Сермон, голтаците и демоничната посредственост: българската
власт между служението и обезглавяването на елита

В началото на XI век българският воевода Сермон управлява Сирмиум като васал на цар Самуил – по северозападния граничен кордон на тогавашна България, в една от най-уязвимите зони между имперските интереси. Йоан Скилица разказва как след падането на държавата византийският стратег Константин Диоген го кани на среща при вливането на Сава в Дунав – уж всеки само с по трима спътници – скрива меча си в одеждите и го посича измамно, за да подчини Сирмиум без открит сблъсък. Жената на Сермон е изпратена в Константинопол и омъжена за висок сановник – жест, който не само окончателно заличава неговата власт, но и превръща личната му съдба в разтворен епизод от ромейския ред.

Историята на Сермон болезнено осветява напрежението в посланието до Римляните 13 между уважението към „наредените от Бога власти“ и съзнанието, че не всяко началство, което се позовава на Бога, действително служи на правдата. Там, където властта превръща поканата за мир в засада, а срещата при Сава – в сцена, напомняща целувката на Юда, въпросът вече не е дали да се покориш, а дали с мълчанието си не участваш в чужда вина. В този смисъл Сермон стои на границата между две богословски интуиции: че властта е поставена за опазване на реда, и че всяка власт, която превръща човека в чисто средство, сама се осъжда.

Сермон принадлежи към онази гранична аристокрация – подобно на по-късните Дърман и Куделин – която държи реалната власт по периферията и първа поема удара при смяна на имперските центрове. За разлика от обезличените партийни номенклатури на XX и XXI век, тези боляри имат име, лице, територия и персонална отговорност: падането им е конкретно и трагично, а не разтворено в анонимната мъгла на колективната безотговорност. Тъкмо в това има и екзистенциален урок: лицето, което държи власт, не може да избяга от собствената си история – тя винаги ще бъде поучителен разказ за някого, а не за „нещо“.

Ако използваме езика на Ницше, Сермон още принадлежи към свят на господарската моралност – свят на открита сила, чест и лична отговорност за взетите решения – докато нашето настояще е белязано от победата на ресантимента, на „робската“ моралност, която се храни от завист и обезсилване. Посредственият „селяндур“ не иска да порасне до висотата на служението, а да смъкне всяка висота до собствената си мярка и да обяви униформената посредственост за справедливост. На този фон фигури като Сермон – с всичките им исторически ограничения – напомнят, че политиката може да бъде и поле на трагична, лична отговорност, а не само на безлична, административна злоупотреба с власт.

Наскоро, Бойко Борисов използва интервюто пред Карбовски, за да се постави едновременно в три роли – на предвидлив държавник, на „нормален християнин“ и на жертва на несправедливи нападки; зад този образ стоят няколко ясно различими линии на самопредставяне. Той говори за визите за САЩ и отношенията си с Доналд Тръмп така, че да подчертае личния си достъп до световни лидери и своето „пророческо“ разбиране за войната в Украйна – „всичко, което му казах, се сбъдна на 100%“, което превръща външнополитическия наратив в доказателство за собствената му прозорливост.

По отношение на Русия и Путин Борисов прави разграничението „Русия ≠ Путин“ – Русия не била враг на българския народ, но Путин бил агресор, а подкрепата за Украйна се представя като защита на международното право и териториалната цялост: ако днес не се спре агресията там, утре някой можел да реши да „ни вземе до Пловдив“. Така геополитическият конфликт става рамка, в която той говори едновременно като евроатлантик и като пазител на „народния интерес“ – и срещу Москва, и срещу всяка бъдеща заплаха към българската територия.

Под „европейски ценности“ еднокнижния Борисов разбира преди всичко християнски ценности и разказва емоционално за решението да не се затварят църквите на Великден по време на пандемията, подчертавайки, че България била „единствена в света“ в това отношение – жест, който го поставя в ролята на политик, защитил вярата и литургичния живот срещу страха и административния контрол. В същото време той рязко се дистанцира от ЛГБТ‑дискурса и „крайния либерализъм“, използвайки образа на „внучето, за което не знаеш дали е момче или момиче“, за да се разграничи от радикални идентичностни политики и да се позиционира „от другата страна“ спрямо тази версия на евроатлантизма – като човек, който приема Запада, но отхвърля неговия културен либерализъм.

