Площадите, които ни създадоха, и политиците, които останаха същите

Площадите и политиците очертават не просто политически сюжет, а дълбок екзистенциален конфликт между памет и отговорност, между историческо събитие и неговата по-късна употреба.

Има хора, които разказват историята така, сякаш са били само свидетели — външни, почти невинни наблюдатели на процеси, за които носят единствено памет, но не и вина. Има и други, които безспорно са били участници, но днес предпочитат да говорят за миналото с интонацията на неутрални коментатори, сякаш биографията им не е вплетена в резултатите, които всички живеем. А има и трети — една общност, която би могла условно да се нарече „хората на площадите“ — които излязоха тогава, останаха в същото екзистенциално пространство и до днес продължават да очакват онова преобразяване на държавността, което беше обещано, но не беше реализирано.

Когато Александър Йорданов днес пише за 10 януари 1997 г., той го прави с увереността на човек, който разполага със символен капитал върху този ден — като че ли се намира над събитията, а не вътре в тях. Но фактологичното измерение е ясно: той беше във властта тогава; той е близо до властта и днес. Точно затова от фигури като него обществото има право да очаква не само памет, но и признаване на отговорност. Памет без отговорност е форма на морална селективност; тя превръща историята в ресурс, а не в изпитание на съвестта.

Ако въобще може да се говори за отговорност за несбъднатите обещания на прехода, тя не може да бъде абстрактна. Тя има конкретни носители: именно хората, които повече от три десетилетия присъстват непрекъснато в политическото пространство и продължават да говорят така, сякаш нямат нищо общо с резултатите от системните решения, в които са участвали. От теологична перспектива тук се наблюдава класическият мотив за разместване на вината: успехите се приписват на „нашата историческа роля“, а провалите — на „обстоятелствата“, „другите“, „времето“. Това е отказ от покаяние в най-дълбокия смисъл на думата: неспособност да кажеш не просто „там бях“, а „за това нося частична вина“.

Не може едни и същи хора едновременно да заемат три несъвместими роли: герои на прехода, жертви на прехода и негови хроникьори. Трудно е да претендираш, че си спасил държавата, да твърдиш, че си пострадал от същата тази държава и в същото време да описваш процесите с дистанцията на външен наблюдател. Тази тройна позиция не е просто логически несъстоятелна; тя е нравствено проблематична, защото подменя логиката на личната отговорност с удобна повествователна конструкция. Не може историята да се пише така, че вината винаги да бъде в „другите“, а заслугите — неизменно в „нас“. На богословски език това е форма на самоправедност, в която човек винаги се самоизживява като „правия“ в конфликта, а другият — като носителя на грешката.

Има дни, които не просто се помнят — те се връщат. Понякога като светлина, понякога като сянка. 10 януари 1997 г. е именно от тези дни, които не си отиват, защото екзистенциално не са приключили. Те продължават да живеят не само като дата в учебниците, а като вътрешен опит: в гласа, който още не е прегракнал от вик за справедливост; в очите, които все още търсят политическа и морална честност; в ръцете, които помнят студения метал на парапетите пред парламента. Този телесен, сетивен спомен е важен: той показва, че политическите събития не са просто „факти“, а травматични и надеждни пластове в съзнанието на живи хора.

Но за да разберем този ден в неговата дълбочина, трябва да се върнем още по-назад — към онези студентски години около 1990 г. (и към късните месеци на 1989 г.), когато за първи път наистина повярвахме, че България може и трябва да стане „нормална държава“. Тогава площадите бяха млади, телата — неуморени, а надеждата — неопитна. Думите „демокрация“ и „свобода“ звучаха не като цинични клишета, а като абсолютно обещание, което изглеждаше почти немислимо някой да наруши безнаказано. В богословски план това напомня на структурата на първоначалния завет: доверие, което се дава като аванс, с убеждението, че то ще бъде оправдано.

Този завет беше нарушен. Нарушението не е само политически факт; то е екзистенциална рана. То означава, че едно поколение вложи своята вяра в определена визия за обществено устройство, а в замяна получи серия от компромиси, отлагания и подмени. Там, където очаквахме изграждане на правова държава, видяхме устойчивост на клиентелизъм; там, където очаквахме почтеност, срещнахме символна употреба на „демокрацията“ като прикритие. Това поражда не просто политическо разочарование, а дълбока криза на смисъла: въпроса дали участието в историята изобщо има плод, или е обречено да бъде поглъщано от цикли на повторение.

Конфликтът между „площадите, които ни създадоха“ и „политиците, които останаха същите“ е конфликт между две модалности на времето. Площадът е време на кайрос — на решаващия момент, в който човек преживява възможността за драстична промяна. Кабинетът, в своята най-лоша версия, се превръща в пространство на безкрайния хронос — проточено време, в което всяко обещание може да бъде разтегнато, разложено и обяснено. Това напрежение поражда духовна умора: чувството, че решителните моменти са били употребени, а резултатът е замразен в нещо като хроничен незавършен преход.

