В текста „РЕАКЦИЯ: В ОЧАКВАНЕ“ Александър Йорданов предлага почти образцов пример за партийно рамкиране на евентуалния проект „РР–НН“ (Румен Радев – Ново начало) през лексиката и хоризонта на посестримата формация „ГЕРБ–НН“, водена от фигура като ББ–НН, чиято потомствена БКП-биография в ДС/МВР допълнително зарежда морализиращия тон с двусмисленост. Новият проект не е описан чрез програмни различия, а чрез стигматизиращи означители – „прокремълски“, „Възраждане N2“, „измама“, „обиране на парсата“ – които насочват читателя да го мисли като хибрид между национал‑популизъм и руска геополитическа проекция, без това да бъде аргументирано с конкретни политически деяния и последователни позиции. За да придаде надпартиен патос на този по същество партиен прочит, Йорданов привлича фигурата на другаря Йордан Радичков – голям писател и краткотраен депутат, излъчен от БКП/БСП в VII ВНС – и използва свещената му фраза за „пълното със синини народно сърце“ като морален еталон, призван да легитимира призива за „правилно гласуване“, т.е. за връщане към БКП/ГЕРБ–НН като единствен гарант на „демократичния и евроатлантически път“.

Така се сглобява завършена синтетична рамка: другаря Радев и новият проект са предварително означени като опасно отклонение, ПП–ДБ – като изчерпана и измамна „промяна“, а милицонер-комунярската формация ГЕРБ–НН – като естествения, нравствен и геополитически „правилен“ център, около който „обществото трябва да се пожалИ“, при това в името именно на онова „сърце“, което самата тази реторика продължава да наранява с нови разделителни линии. В политико‑философски план това е пример как моралният език се поставя в служба на еднопосочна легитимация; в богословски хоризонт – как призивът за милост към „народното сърце“ се съчетава с реално недоверие и стигматизация към големи части от същия този народ; екзистенциално – как надеждата за „правилно гласуване“ се гради върху субект, който едновременно е нужен и презиран. В крайна сметка, текстът на Александър Йорданов остава типичен пример за силно оценъчен, партийно позициониран коментар, който съчетава реални политически интуиции с отчетливи логически и реторически слабости.

1. Политически контекст и работещи наблюдения

Диагнозата, че около резидента Румен Радев се формира нов политически проект, който ще се опита да „обере парсата“ от протестния вот, включително за сметка на ПП–ДБ, не е само партийна фиксация, а вече устойчива хипотеза в публичния дебат за „Радев като следваща антистатукво алтернатива“. Точно е улавянето и на друг процес: ПП–ДБ вече не са атакувани единствено от „старото статукво“ (ГЕРБ–НН, ДПС–НН), а и от нов играч, който претендира да е „истинската промяна“ след „промяната“ – класическа логика на преразпределяне на протестен вот, при която всеки следващ говори от името на „истинския народ“ срещу „измамните предходници“. Факт е и че ПП–ДБ влязоха във фронтален сблъсък с кабинета „Желязков“ и с ГЕРБ–НН (вот на недоверие, критика на бюджет и политики), което необратимо ги позиционира като опонент на формацията, с която доскоро споделяха управленски конфигурации.

Тези наблюдения са изключително ценни, защото маркират една от решаващите динамики на момента: РР-НН не просто се намества в съществуващ терен, а се опитва да го „ресетира“, да се предложи като алтернатива едновременно на традиционното статукво и на „омръзналата“ промяна – като нов център на политическата надежда за част от разочарованите. На практика това е симптом на по-дълбока криза: всяка форма на власт, щом се изчерпи, бива мигновено обявена за „статукво“ и морално отменена от следващия претендент за автентичност, така че хорът на „антисистемните“ се множи, а самата система остава непроменена. Това постоянство на „нови избавители“ издава не само рационално недоверие, но и духовен глад – неспособност да се обитава собствената отговорност без да се проектира спасението върху поредния посредник, който обещава да изведе „народа“ от кризата, но в крайна сметка само пренарежда фигурите върху една и съща наранена сцена.

2. Слаби места: етикети вместо аргументи

Ключовото твърдение, че новият проект е „прокремълски“ и „Възраждане № 2“, остава недоказано – текстът не предлага нито анализ на реални позиции на другаря Радев по войната в Украйна, санкциите и сигурността, нито разграничение между популистка критика на „модела ГЕРБ“ и последователна проруска геополитическа ориентация. Така етикетът „прокремълски“ функционира не като заключение от аналитичен критерий, а като стигма, която предрешава моралния статус на опонента и го поставя извън полето на допустимия политически диалог – логика, по-близка до анатемата, отколкото до спора.

