, отстъпвайки от истината за българския характер на Македония.

Такъв сравнителен анализ не е покана към отмъщение, а към трезвост: докато не се назоват ясно и външните, и вътрешните източници на антибългарската политика – от Колишевски до Благоев и Димитров – българската памет за Македония ще остава разкъсана между мъченичество и самоотречение.

Когато говорим за Кървавата Коледа, залогът не е само историческият детайл, а зрелостта, с която едно общество поема отговорност за паметта си. Точно тук силата и слабостта на изказвания като това на Александър Йорданов стават видими.

Между свидетелство и лозунг

От едната страна стои неоспоримият факт: в първите дни на януари 1945 г. във Вардарска Македония са убити и репресирани стотици хора заради реално или приписано българско самосъзнание, а насилието е органична част от проекта за създаване на нова, отделна македонска нация.​

От другата страна стои опасността този факт да бъде превърнат в политически лозунг – да се говори за „геноцид“ и „маниакални проекти“ без контекст, сякаш миналото се изчерпва с проста схема: „лоши македонски комунисти – невинни български жертви“.​

Когато жертвата се монополизира

Репресиите от 1944–1945 г. в Македония са част от по-широката комунистическа чистка на територията на цяла Югославия – срещу „колаборационисти“, политически опоненти, конкуриращи елити; антибългарският вектор е специфичен, но не е единствената ос на насилието.​

Когато говоренето игнорира този по-широк контекст, паметта се стеснява до етническа опозиция и се губи разбирането, че проблемът е и в самата логика на тоталитарната система – класова, идеологическа, властова.​

„Родоотстъпници“ и наследници

Лазар Колишевски е исторически пример за трагично отстъпничество: човек, спасен от българска присъда, който по-късно носи политическа отговорност за репресии срещу хора, убивани „само защото са българи“.​

Но да прехвърляме същия етикет върху днешни граждани на Северна Македония – хора, родени и социализирани в друга държава, с друга официална историография – означава да накажем наследниците за греховете на режима и да объркаме целта: идентичността, а не насилието, става „престъпление“.​

Мълчанието за българската отговорност

Едностранчивият разказ пропуска неудобното: българската комунистическа партия не е външен наблюдател, а участник в легитимирането на югославския македонизъм – от линията на Георги Димитров и Тодор Павлов до натиска върху населението в Пиринско да приема „македонска“ идентичност и репресиите срещу някои дейци на ВМРО и определени представители на българската интелигенция.​

Без този пласт България лесно застава само в ролята на морален съдник, а не и на страна, която трябва да се изправи пред собственото си минало и пред собствените си отстъпления.​

Две селективни памети, един спорен мост

От македонска страна част от медиите и историци определят Кървавата Коледа като „националистически мит“, оспорват числата 1200 и 23 000, подчертават, че сред убитите имало и други групи, и настояват, че става дума за „чистка на колаборационисти“.​

Тази линия също е защитна и непълна: тя размива специфичното антибългарско измерение и отказва да признае, че именно българската идентичност е криминализирана със закон и куршум.​

Така се получават две огледални едностранчивости: българска – вижда само българските жертви и чуждата вина; македонска – вижда само „антифашистка борба“ и собствения наратив за жертва.

Как би изглеждал един по-зрял разказ

Една публицистика, точно противоположната примерно на Сашо Йордановата, която иска да служи на истината, а не на моментен политически ефект, би тръгнала по различен път:

Историческа честност в две посоки

Да настоява Северна Македония ясно да признае, че през януари 1945 г. са убити хора заради българското им самосъзнание – без евфемизми и без разтваряне на случая в анонимна „борба с колаборационизма“.​

И паралелно да изисква от България да назове своята комунистическа отговорност – отстъпките по македонския въпрос и репресиите срещу „неудобни“ български македонци у нас.​

Разграничаване на вина и идентичност

Вината за престъпленията принадлежи на конкретни режими и личности – югославския комунистически апарат, македонските му структури и ръководители като Колишевски.​

Тя не прави днешната македонска идентичност „нелегитимна“; истинският проблем е, че тази идентичност често се гради върху отрицание на българската и върху отказ да се признае миналото насилие над българи.​

Политика, стъпила на истина, а не на реваншизъм

Исканията българите да бъдат вписани като общност в конституцията, да се осъди комунистическият терор, да се защитят културните клубове са напълно легитимни.​

Но езикът, с който се формулират, трябва да посочва проблема в структурите и дискурса на държавата, а не да демонизира цяло общество – иначе те лесно се отхвърлят като „националистическа пропаганда“.​

За какъв спомен си струва да се борим

Истински необходимият спомен за Кървавата Коледа не е този, който ни дава морално удобство – „ние винаги прави, другите винаги виновни“.

Това е споменът, който казва: тези хора са били българи и са били убити заради това; убийците са били комунистически власти, които са използвали националния въпрос като оръжие; и българската, и македонската страна имат свои истини и свои мълчания, които трябва да бъдат преодолени.

Такъв разказ не отнема нищо от мъченичеството на жертвите – напротив, освобождава ги от пленничеството на днешните политически употреби и отваря шанс паметта за тях да стане мост, а не окоп.

Лалю Метев, 7 януари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.