Тук възниква и още един важен момент: въпросът за истинността на свидетелството. „Хората на площадите“ не претендират за безгрешност, но претендират за автентичност: за това, че те са преживели събитията не като политическа роля, а като екзистенциален риск. Политиците, които и днес говорят за 1997 г. без да признаят собствените си пропуски, се опитват да монополизират и интерпретацията, и моралния капитал на тези събития, без да платят цената на покаянието. А без покаяние — без ясно „тук сгрешихме“ — няма нито историческа истина, нито духовно изцеление.

В този смисъл изречението „Нарушиха го“ не е просто обвинение. То е констатация за прекъснат договор, за неизпълнен завет. От екзистенциална гледна точка това поставя всеки от нас пред избор: дали този нарушен договор да бъде повод за траен цинизъм, или за по-дълбоко настояване за отговорност. Следователно въпросът вече не е само за онези, които не са слезли от сцената 30–35 години, а и за нас, които продължаваме да стоим на площадите — видими или вътрешни.

Площадите ни създадоха като граждани. Политиците останаха същите, доколкото отказаха да се преобразят заедно с обществото, което ги изведе на сцената. Но именно затова задачата не е да се откажем от площадите, а да настояваме те да останат място, където историята не се разказва като алиби, а се преживява като отговорност. Само тогава нарушените обещания могат да бъдат трансформирани — не заличени, а приети, признати и поправени. И само тогава 10 януари 1997 г. ще престане да бъде незавършена рана и ще се превърне в реално начало на преобразена държавност, а не в удобно оправдание за нейното отсъствие.

1989–1990: първият дъх на свободата

Периодът 1989–1990 г. остана в българската история като първия дъх на свобода – онзи кратък, почти мистичен миг, в който обществото повярва, че е възможно да започне отначало. Площадите бяха пълни, очите – светли, а думите „демокрация“ и „свобода“ звучаха не като политически лозунги, а като откровение, като възвръщане на нещо изгубено. Вярвахме, че България ще стане нормална държава; че комунистическата номенклатура ще бъде отстранена; че ще има лустрация, справедливост, нов морал; че истината ще излезе на светло и ще преобрази обществото.

Но нищо от това не се случи. Иронията – и трагизмът – е, че много от онези, които тогава обещаваха промяна, днес са част от статуквото, което уж трябваше да бъде разрушено. Първият дъх на свобода се оказа по-кратък от очакваното, а преходът – по-дълъг, по-болезнен и по-двусмислен.

Тогава площадите приличаха на пролет – шумни, пълни, наивни. Хората вярваха, че промяната е въпрос на воля, че истината ще победи, че старите мрежи ще се разпаднат като паяжина на слънце. Но паяжината се оказа от стомана. Старите структури не се разпаднаха; те се преоформиха, адаптираха се, прегрупираха се. И много от онези, които тогава говореха за морал, днес са част от политическия пейзаж, който уж трябваше да бъде разрушен.

Същностно погледнато, 1989–1990 г. беше момент на екзистенциално пробуждане – пробуждане от дълъг исторически сън, в който свободата беше абстракция, а истината – привилегия. Този момент носеше в себе си енергията на ново начало, но и на опасна наивност: убеждението, че промяната е автоматична, че падането на един режим означава раждането на друг свят.

Богословски – ако използваме езика на духовното обновление – това беше момент на колективно „кръщение“ в надежда, но без последващо „миропомазване“ в институционална зрелост. Свободата беше провъзгласена, но не беше осмислена; тя беше пожелана, но не беше защитена.

Този период остави след себе си двойна памет: памет за възторга и памет за разочарованието. Първият дъх на свобода беше истински, но кратък; последвалото разочарование – дълго и упорито. И може би именно в тази двойственост се крие най-дълбокият урок на прехода: че свободата не е събитие, а процес; не е даденост, а отговорност; не е обещание, а изпитание.

И затова 1989–1990 г. остава не само исторически момент, а екзистенциален ориентир – напомняне за това какво можеше да бъде и какво още може да стане, ако обществото намери смелостта да превърне първия дъх на свобода в трайно дишане.

1996–1997: зимата, която ни изпита

Зимата на 1996–1997 г. остана в националната памет като гранично време – момент, в който държавата не просто се разклащаше, а се разпадаше пред очите на собствените си граждани. Студът беше не само в улиците, но и в хладилниците, в портфейлите, в отношенията между хората. Инфлацията растеше като чудовище, което никой не можеше да спре; левът се топеше като сняг върху печка; магазините бяха празни, а гневът – пълен. Това беше зима, в която икономическата криза се превърна в антропологична криза: тя засягаше не само стандарта на живот, а самото усещане за човешко достойнство.

И ние бяхме там. Не като публика, а като участници; не като наблюдатели, а като свидетели на собственото си достойнство, поставено на изпитание. Пред парламента, в онзи януарски мрак, ние не просто протестирахме – ние се защитавахме. Защитавахме правото си да живеем в държава, която не се разпада в ръцете ни, правото да не бъдем превърнати в статистика на чужди грешки и безотговорност.

