Плочката Сарафов: блокирана правова държава
и синтетичната митология на главния прокурор

Учредителите на ИПВ четат случая „Сарафов“ като концентриран симптом на блокирана правова държава, в която формалното разделение на властите е налице, но реалният „ключ“ към демокрацията остава в един пост – този на главния прокурор. В тяхната логика това не е абстракция: главният прокурор е този, който може да „събуди“ прекратени производства, включително по казуси с висок политически заряд, а зависимостта на този пост обяснява защо десетки преписки, свързвани с Борисов и Пеевски, стоят в латентно състояние и могат във всеки момент да бъдат превърнати в инструмент на вътрешно‑политическо изнудване. Оттук идват силните формули – „ако утре имаме независим главен прокурор, Пеевски и Борисов ще бъдат в затвора, ако фактите бъдат доказани“ и „Пеевски държи Борисов за гушата“ – които не предсказват сигурни присъди, а обозначават структурен дефект: правото да се възобновяват дела е концентрирано в ръце, които самите са вписани в политически мрежи.

Начинът, по който се описва назначаването на Борислав Сарафов, подсилва тази диагноза. Напомня се, че Конституцията предвижда избор от Пленума на ВСС, но в конкретния случай първо прокурорската колегия налага Сарафов като и.ф., а едва след това Пленумът „узаконява“ вече направения избор – репликата „подчинените не могат да си избират началника“. Добавят се още два елемента: скоростта („17 часа след освобождаването на Иван Гешев“) и политическият фон (внезапното отдръпване на Борисов и ДПС от Гешев непосредствено преди решението), които заедно изграждат образ не на автономно съдебно решение, а на координирана политическа операция, формализирана през ВСС. Така „плочката Сарафов“ се превръща не само в име на конкретна фигура, а в обозначение на цял механизъм на зависимост.

Метафората за доминото – „като улучиш точната плочка, се разпада цялото домино“ – превежда тази конструкция в политико‑философски план: докато начело на прокуратурата стои човек, възприеман като зависим, архитектурата на безнаказаността остава подпряна; ако „плочката“ падне по легитимен начин и бъде избран наистина независим главен прокурор, може да се задейства лавина от възобновени дела, ревизии на откази и нови разследвания. В този образ ясно личи амбивалентността на модела: от една страна, надеждата, че системата може да бъде отпушена от върха; от друга – признанието, че самата система е изградена така, че съдбата ѝ да зависи от едно‑единствено „камъче“, което е самата същност на персонализираното правосъдие.

ИПВ съзнателно свързват юридическата конструкция с политическия процес: „махането на Борислав Сарафов е абсолютна предпоставка за по‑честни избори“, защото главният прокурор може да влияе както чрез „спящи“ дела, така и чрез (не)разследване на изборни престъпления, покупко‑продажба на гласове, злоупотреби в МВР. Оттук идва и акцентът върху младите и протестите: да направиш правосъдието „тренди“ не е просто комуникационен трик, а опит абстрактният институционален дефект да бъде превърнат в екзистенциална кауза – да се покаже, че пенсията на „жената от село“ и качеството на демокрацията зависят от това дали шестима поредни главни прокурори са били независими или послушни.

Фигурата на главния прокурор, така както я описват Величков и Танев („главният прокурор е Пеевски, не Сарафов. Сарафов е изпълнителят. Държава без независимо правосъдие е форма на организирана престъпност“), напомня за карикатура на „земен наместник“: човек, поставен на върха на система, която би трябвало да служи на правдата, но реално разпределя милост и наказание по логика на принадлежност и страх. За „обикновения човек“ е усещането за живот „под условие“ – под условие на това кой държи прокуратурата, кой звъни по телефона („Боби, тръгвай“) и кой никога не подава оставка от невидимата „съдебна власт“, защото реалната власт се упражнява не през закона, а през зависимости. Именно срещу тази нормализирана зависимост ИПВ противопоставят идеята за граждански натиск като едновременно най‑светска и най‑„литургична“ форма на съпротива: редовно присъствие пред Съдебната палата вместо суеверна вяра, че една плочка ще падне от само себе си.

Какво казват събеседниците адв. Велислав Величков и Александър Танев пред БНР

Адв. Велислав Величков и Александър Танев артикулират логиката на една последователна критична теза за ролята на главния прокурор и за политическата зависимост, концентрирана около фигурата на Борислав „Боби“ Сарафов. Събеседниците представят главния прокурор като ключов централен възел в системата: единственият, който в настоящия модел може ефективно да „събуди“ прекратени наказателни производства, включително дела с висок политически заряд, и така да превърне архивирани казуси в действащ фактор на властови баланс. Оттук и формулировката: „ако утре имаме независим главен прокурор, Пеевски и Борисов ще бъдат в затвора, ако фактите бъдат доказани“ – не като обещание за автоматични присъди, а като диагноза, че досегашната блокировка на ключови дела е функция преди всичко на институционална зависимост, а не на липса на инкриминиращи факти.