Аналогично, ПП–ДБ са представени почти изцяло през отрицателни клишета („пепейци и дебейци“, „празнословят“), без опит да се претеглят реалните им приноси (успешни или неуспешни) в посока на реформи, съдебни промени или антикорупционна политика. Тази отказана сложност сваля текста от равнището на политически анализ към равнището на агитационна листовка, в която няма място за двусмислие, грешка, развитие – има само „наши“ и „техни“. В политико‑философски план това е отказ от ограничена увереност и от приемането, че всяко човешко действие в политиката е смес от намерения, интереси и грях; подобна реч заличава възможността за покаяние и поправимост, защото другият не е грешащ, а просто „лош“.

Самият израз „ще обере парсата“ редуцира избирателя до фигура в разказ за плячка – вотът не е свободен акт на съвестта, а стока, която някой „обира“ по-успешно от други. Подобна метафорика подсъзнателно делегитимира всеки избор, различен от „правилния“ (разбирай: за ГЕРБ–НН), и говори повече за недоверие, дори презрение към електората, отколкото за уважение към неговата способност за разсъждение. Тук се открива и една тежка амбивалентност: народът е призован да бъде носител на „правилния вот“, но едновременно е описан като маса, която „обичала да бъде красиво лъгана“ – което означава, че надеждата за промяна се гради върху субект, в чиято зрялост говорещият явно не вярва.

3. Вътрешни противоречия и двоен аршин

От една страна, другаря Радев е описан като „измама“ и продукт на задкулисие; от друга – самият текст признава, че той изземва „опорките“ на ПП–ДБ и успява да канализира реално натрупано недоволство от „промяната“. Ако значима част от обществото е готова да се пренареди около него, това предполага не само морални диагнози за „народ, който иска да бъде красиво излъган“, а внимателен анализ на социалните причини – разочарование, несигурност, усещане за изоставеност от институциите – които правят подобен проект възможен. В противен случай собственото морално възмущение се превръща в отказ да се види страданието, през което минава общността.

Авторът възхвалява „безспорно доброто правителство на Росен Желязков“, без да се спре дори за миг върху конкретните критики към икономическата политика, бюджета и социалното напрежение, довели до вот на недоверие и обществено недоволство. Получава се симетрия: политическите митове и „опорки“ на опонентите са заклеймени, но на тяхно място се поставят собствени – „ГЕРБ–НН са доказано добри“, „ПП–ДБ са измама“, „Радев е прокремълска машина“. Политико‑философски това е класически пример за „двойна мярка“: същият тип редукционизъм и митотворчество, който се критикува у другите, се възпроизвежда като единствен допустим, щом обслужва „нашата“ кауза.

Така се подкопава претенцията за по-висока морална позиция: текстът оперира със същия инструментариум, който осъжда – заменя аргумента с морални етикети и психологически диагнози („народът обича да бъде хубаво излъган“). Тук определено се забелязва отказ от собствено покаяние: грехът е винаги у другия, „нашият лагер“ стои над подозрение и критика. На практика това означава, че и управляващите, и опозицията говорят за народа като за обект – маса, която се лъже, мобилизира, „обира“ – но рядко приемат, че този народ е общност от свободни, уязвими лица, пред които и те самите носят отговорност. Без тази взаимна уязвимост всяка претенция за морална висота остава просто още един политически мит.

4. Употреба на Радичков и морална реторика

Цитатът от Йордан Радичков за „пълното със синини народно сърце“ носи сам по себе си изключителна нравствена тежест, но начинът, по който е употребен тук, е вътрешно напрегнат. В оригиналния си контекст Радичков призовава към намаляване на омразата, към милостиво и внимателно отношение към „сърцето“ на народа, докато текстът на Йорданов едновременно се позовава на този призив и е наситен с омаловажаващи, стигматизиращи квалификации към значителни части от същия този народ – симпатизанти на ПП–ДБ, потенциални избиратели на Радев и новия проект, описани като хора, които „обичат да бъдат красиво лъгани“.

Така духът на другаря Радичков е привикан да легитимира един предварително избран политически лагер, който сам по себе си участва в „изстискването на гняв и омраза“ – този път насочени не към „комунетата“, а към „промяната“ и „радевистите“. Моралният регистър се превръща в реторична украса, а не в реална самокритична рамка: думите за „синините“ се използват не за да ограничат острието на собствената реч, а за да заверят морално вече нанесения удар. Това е пример как етическият авторитет на литературата се употребява за укрепване на партийна позиция, вместо за отваряне на пространство за диалог и съмнение. Тук липсва най-важното – признанието, че и „нашият“ лагер е способен да наранява същото това народно сърце. Резултатът е още един жест на отчуждение: вместо да бъде видян като общност от личности, които трябва да бъдат пощадени, народът е превърнат в сцена, върху която чужди думи за милост служат за декор на поредния политически дуел.