Докато стояхме на студа, някои политици – включително и днешни морални летописци – вече договаряха бъдещето на България в топли стаи по Копитото. Там, където „националното съгласие“ се оказа по-скоро съгласие между елити, отколкото между граждани. Този контраст между студената улица и топлите кабинети разкри структурната пропаст между управляващи и управлявани – пропаст, която не е просто социална, а екзистенциална.

Това беше нашият най-истински, най-болезнен, най-исторически протест. Хиперинфлация, празни магазини, банкови фалити, сринат лев – всичко това не беше фон, а материята на нашето ежедневие. Ние бяхме там – пред парламента, в студ, в страх, в гняв. Ние свалихме едно правителство, което доведе държавата до колапс. Това беше момент на гражданско самоосъзнаване, в който обществото разбра, че може да бъде субект, а не обект на историята.

Но след това? След това политиците – включително и онези, които тогава се представяха като носители на нов морал – не изпълниха обещаното. Лустрация нямаше; досиетата се отваряха избирателно; номенклатурата се превърна в олигархия; задкулисието се институционализира; „синята идея“ се превърна в компромис.

Преходът беше икономически успешен, но морално провален. И това е отговорност, която не може да бъде прехвърлена само върху „другите“. Тя е обща – защото обществото, което свали едно правителство, не успя да изгради механизми, които да предотвратят повторението на същите грешки.

Зимата на 1996–1997 г. беше екзистенциален изпит: изпит за способността на обществото да устои, да се съпротивлява, да се самоорганизира. Богословски – тя беше момент на колективно „покаяние“, в който народът изповяда своята болка и своята надежда. Но покаянието не беше последвано от преобразяване на институциите.

И затова тази зима остава не само исторически факт, а незатворена рана – напомняне, че икономическите кризи могат да бъдат преодолени, но моралните – само ако обществото има смелостта да погледне истината в очите и да не я забравя.

2013–2014: протестът срещу наглостта

Протестите от 2013–2014 г. белязаха едно от редките събуждания на българското общество, в което улицата не излезе заради физическо оцеляване, а заради достойнство. Това не беше бунт, породен от глад или икономически срив, а от усещането за морално унижение. Не празните магазини, а празните обещания станаха катализатор на общественото възмущение.

Назначението на Делян Пеевски за председател на ДАНС действа като символичен шамар, който събуди цяло поколение. То разпозна в този акт не просто политическа грешка, а демонстрация на арогантност, която прекрачваше границата на търпимото. Това беше моментът, в който обществото каза: „дотук“. И все пак – както и в други ключови моменти на прехода – политическата класа оцеля. Тя винаги оцелява. Тя е като камък, който не се руши от вода, а само от време – а времето у нас тече бавно, сякаш сгъстено от навици, зависимости и страхове.

Протестът срещу назначението на Пеевски беше протест на моралната граница – на онова колективно усещане, че държавата е преминала в режим на открито презрение към собствените си граждани. Това беше протестът на хора, които не искаха да сменят властта, а да възстановят нормалността – идеята, че институциите трябва да служат, а не да се самовъзпроизвеждат чрез мрежи на задкулисие.

И все пак – политическата система отново се прегрупира. Отново се адаптира. Отново се самовъзпроизведе. Това разкри структурната ѝ устойчивост: способността да абсорбира общественото недоволство, без да променя собствената си логика.

Иронията, която времето направи видима, е особено болезнена: много от онези, които тогава се представяха като „морални алтернативи“, впоследствие се оказаха част от същата система, която критикуваха. Това не е просто политическа хипокризия; това е екзистенциален симптом на общество, в което границата между „алтернатива“ и „статукво“ често се оказва размита.

Протестът от 2013–2014 г. беше сблъсък между етоса на гражданското достойнство и инерцията на институционалната самозащита. Богословски – ако използваме езика на покаянието – можем да кажем, че обществото изповяда своята болка, но институциите не се покаяха. Екзистенциално това остави след себе си чувство за недовършена справедливост, за морална рана, която не е затворена, а само временно превързана.

Така протестът срещу наглостта остана не просто политическо събитие, а огледало на българската демократична крехкост – огледало, в което виждаме не само провала на една власт, но и трудността на едно общество да превърне моралното възмущение в трайна институционална промяна.

2020–2021: протестът на умората

Протестите от 2020–2021 г. могат да бъдат разбрани като протест на поколенческата умора – умора не от едно конкретно управление, а от цялостен модел на постпреходна несвобода. Това беше протестът на онези, които не помнят 1997 г., но живеят в дългата сянка на нейните недоизпълнени обещания. Те не излязоха на улицата, за да „повторят“ миналото, а за да си върнат бъдещето, което усещат като системно отнето.

