Социална загриженост или естетика на фасадата

В българската версия на „социалната държава“ кошницата е пълна, но масата остава празна.

Новият законопроект за т.нар. „кошница на потребителя“, представен като защита на пенсионерите и „социално уязвимите“, е симптоматичен пример за естетика на фасадата – за политика, която се занимава не с причините, а с витрината. Предлага се таван от 20% надценка върху ограничен набор „основни“ храни (брашно, хляб, мляко, захар, ориз и др.), с контрол от КЗК, НАП и КЗП и с гръмката декларация, че „такива модели се прилагат в повечето европейски държави – Германия, Франция, Гърция, Испания“.

На ниво реторика това е внимателно конструирана сцена: от една страна – „загрижен“ политически субект, от друга – фигурата на „уязвимия“ пенсионер, поставен в ролята на обект на спасение. В този образ има всичко – освен действителен субект на политическа воля. Вместо гражданин с право на решение, виждаме нуждаещ се, който трябва да бъде управляван, компенсиран, успокоен.

Номинална държава, номинална кошница

Философският парадокс на подобни мерки е в системното разминаване между номиналното и реалното. На ниво номиналност държавата „ограничава надценките“, „бори спекулата“, „закриля потребителя“. На ниво реалност тя признава, че е неспособна или нежелаеща да осигури две фундаментални условия на модерната политическа общност:

• доходи, които позволяват достойно съществуване; 
• институции, на които може да се имат доверие. 

Когато доходите са близки до статистическия минимум на биологичното оцеляване, и когато институциите се възприемат не като безпристрастен арбитър, а като разпределител на ренти, „кошницата“ се превръща в своеобразен евтин сакрамент – символично уверение, че някой се грижи, докато реално се консолидира същият олигархичен модел.

От homo politicus към разплащателна единица

В богословски план човекът е мислен като образ и подобие – личност, призвана към свобода, отговорност и участие в общото благо. В съвременната българска политическа практика той е редуциран до разплащателна единица.

Логиката е проста:

• гражданинът не е субект, а ресурс; 
• гласът му е функция от материалната му зависимост; 
• „социалната мярка“ е форма на контрол, а не инструмент за еманципация. 

Когато половината от дохода отива за храна, човекът престава да бъде участник в културата и политиката и се превръща в биологична функция – някой, който се храни, но не живее. Затова първо отпадат книгите, обучението, музиката, пътуванията. Културата се превръща в лукс, а духовният живот – в „разход, който може да почака“.

Тук вече не говорим за икономическа политика, а за антропологичен избор: да се управлява човешко общество като стадо, което трябва да бъде държано „захранено, но заето“.

Популизмът като заместител на справедливостта

Популизмът винаги работи с правилно интуитивно разпознат проблем и напълно погрешен инструмент за решението му. Проблемът тук е реален: огромен дял от домакинствата отделят над 50% от дохода си за храна; инфлацията и преходът към обща валута засилват усещането за несигурност; доходите изостават драматично.

Вместо структурен разговор за:

• справедлив данъчен модел; 
• прозрачна регулация на веригите на стойността; 
• real-time контрол върху картелни практики;
• политика, която стимулира труда и предприемчивостта,

се предлага морална компенсация под формата на „евтина кошница“. Това не е социална държава, а театър на милостинята – същата ръка, която организира играта, после великодушно „ограничава надценката“.

„Заслужилите“ и перверзията на културната легитимация

В този контекст не е случайно, че паралелно със „социалните мерки“ внимателно се подхранват сметките на „заслужили“ културни фигури от миналия режим – символично ядро на стария култ към „зрелия социализъм“. Това е перверзна форма на традиция: вместо жив културен процес, който критикува властта, се поддържа декоративна културна фасада, легитимираща същата власт.

Тук културата не е пространство за смисъл, а украшение на властта, церемониален фон на една „социална“ политика, която фактически обслужва статуквото. Така се възпроизвежда старият модел на културтрегера на властта – не като носител на дух, а като посредник на прикрити зависимости.

Екзистенциалният избор: кошница или общност

Екзистенциалният проблем на подобни политики е, че те блокират зрелия избор. Човек, който живее постоянно в режим на оцеляване, трудно може да мисли за свобода, достойнство, смисъл. Той е принуден да приема минималното като благодеяние и да гледа на самия себе си през очите на онзи, който „го храни“.

Истинският въпрос не е дали ще има таван на надценката на хляба, а кой има право да определя политическия хоризонт:

• гражданинът, който участва в решенията и поема отговорност; 
• или вождът, който еднолично решава какво е „добро“ за всички. 

Когато „социалната мярка“ не е придружена от механизми за реално участие – референдуми, прозрачни процедури, персонална отговорност, – тя не е стъпка към демокрация, а инструмент за управление на зависимост. Тя е по-скоро техника на управляемо оцеляване, отколкото политика на човешко развитие.

Към друга граматика на държавата

Ако думата „държава“ произлиза от „държа“, въпросът е прост: какво реално държим от общите си активи? При сегашната конфигурация държим дълговете и отговорността, докато властовите елити държат ресурсите и правото да определят правилата.

Алтернативата не е нова „по-добра“ кошница, а нова граматика на общото:

• конституционен модел, в който гражданите не просто легитимират властта, а реално участват в генериране и корекция на нормите; 
• механизми за постоянен, включително електронен вот по ключови въпроси; 
• институции, които се отчитат пред гражданите, а не пред неформални мрежи и корпоративни интереси. 

Без подобна промяна всяка „социална“ мярка ще остава временна упойка върху хронично заболяване. Кошницата ще е социална, но хората в нея – статистически единици.

В крайна сметка, изборът е между държава, която вижда човека като разходен артикул, и общност, която го признава като лице – със свое име, своя свобода и своя непрехвърляема отговорност.

Лалю Метев, 7 януари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.

Ей, докато чакаме тоз корпулентния да се натутка, да не вземе междувременно да ни няма изобщо. Най-новият популистки законопроект на родните милиционер‑комуняги предвижда правителството в оставка да приеме т.нар. „кошница на потребителя“ – списък с основни храни и стоки (брашно, хляб, мляко, захар, ориз и др.) и таван от 20% надценка между производителя/вносителя и крайния потребител. На хартия – загриженост. На практика – същата фасада, друг надпис. В мотивите уж пише, че подобни модели се прилагали „в повечето европейски държави“ – Германия, Франция, Гърция, Испания. Само че там има и доходи, и контрол, и институции, които поне се опитват да работят. Тук ни преведоха едни 370 – да са живи и здрави душманите – все ще оцелеем някак в небитието: с дух, вяра и повечко фотосинтеза. Кошницата ще е „социална“, ние – все така разплащателни единици. И все така ще режем от книги, култура, обучения, пътувания, смислени развлечения – защото първо трябва да нахраним статистиката. А за капак, и Зеленият чорап ще може спокойно да захрани сметката на поредния „заслужил“ културтрегер от времената на зрелия комунизъм.