КРАЯТ НА ВТОРОТО ПРАВИТЕЛСТВО НА ЛУКАНОВ:
ЕСЕНТА, КОЯТО ВЗРИВИ ПРЕХОДА

След изборите за Велико народно събрание през 1990 г. Андрей Карлович Луканов е изправен пред необходимостта да състави нов кабинет — задача, която той самият приема с усещане за политическа безизходица. Второто му правителство започва работа на 22 септември 1990 г., в атмосфера на нарастващо напрежение и взаимни обвинения.

Опозицията критикува кабинета за липса на реформи и ясна визия, а част от собствената му парламентарна група го упреква в прекомерна отстъпчивост. Междувременно страната навлиза в период на дълбока икономическа и институционална криза, а международната ѝ позиция е силно отслабена.

С настъпването на късната есен протестите се разрастват. Студентите окупират Ректората на Софийския университет, гражданското недоволство изпълва улиците, а политическата система изглежда парализирана. България се оказва в почти пълна външнополитическа изолация, докато вътрешното напрежение расте с всеки изминал ден.

Икономическата криза вече не може да бъде прикривана: магазините са празни, липсват елементарни хранителни стоки, а държавата се плъзга към стопански колапс. Започва периодът, останал в историята като „гладната Луканова зима“. По бензиностанциите няма гориво. По рафтовете няма хляб, мляко и стоки от първа необходимост. В аптеките липсват лекарства, а лекарите издават купони за новородени, за да могат родителите да получат мляко за бебетата си.

Протестите се разширяват и задълбочават. Студентите са сред първите, които се изправят срещу остатъците от стария режим. Университетите се превръщат в центрове на гражданско неподчинение, а младите хора — в морален коректив на политическата безизходица.

Първата студентска окупация продължава от 11 юни до 7 юли 1990 г., а втората — от 5 ноември до 14 декември 1990 г. — се вписва в рамките на голямата общонационална стачка на синдикалните организации. На 26 ноември 1990 г. е обявена общодържавна стачка. България буквално спира: институциите блокират, транспортът е парализиран, а общественото напрежение достига точката на кипене.

Под натиска на протестите и стачките Андрей Луканов подава оставка на 29 ноември 1990 г., а на следващия ден — 30 ноември — Великото народно събрание я приема. Така второто му правителство остава в историята като едно от най‑кратките и най‑бурните в началото на прехода, продължило от 22 септември до 19 декември 1990 г.

Този период бележи не просто смяна на управление, а дълбоко обществено пробуждане — момент, в който гражданите отказват да живеят в лъжа и излизат на улицата, за да защитят собственото си достойнство. Студентските окупации, гражданските протести и общонационалната стачка се превръщат в повратна точка, която променя не само политическия пейзаж, но и самосъзнанието на обществото.

– – –

БАРИКАДАТА, КОЯТО 35 ГОДИНИ ПО-РАНО НИ НАПРАВИ ГРАЖДАНИ:
МЕМOАРЕН РАЗКАЗ ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ, МНОЖЕСТВЕНО ЧИСЛО

Преди барикадата: градът, който още не беше събуден

Ние още не знаехме, че вървим към барикада. Ние още не знаехме, че след месец-два ще стоим на едно възлово кръстовище, с измръзнали ръце, с пресъхнали гърла, но с чувство, че държим историята за реверите. Ние още не знаехме, че ще се превърнем в поколение, което отказа да мълчи.

София тогава беше странно място — едновременно уморена и напрегната. По улиците се усещаше посттоталитарната дезориентация: хората вървяха бавно, говореха тихо, сякаш още не вярваха, че могат да изричат мислите си на глас. Магазините бяха празни, политиците — объркани, а ние — студентите — бяхме единствените, които имаха повече бъдеще, отколкото минало.

Университетът като крепост

Когато за втори път окупирахме Ректората на Софийския университет, ние не го направихме от романтика. Направихме го от инстинкт. От усещането, че ако не се затворим вътре, ще останем завинаги отвън — извън историята, извън промяната, извън собствената си страна.

Университетът се превърна в крепост на свободата. Вратите му бяха отворени за всички, но духът му беше наш — млад, шумен, непокорен. Ние спяхме по коридорите, пишехме декларации върху маси, които още миришеха на креда, и спорехме до сутринта за това какво означава „демокрация“, без да сме сигурни, че някой от нас може да го дефинира.

Но знаехме едно: не искаме да живеем в лъжа.

Денят, в който градът се събуди

И тогава дойде онзи ден. Едва 24 денонощия след началото на окупацията, когато вече бяхме уморени, но не и примирени. Събрахме се, бъдещите географи, геолози, юристи, филолози и историци, на онова кръстовище при Централните хали — възлово, шумно, стратегическо. И за нула време, сякаш водени от общ пулс, започнахме да изграждаме барикада.

Не беше планирано (идеята се зароди късно вечерта, а самото място бе избрано едва на сутринта в движение). Не беше организирано. Беше спонтанен акт на политическа интуиция.

Хвърляхме кофи за боклук, пейки, метални конструкции, дори трамваите способстваха. Всичко, което можеше да се превърне в препятствие, ставаше част от барикадата. И тя растеше — не само на височина, но и на смисъл.

Гражданите: невидимият гръбнак на нашата смелост

Ние не бяхме сами. Това беше най-важното.

Гражданите започнаха да се стичат — първо плахо, после уверено. Носеха чай, храна, одеяла. Някои стояха мълчаливо, други скандираха, трети просто ни гледаха с очи, в които се четеше нещо, което не бяхме виждали преди: уважение.

Те застанаха между нас и полицията. Те направиха барикадата легитимна. Те направиха протеста непобедим.

Това беше моментът, в който разбрахме, че гражданството е по-силно от страха.

Властта: заплахи, които вече не звучаха страшно

Властта реагира по единствения начин, който познаваше — със заплахи. Но заплахите звучаха кухо. Посттоталитарната власт беше като човек, който още не е разбрал, че вече не е страшен.

Кметът Каракачанов — „уж демократичен“ — се опита да ни разубеди. Полицията се опита да ни сплаши. Правителството на Луканов се опита да се задържи.

Но ние вече бяхме преминали точката, от която няма връщане. Ние вече бяхме граждани, а не поданици.

Кулминацията: падането на правителството

След няколко часа напрежение, които ни се сториха като дни, барикадата постигна това, което никой не беше очаквал: столицата беше блокирана, властта — парализирана, гражданството — на улицата, студентите — в центъра на вниманието.

И правителството падна. Не с насилие. Не с кръв. А с решителност, солидарност и морална сила.

След барикадата: какво остана в нас

Остана усещането, че сме били част от нещо по-голямо от нас самите. Остана споменът за студените ръце и горещите гърла. Остана увереността, че историята може да бъде променена, когато хората престанат да се страхуват.

И остана едно тихо, но дълбоко знание: Барикадата не беше срещу властта. Барикадата беше за нас самите. За това да станем граждани.

Епилог: барикадата като метафора на прехода

Днес, когато се връщаме към онзи ден, разбираме, че барикадата беше: граница между миналото и бъдещето, място, където страхът се превърна в смелост, момент, в който България започна да се ражда наново.

Това не беше просто протест. Това беше инициация. Преминаване. Пробуждане.

И ние — студентите, гражданите, хората на улицата — бяхме неговите свидетели и неговите създатели.

Лалю Метев, 15 януари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.