Този протест беше насочен не само срещу конкретни фигури, а срещу режим на корупция, арогантност и институционализирана безнаказаност. В него се артикулира желание не просто за смяна на властта, а за нова политическа и нравствена конфигурация на държавата – държава, която да не бъде приватизирана от мрежи на зависимости, а да служи като общ дом и общо благо.

И все пак – както и в предходните вълни на гражданско недоволство – системата отново се огъна, но не се счупи. Политическата класа намери начини да абсорбира напрежението: смениха се лица, но не и механизмите; обновиха се лозунги, но не и навиците; появиха се „нови“ партии, но старият рефлекс на оцеляване чрез договорки, задкулисие и разплитане на отговорността остана непокътнат.

Протестът на умората разкрива екзистенциалния парадокс на късния преход: гражданите излизат с надежда за радикална промяна, но се завръщат в една политическа реалност, която се самовъзпроизвежда. Богословски – ако използваме езика на надеждата и покаянието – можем да кажем, че обществото изповяда своето несъгласие, но не постигна „метаноя“ на институциите. Смената на имената без промяна на логиката на властта оставя чувството за недоизкупен грях на прехода.

Това поражда дълбоко чувство за изчерпване: усещането, че протестът е необходим, но недостатъчен; че гражданската енергия може да мобилизира, но не и да преобрази; че промяната е провъзгласена на площада, но е блокирана в коридорите на властта. Така протестът на умората се превръща в симптом на едно общество, което вече не страда само от несправедливост, а и от изтощена надежда – надежда, която все още не е мъртва, но е дълбоко наранена.

2025: протестът на младите

Протестите през 2025 г. могат да бъдат описани като тих протест – не защото участниците нямаха какво да кажат, а защото вече бяха казали всичко, което имаше да се казва в предходните десетилетия. Тази тишина не бе знак за равнодушие, а за изчерпване на езика: думите за промяна, справедливост и бъдеще бяха толкова многократно употребени и предадени, че вече не носеха същата мобилизираща сила. Това беше протестът на граждани, уморени да бъдат статисти в политически спектакли, на общество, което болезнено усеща, че държавата се управлява не от визия и принцип, а от навик и инерция.

Този протест беше различен от предишните вълни на гражданско недоволство. Той не беше толкова масов, нито толкова експлозивно емоционален, но беше дълбоко симптоматичен. В него се прояви поколение, което вече не вярва на никого: нито на „старите“ партии, нито на „новите месии“, нито на циклично възпроизвеждащите се обещания за „рестарт“, „нулиране“ или „ново начало“. Това беше протест на граждани, които отказват да бъдат използвани като фон за поредното пренареждане на властови роли, без реална промяна на съдържанието.

Повторяемостта на формулата „държавата се управлява не от визия, а от инерция“ тук има не просто стилистичен, а екзистенциален смисъл. Тя обозначава усещането за живот в система, която не се движи към цел, а просто продължава да функционира по силата на собствената си историческа тежест. В такава ситуация политиката престава да бъде пространство на общо въображение и се превръща в управление на изчерпани сценарии.

Най-голямата ирония – и в същото време трагична закономерност – е, че политиците, които вече три десетилетия не изпълниха собствените си обещания, днес се опитват да обяснят на младите защо техните протести били „неоснователни“, „преждевременни“ или „манипулирани“. Тази реторика разкрива дълбоката асиметрия между управляващи и управлявани: едните говорят от позиция на самоподдържаща се легитимност, другите – от опита на живот в хронично неизпълнени очаквания.

Протестът на младите през 2025 г. може да бъде разбран като форма на екзистенциален отказ: отказ да се участва в игра, чиито правила са предварително изкривени; отказ да се приеме, че бъдещето е само вариация на миналото. Това е не толкова протест за конкретни искания, колкото протест за правото на смисъл – правото да вярваш, че политическото участие може да променя реалността, а не просто да я легитимира постфактум.

Ако пренесем езика на надеждата в обществено-политическата плоскост, можем да кажем, че този протест е свидетелство за упоритостта на надеждата дори в състояние на наранена вяра. Младите не са напълно изгубили надеждата, но отказват да я поверят на същите структури, които многократно са я предавали. Така протестът на 2025 г. се оказва не просто политическо събитие, а огледало на духовното състояние на обществото – общество, в което желанието за промяна все още живее, но вече не се доверява лесно на никого, освен на собствената си съвест.

Споменът на Йорданов като исторически документ и морален симптом

Текстът на Александър Йорданов за 10 януари 1997 г. представлява ценен исторически извор: свидетелство на активен участник в събитията, който позволява частична реконструкция на политическия контекст и моралните противоречия на българския преход. Значимостта му се дължи и на факта, че това е един от сравнително редките случаи, в които дългогодишен представител на СДС признава и критикува — макар и фрагментарно — неадекватната роля на собствената политическа общност в рамките на т.нар. „национално съгласие“.

В този смисъл текстът функционира едновременно като историческо свидетелство и като симптом: той не само описва събитията, но разкрива и начина, по който част от елита на прехода продължава да мисли и оправдава собственото си участие в тях.