Формулата „Пеевски държи Борисов за гушата“ се вписва в същата логика: прекратените производства, които могат да бъдат възобновени по инициатива на зависим главен прокурор, се превръщат в невидим залог – средство за вътрешно‑политическо изнудване, при което правото „да се поиска възобновяване“ е едновременно юридически инструмент и политически камшик. Политико‑философски това оголва проблема за персонализираното правосъдие: структура, която би трябвало да гарантира безлично върховенство на закона, се накланя около волята на един човек. Подобна концентрация на власт върху съдбата на другите напомня за изкушението да играеш „малък бог“ над живота и вината – да решаваш кой ще бъде пощаден и кой „пуснат в ход“. За „обикновения човек“ сигналът е болезнен: справедливостта не изглежда плод на стабилен ред, а резултат от това кой държи кого „за гушата“, което засилва усещането за живот в свят, където правото е условно, а сигурността – заложник на чужди, непрозрачни зависимости.

Как се описва назначаването на Сарафов

Назначаването на Сарафов се описва на първо място през конституционната рамка: главният прокурор следва да бъде избиран от Пленума на ВСС, а не от прокурорската колегия, поради което репликата „подчинените не могат да си избират началника“ маркира подозрението, че именно колегията първо е наложила Сарафов като и.ф., а Пленумът впоследствие само е узаконил вече взет избор. Подчертаването на скоростта – „17 часа след освобождаването на Иван Гешев“ – внушава, че не е протекла реална състезателна процедура, а е било реализирано предварително подготвено решение, облечено в минимална институционална форма. На този фон политическите сигнали – първо публично отдръпване на Борисов, после на ДПС от Гешев, последвано скоро от неговото освобождаване и избора на Сарафов – се четат не като естествена еволюция на вътрешносъдебен дебат, а като координирана политическа операция, в която ВСС действа повече като изпълнител на външна воля, отколкото като автономен орган. Политико‑философски това подсказва, че върховенството на правото остава подчинено на върховенството на сигналите; в богословски план – че „духовете, които управляват къщата“, не са нормите, а невидимите зависимости; екзистенциално – че за гражданина институциите изглеждат като сцена, на която решенията се вземат другаде, а правото само доиграва ролята на постфактум благословия.

Тезата за „плочката Сарафов“ и ефекта на доминото

Формулата „плочката се нарича Сарафов – като падне тя, пада доминото“ внушава, че докато начело на прокуратурата стои фигура, възприемана като зависима от Борисов и Пеевски, цялата архитектура на безнаказаност остава подпряна и стабилизирана – не защото няма норми, а защото ключовият им проводник е поставен под политически контрол. В момента, в който (и ако) тази „плочка“ бъде премахната чрез легитимна процедура и бъде избран действително независим главен прокурор, се очаква да се задейства ефект на доминото: възобновяване на стари дела, ревизия на откази, нова динамика по дълго блокирани казуси, при която отделните „камъчета“ – конкретни производства – започват едно след друго да се разклащат.

Тази метафора изостря проблема, че правовият ред е „заклинен“ не на нивото на нормите, а на нивото на една‑единствена персонална позиция, превърната в носеща греда на целия режим на отговорност. Тя маркира опасната вяра, че спасението на правосъдието зависи от падането или въздигането на „една плочка“ – светски вариант на очакването за месианска смяна на лице, което магически ще обърне посоката на историята. За гражданина това значи да живее в свят, в който справедливостта изглежда отложена „за след падането на плочката“ – между надеждата, че доминото някога ще тръгне, и страха, че докато стои на мястото си, всяка претенция за равен закон остава само обещание.

Заключителни пластове

На практика тук се очертава критика на персонализираното правосъдие: вместо система от правила и отговорности имаме „един пост“, от който зависи съдбата на цели мрежи от дела. Това показва колко непълно е преминаването към рационално‑легална легитимност – личността на главния прокурор се превръща в нещо като суверен на наказателната репресия и милост.

Така тази фигура опасно напомня за „земен наместник“ на справедливостта – там, където институционалният дизайн би трябвало да разпредели властта, тя се концентрира в един човешки носител с неговите страхове, зависимости и изкушения. Очакването „ако се смени човекът, ще се оправи системата“ носи и елемент на светски месианизъм, и на отчаяние от възможността за истинска реформа.

За „обикновения човек“ посланието е тревожно: съдбата на правото да бъде чуто неговото дело, на справедливостта спрямо силните, на базовото усещане за ред – всичко се свежда до това кой контролира една позиция. Това поражда усещане за безсилие и за живот „под условие“: ако някой ден падне „плочката“, може би ще има справедливост, но дотогава всичко е временно и несигурно.

Лалю Метев, 25 януари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.