5. Нормативна теза и нейните ограничения

Нормативното ядро на текста е прозрачно: „правилното гласуване“ се свежда до традиционен вот за ГЕРБ–НН; ГЕРБ–НН са представени като единствени гаранти на „избрания демократичен и евроатлантически път“, а всяка алтернатива – ПП–ДБ, евентуален проект около сругаря Радев или „Възраждане“ – е рамкирана като измама, заплаха или прокремълски риск. Това е напълно легитимна партийна позиция, но не е аналитична: тя описва света като морална дихотомия, а не като сложна конфигурация от интереси, грешки и частични истини.

Ако вземем сериозно Радичковия призив „да не увеличаваме синините“ по народното сърце, трябва да признаем поне две неща: първо, че част от тези „синини“ са резултат и от дългото управление на ГЕРБ – корупционни скандали, концентрация на власт, ерозия на доверието в правосъдието и институциите; второ, че търсенето на нови политически проекти (ПП–ДБ, евентуална формация около другаря Радев) е симптом на реално недоверие и изчерпване, а не просто израз на „желание да бъдем красиво излъгани“. Политико‑философски това означава да се приеме, че кризата на легитимността е обща – не на едната партия, а на цялата система – и че никой не може да претендира за „монопол върху доброто“.

Подобна дихотомия („ние“ като единствено праведни, „те“ като носители на заблуда и зло) е отказ от покаяние: грехът се изнася изцяло навън, в лагера на другите, а собствената отговорност се покрива с езика на „истинския евроатлантизъм“. Това затваря възможността за обща промяна: обществото остава разсечено между лагери, в които всеки вижда в другия единствено измамник или заплаха, но рядко брат по уязвимост, с когото трябва да сподели тежестта на общото бъдеще. Именно тук се разминават Радичковият апел за пощада и реалната реторика на текста: първият кани към самопризнаване и милост, а втората служи за консолидиране на една единствена „правилна“ политическа принадлежност.

Обобщена критична оценка

Текстът съдържа вярна интуиция: на хоризонта се оформя нов играч около резидента Радев, който ще се опита да канализира разочарованието от ПП–ДБ и да се обозначи като „по-автентична промяна“, а това неминуемо задълбочава фрагментацията и турбулентността на политическото поле. Вместо да разгърне тази динамика като повод за сериозен анализ на причините за разпада на доверието и за изчерпването на досегашните проекти, текстът я превръща в еднопосочна партийна агитация, която работи с груби етикети („прокремълски“, „измама“, „празнословие“), игнорира неудобните факти за „посестримата“ ГЕРБ–НН, свежда избирателя до обект на „обиране на парса“ и си присвоява висок морален капитал чрез позоваване на Радичков, за да легитимира силно поляризиращо послание.

От гледна точка на политическата митология това е повторение на същия механизъм, който заявява, че критикува: „нашият лагер“ се самопоставя като единствен носител на „правилния път“, а всички конкуренти са или измамници, или врагове – не просто политически опоненти, а почти онтологични „носители на зло“. Така текстът е ценен като симптом на растящата нервност в традиционния десен/проевроатлантически спектър пред перспективата за конкурентна алтернатива около Радев, но остава слаб като аналитичен инструмент за разбирането на самата криза на легитимността, която е по-дълбока от сблъсъка между конкретни партии: става дума за разлом между институционална форма и екзистенциално доверие, между правна конструкция и морално усещане за истина.

Подобна реторика е особено проблематична, защото превръща политическото противоборство в квазирелигиозен конфликт на „праведни“ срещу „заблудени“, без място за покаяние, промяна и взаимно пощадяване; Радичковото „пълно със синини народно сърце“ бива употребено като декоративен цитат, вместо като призив към самоограничение на речта и отказ от демонизиране на другия. На този фон предстоящата президентска битка – в която обществото е поставено в ролята не само на попкорн-зрител, но и на неволен свидетел на сблъсък между взаимно карикатуризирани фигури (условно „Сталинка Георгиева“ и „тамплиер-президенша“) – изглежда по-скоро като екзистенциален фарс, в който образът на властта се отдалечава още повече от образа на човека. Именно тази пропаст – между политическа форма и човешко лице – е истинският драматичен хоризонт, който подобни текстове не осветяват, а по-скоро замъгляват чрез митологизиране на „нашите“ и демонизиране на „другите“.

Лалю Метев, пр. юр., 24 януари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.