Йорданов аргументира, че протестите от зимата на 1996–1997 г. са били напълно оправдани, опирайки се на драматичната икономическа ситуация: хиперинфлация от порядъка на около 300% при предишни нива около 3%; катастрофален курс на лева (1 долар ≈ 3000 лева); невъзможност дори за базово изхранване за голяма част от населението; средна заплата под 15 долара (в съпоставка с днешни номинални стойности над 1500 долара).

Виновникът е посочен ясно: номенклатурните кадри на БКП и ДС, наследили и трансформирали еднопартийната власт в посткомунистически режим на икономическо разграбване.

Тук неговата теза е по същество коректна: протестът е описан като борба за физическо и икономическо оцеляване, а не като политическа прищявка.

В остър контраст с 1997 г. Йорданов представя протестите от декември 2025 г. като: лишени от драматична икономическа криза; мотивирани по-скоро от „протестърска краста“; без ясно аргументирана и жизненоважна кауза.

Така той въвежда йерархия на легитимността: 1997 г. е истински, „автентичен“ протест, докато 2025 г. е имитация, симулакрум без същия екзистенциален залог.

В разказа си Йорданов очертава сложен и вътрешно противоречив сюжет: на 10 януари 1997 г. той и други народни представители напускат парламента, за да не се превърнат в бариера между народа и властта; Иван Костов обещава „наказание“ за комунистите („Няма да ви излъжем!“), формулирайки очакване за последователна декомунизация, включително люстрация; паралелно с това, на срещата на „Копитото“ вече е постигната скрита договорка с БСП; след изборната победа на СДС вместо люстрация и реална правна отговорност се въвежда концепцията за „национално съгласие“, което на практика означава институционализирана номенклатурна приемственост и облагодетелстване на старите елити в нови икономически форми.

Така „националното съгласие“ се разкрива не като морален компромис в името на обществен мир, а като капитулация пред системата, при която политическата реторика за справедливост прикрива фактическо легитимиране на старите властови структури.

Йорданов признава и класическия „двойствен“ резултат от прехода: от една страна: валутен борд, икономическа стабилизация, членство в ЕС и НАТО; от друга: липса на люстрация, частично и закъсняло отваряне на архивите на ДС, масово превръщане на бивши партийни и служби кадри в „честни бизнесмени“, олигарси и нова икономическа аристокрация.

Така се очертава фундаменталният морален парадокс на българския преход: формална демократизация и евроатлантическа интеграция, съчетани със структурно възпроизвеждане на старите зависимости в нова, икономизирана форма.

Една от най-сериозните концептуални слабости в текста е опитът да се защити управлението на Желязков като „успешно“ единствено на основание членството в Еврозоната. Тук са налице няколко проблема: членството в Еврозоната е резултат от дългосрочен процес, който обхваща множество правителства, институционална приемственост и натрупани реформи; макроикономическата стабилност, на която стъпва този процес, е пряко свързана с болезнените решения, започнали още с въвеждането на валутния борд след 1997 г.; да се приписва това постижение почти изцяло на едно управление представлява класически post hoc ergo propter hoc аргумент: следователно — значи поради.

Парадоксът е, че Йорданов обвинява протестиращите от 2025 г. в липса на аргументи, а сам използва твърдение, което редуцира сложен исторически процес до заслуга на един кабинет.

Особено важно е, че самият текст съдържа скрито, но сериозно признание: на „Копитото“ Иван Костов е сключил договорка с БСП; формулата „ограбено – забравено“ се явява следствие от политиката именно на СДС; „националното съгласие“ функционира като механизъм за смяна на декора, без разрушаване на реалните мрежи на власт и привилегия.

Така критиката, която Йорданов отправя към съвременните политически елити, бива подкопана отвътре: защото СДС вече е извършила именно онова, което той днес осъжда — морален и политически компромис с посткомунистическата система.

Това поставя проблема за лицемерието (ὑπόκρισις): говорене от позиция на морална чистота, която фактически не отговаря на собствената практика. Свидетелството губи тежест, когато свидетелят отказва да включи себе си сред отговорните.

Йорданов подчертава с гордост, че на 10 януари е напуснал парламента, за да не се противопоставя на волята на народа. Но текстът не отговаря на ключовия въпрос: какви бяха реалните политически последици от този жест?

Дали напускането на парламента действително укрепи позицията на гражданите, или просто отвори пътя на политически субекти, които вече са били в скрита договорка с БСП?

Дали „щурмът на парламента“ и последвалото развитие доведоха до реална смяна на системата, или до смяна на персоналите в рамките на същата матрица?

Ако резултатът от този ден е възход на елит, който не осъществява обещаната декомунизация, тогава актът на напускане остава символно силен, но политически амбивалентен. Това е класически пример за разминаване между екзистенциален патос и структурен резултат.

Йорданов завършва с констатацията, че „остана много горчилка в душите на хората“. Но в рамките на текста той не отговаря на основния парадокс: ако протестиращите са били прави; ако икономическата и морална криза е била безспорна; ако политическият акт на 10 януари е бил необходим и справедлив; защо резултатът е толкова разочароващ?

Единствено логичното обяснение, което прозира между редовете (но не се артикулира докрай), е следното: „Националното съгласие“ в реалност означава капитулация пред система, която политическите елити не желаеха или не посмяха да разрушат.

Тук е и дълбокият конфликт: между честността на улицата и страха или удобството на кабинета.

Съвременната линия на аргументация на Йорданов е ясна: протестите от декември 2025 г. са имитация на 1997 г., лишена от същата икономическа крайност.

Справедливо е да се признае, че: през 1997 г. икономическото оцеляване е било поставено под въпрос; през 2025 г. България, макар с дълбоки социални и структурни проблеми, не преживява хиперинфлация и срив от мащаба на 90-те години.

Но това не изчерпва съпоставката. Политическите и морални основания за протест не се свеждат единствено до икономическа катастрофа. От гледна точка на политическата теология и екзистенциалната етика: протестът може да бъде оправдан и когато е поставен на карта не физическото, а политическото и нравственото съществуване на общността; едно управление може да бъде „успешно“ по макроикономически показатели и в същото време дълбоко проблематично по отношение на корупция, пленени институции и дефицит на представителност.

Опитът да се легитимира управление единствено с аргумента „Еврозоната“ е концептуално редукционистки. Той пренебрегва факта, че справедливостта, свободата, прозрачността и достойнството са не по-малко основополагщи за демократичното съществуване, отколкото икономическата стабилност.

Текстът на Йорданов, прочетен внимателно, разкрива няколко ключови напрежения:

– Между памет и покаяние: Истинската историческа памет предполага не само разказ за „героични“ моменти, но и признание за вина. Без това историята се превръща в алиби, а не в огледало.

– Между политически успех и морален провал: Възможно е една държава да постигне формален успех (ЕС, НАТО, Еврозона), но в същото време да претърпи морален провал — липса на справедливост за жертвите на стария режим, легитимация на номенклатурния капитал, хронична корупция.

– Между екзистенциалния патос на улицата и компромиса на кабинета: Протестите от 1997 г. изразяват автентичен екзистенциален вик за промяна. Но ако политическата власт не преведе този вик в справедливи институции, се получава разрив между жертва и резултат, между вложена надежда и върната реалност.

В този смисъл текстът на Йорданов може да бъде прочетен не само като опит за защита на една позиция, но и като неволно самоуличаващо се свидетелство. Той показва как част от елита на прехода продължава да използва 1997 г. като символен капитал, без да приеме докрай моралната цена на последвалите компромиси.

Споменът на Йорданов е важен, но не достатъчен. Той трябва да бъде четен критично, аналитично и етично. Като исторически документ той добавя пластове към разбирането ни за 10 януари 1997 г. Като морален симптом той изисква от нас да поставим неудобни въпроси: Кой носи отговорност за това, че „справедливият протест“ доведе до несправедлив резултат? Защо „националното съгласие“ се превърна в инструмент за приемственост, а не за справедливост? И как е възможно днес, при наличието на това признание, същите фигури да продължават да говорят за историята, без да включат себе си сред причините за горчивината, която описват?

Отговорът на тези въпроси не е само исторически. Той е философски, богословски и екзистенциален. Защото за да има бъдеще, в което протестът да не се превръща отново в разочарование, паметта трябва да бъде съчетана с истинско покаяние, а историята — с поета, а не отложена отговорност.

Александър Йорданов и удобната памет

Когато Александър Йорданов днес пише за 10 януари 1997 г., той го прави с увереността на човек, който сякаш е бил над събитията. Но той беше част от тях. И е част от политическата класа, която 30 години управлява, коментира, оцелява и се самовъзпроизвежда.

Историята не е огледало, в което да се оглеждаме само от хубавата страна. Тя е цялост — и светлината, и сянката.

Ако ще говорим за 1997 г., трябва да говорим и за неизпълнените обещания: за лустрацията, която не се случи; за досиетата, които се отваряха избирателно; за номенклатурата, която се превърна в олигархия; за задкулисието, което се превърна в институция.

Когато днес Йорданов говори за „национално съгласие“, „спасение“ и „исторически успехи“, той удобно пропуска факта, че и тогава, и сега е част от политическата класа, която: обеща лустрация, но не я проведе; обеща справедливост, но остави номенклатурата да се превърне в олигархия; обеща отваряне на досиетата, но го направи половинчато; обеща борба с корупцията, но корупцията процъфтя; обеща нов морал, но старите зависимости оцеляха.

Не може човек, който е бил част от тези решения, днес да се представя само като морален съдник. Той е част от причините, поради които преходът остана несправедлив. И, да, задкулисието не започна вчера.

Йорданов разказва за тайните срещи на Костов, Добрев и Първанов на Копитото. Но не казва друго: че задкулисието не е изобретение на 2025 г., а е родено именно тогава — в годините, когато „синята идея“ обещаваше морал, а получихме компромиси.

Това е нашата втора критична бележка: Преходът беше договорен, а не извоюван. И това беше предателство към хората, които стояха по площадите.

А ние? Ние останахме същите — не по инерция, а по убеждение.

Ние не сме забравили. Ние не сме се отказали. Ние не сме се продали.

Тази тройна декларация не е лозунг, а екзистенциална позиция. Тя обозначава устойчивостта на една гражданска общност, която през различните исторически цикли — 1990, 1997, 2013, 2020, 2025 — не е била движена от каприз или „вечна недоволност“, а от принципност, от чувство за отговорност и от отказ да приеме подмяната като нормалност.

Както стояхме пред парламента тогава, така стоим и днес — не непременно физически, но морално. Стоим в пространството на очакването, което е и пространство на съпротивата: очакването за истинска демокрация, за прозрачна държавност, за справедливост, за отчетност, за морал в политиката. Това очакване не е пасивно; то е форма на гражданска памет, която отказва да бъде заличена от удобни разкази или от политически спектакли.

Ние сме гражданите, които искат държава — не театрална сцена, не оправдателни схеми, не ретроспективи, написани така, че да измиват биографии. В този смисъл нашата позиция е не просто политическа, а философска: тя настоява, че държавността е общо благо, а не инструмент за частни цели; че легитимността произтича от истината, а не от реториката; че паметта е морален ресурс, а не политическа собственост.

Тук се откроява и третата, най-важна бележка: обществото изпълни своята част. То протестира, гласува, търпя, надява се. То понесе тежестта на прехода, на кризите, на разочарованията. То даде време, доверие и шанс.

Политиците — в значителната си част — не изпълниха своята.

Това твърдение не е обвинение ad hominem, а структурна констатация. То изразява разминаването между гражданския морал и политическата практика, между обещанията и тяхното изпълнение, между публичната отговорност и частния интерес.

Такова разминаване може да бъде разбрано като нарушен завет — договор между управляващи и управлявани, в който едната страна е останала вярна, а другата е отстъпила. В християнската традиция заветът е не просто юридическо споразумение, а морално обвързване, което предполага вярност, отчетност и покаяние. Когато политическата власт отказва да признае своята вина или своята отговорност, тя не просто нарушава договор; тя нарушава самата идея за общност.

Това поражда специфично напрежение: гражданите продължават да стоят — в паметта, в гласа, в съвестта — докато политиците продължават да се движат — в кабинетите, в реториката, в оправданията. Това е разминаване между вертикалата на моралната устойчивост и хоризонталата на политическата адаптивност.

Но именно затова гражданската позиция остава валидна: тя е устойчива не защото е непроменена, а защото е вярна на себе си. Тя е форма на свидетелство — в богословския смисъл на думата — свидетелство за това, че истината за държавността не може да бъде подменена от удобни разкази, нито от политическа амнезия.

И ако днес има нещо, което трябва да бъде казано ясно, то е следното: обществото изпълни своята част. Политиците — не.

Това не е финална присъда, а начало на нова отговорност. Защото гражданите, които искат държава, не се отказват. И не забравят.

България не се нуждае от нови оправдания.
Нуждае се от нова отговорност.

Тя се нуждае от възстановяване на отговорността като основен политически, нравствен и духовен принцип.

10 януари 1997 г. не е дата за носталгична сантименталност. Той не е „празник на миналото“, а напомняне. Напомняне, че една държава може временно да бъде спасена от улицата, но трайно да бъде изгубена в кабинетите; че гражданите, като политическо тяло, изпълниха своята роля на коректив и носители на легитимност, а политиците — включително Александър Йорданов — в значителна степен не изпълниха своята.

Когато днес Йорданов противопоставя протестите от 1997 г. на протестите от 2025 г., той извършва не просто политическа интерпретация, а опасен символен жест: превръща историята в инструмент за самооправдание. В този жест историята е използвана не като поле за критична рефлексия, а като щит срещу настоящата отговорност. Така миналото се употребява, вместо да се осмисля.

Историята не е алиби. Историята е огледало. А огледалото по дефиниция отразява не само онова, с което човек се гордее, но и онова, от което би предпочел да отвърне поглед.

В това огледало политиците от онова време — включително Йорданов — са призвани да видят не само своите безспорни заслуги за разрушаването на един режим и за спирането на икономическия колапс, но и своите неизпълнени обещания, компромиси и грешки.

Да се позоваваш на 1997 г. единствено като на доказателство за собствената си историческа правота, без да признаеш съучастие в провала на последвалия модел на управление, означава да се опиташ да превърнеш историята в едностранна присъда: оправдателна за себе си и обвинителна за всички останали.

Това е форма на самоправедност: отказ да се влезе в логиката на покаянието, в която признанието за вина е условие за лична и обществена промяна. Историята, разбрана като огледало, изисква именно това — да застанеш пред нея не като обвинител, а като човек, който допуска, че самият той е част от проблема.

10 януари 1997 г. беше ден на гняв, надежда и смелост. Гняв — срещу унижението, обедняването и цинизма на властта. Надежда — че „нормалната държава“ е не само лозунг, а реална възможност. Смелост — да се излезе физически срещу една система, която изглеждаше всемогъща.

Но този ден беше и начало на преход, в който мнозина от дадените обещания бяха предадени — понякога открито, понякога тихо, чрез бездействие, отстъпление и отказ от реформи. Екзистенциално това означава, че едно поколение вложи своята вяра, телата си и гласа си в определен исторически хоризонт, а впоследствие беше принудено да съжителства с усещането, че този хоризонт е отместен, стеснен, деформиран.

Тук се явява разломът за нарушения завет. Преходът от 90-те години може да бъде мислен като вид обществен договор/завет между гражданите и политическите елити: гражданите даваха доверие и легитимност, властта поемаше ангажимент да преобрази държавността. Когато този завет е нарушен, последицата не е само политическо разочарование, а дълбока духовна и екзистенциална травма: съмнението дали изобщо е възможна справедлива форма на общ живот.

Ако днес някой иска да говори за 10 януари 1997 г., той няма право да го прави само в ролята на герой или свидетел. Той е длъжен да говори и в ролята на носител на отговорност.

В християнската традиция властта не е само юридическо право, а преди всичко служение. Управляващият не е просто „успял политик“, а човек, на когото е поверена отговорност за общото благо и който в крайна сметка е отговорен пред по-висок морален порядък — пред съвестта, а за вярващия и пред Бога.

В този смисъл: Паметта без призната вина се превръща в инструмент за самовъзвеличаване; Историята без покаяние се превръща в затворен разказ, в който винаги прави са „нашите“, а виновни — „другите“; Отговорността предполага готовност не само да кажеш „там бях“, но и „там сгреших“, „там не направих достатъчно“, „там се поддадох на страха или на удобството“.

Така 10 януари 1997 г. не може да бъде разказван единствено като история за героичен народ и безгрешни лидери. Това би било богословски и философски фалшификат. Истинският разказ трябва да включва и следното: че след деня на смелостта последваха години на половинчати реформи, на възпроизвеждане на стари зависимости в нов език, на бавно размиване на онова, което беше преживяно като обещание за радикална промяна.

„Ние — хората от площадите — не сме забравили. И не сме се отказали.“

Това изречение не е просто политически лозунг; то е екзистенциална декларация. То означава, че за едно поколение 10 януари 1997 г. не е затворена страница, а продължаващо настояще. Паметта за онзи ден не е архив, а жив опит.

Хората от площадите са не просто избиратели, а свидетели — и то в специфичния богословски смисъл на думата „мъченик“ (от гр. μάρτυς — свидетел). Те понесоха риска, излязоха в студа, застанаха срещу власт, която имаше реален потенциал за насилие. От тях не може да се очаква да приемат, че историята им се ползва за легитимация от хора, които отказват да поемат своя дял от провала.

Когато те казват „не сме се отказали“, това означава, че чувството за справедливост още не е изчерпано, въпреки многократното разочарование. Това е важен екзистенциален факт: обществото не е напълно цинизирано. Вътрешният морален компас все още функционира, независимо от опитите да бъде подменен от цинична реалполитика.

България не се нуждае от нови оправдания.

Не са ѝ нужни нови версии на това „защо не се получи“ или „кой е истински виновен“. Тя се нуждае от нова отговорност, която да включва няколко ключови измерения:

– Политическо измерение: признание от страна на дългогодишните актьори, че преходът не е просто „обективна трудност“, а и резултат от конкретни избори, компромиси и пропуски.

– Нравствено измерение: възстановяване на идеята, че властта носи вина, когато не изпълни поетите обещания, и че тази вина не се отменя от минали заслуги.

– Екзистенциално измерение: признание, че хората, които излязоха по улиците и площадите, имат право не само на историческо уважение, но и на реално възмездяване под формата на справедливи институции и работеща държавност.

10 януари 1997 г. ще има истински смисъл само ако се чете не като удобен аргумент в актуални политически полемики, а като постоянен зов към отговорност — към това, обещаното преобразяване на държавността да не остане окончателно отложено.

„Все още чакаме онова преобразяване на държавността, което ни беше обещано. И което България заслужава.“

Това не е просто финална констатация, а формула на един незавършен завет между общество и политическа власт. От философска перспектива този завет остава отворен: той не е отменен, а само многократно нарушаван. От богословска перспектива той напомня, че истинското покаяние и поетата отговорност могат да възстановят нарушеното доверие, но само ако бъдат изречени ясно и последвани от действия.

Докато това не се случи, България ще продължава да живее в напрежението между площадите, които помнят, и кабинетите, които забравят; между историята като огледало и историята като алиби; между старите оправдания и необходимостта от нова, зряла отговорност.

Лалю Метев, 11 януари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.