„Зелената сделка“ е назована директно като грешка за Европа – тук др. Борисов стъпва върху широко разпространеното недоволство от климатичните и енергийни политики на ЕС и се представя като защитник на икономическия и социален реализъм срещу „идеологически експерименти“, които заплашват индустрията, земеделието и стандарта на живот. Така той конструира образа си на човек, който е „с Европа“, но срещу онова, което представя като абстрактен, откъснат от почвата утопизъм – либерален, зелен, бюрократичен.

В личен план другаря ген. Борисов категорично отхвърля обвиненията за „тонoве изнесено злато“, подчертавайки, че живее в къщата, в която е роден, и че води „най‑скромния живот“ – реторика, която цели да унищожи образа на олигарх, натрупал богатства от властта, и да го представи като „обикновен човек“, обграден от клеветници. Ключовата фраза „Аз нямам грехове, имам само един…“ – подсказваща, че „много прощавам“ или че най-големият му „грях“ е голямото сърце – е типичен жест на морално самопредставяне: грехът се признава като абстрактна категория, но реално той се описва като човек без сериозна вина, жертва на „нещастници, които разпространяват глупости“.

Този тип говорене минава по ръба между покаяние и самооправдание: грехът е признат по форма, но е изпразнен от съдържание – остават „злите езици“ и „нещастниците“, а не личната отговорност и конкретното изповядване на вина. Това контрастира с християнската идея, че праведният първо съди себе си, а едва после – другите, и че истинското покаяние започва с признанието „съгреших“, а не с разказ за това колко несправедливо са ме обвинили. В този смисъл заявката „нямам грехове“ звучи повече като опит да бъде неутрализиран самият език на вина и отговорност, отколкото като свидетелство за духовна чистота.

Подобна поза изглежда като бягство от трагичното ядро на политическото. Властта неизбежно произвежда вина – чрез решения, чрез компромиси, чрез мълчания; тя винаги оставя след себе си хора, на които не е било помогнато, закони, които са наранили някого, шансове, които са били пропуснати. Претенцията „нямам грехове“ тук е по-скоро знак за отказ да се слезе в тази тъмна зона на себеизпитване, отколкото доказателство за морална безупречност. Така интервюто пред Карбовски се превръща – отвъд конкретните теми – в симптом на по-дълбокия ни проблем: нежеланието на българските политици да говорят за себе си в първо лице единствено число на отговорността, а не само на обидата.

Не знаем дали някога изобщо ще се намери човек, който сериозно да се запита какво означава фактът, че България вече повече от осем десетилетия е поверена на хора без духовен и културен хоризонт – на „голтаци и селяндури“ не толкова по произход, колкото по манталитет и вкус. Тъкмо това обстоятелство до голяма степен изяснява сегашното ни дередже; трудно е да си представим друга европейска или която и да е друга държава, която да е допуснала подобно падение на политическата и духовната си представителност в толкова продължителен, почти мъчителен период от собствената си история.

Днес слушаме други думи. „Живея в къщата, в която съм се родил… Там, където съм се родил, там ще си пукна“, казва човек свързан потомствено с кликата на БКП като част от техния обслужващ репресивен апарат, управлявал еднолично по мутренски държавата десетилетия, и настоява, че води „най‑скромния живот, който някой живее“ – без кафенета, ресторанти и курорти. Скандалните снимки се отхвърлят с половин усмивка като „чекмеджета с фалшиво 500 евро“, а обвиненията за злато – като плод на „знайни и незнайни глупаци“ и „нещастници долни“.​

Тук проличава пропастта между онзи свят и нашия. При Сермон скромността или разточителството на личния бит почти не ни е известна; тежи начинът, по който владее и по който умира. При днешните властници е обратно: ние обсъждаме адреса, чекмеджето, тоновете злато, но рядко поставяме въпроса как е била упражнявана властта – колко хора са били смазани от „инфраструктурата“, колко институции са били превърнати в придатък на един Вожд. Християнската традиция не познава изповед „живях в същата къща, следователно съм праведен“; тя пита не къде си нощувал, а какво си правил с поверената ти власт, колко пъти си предпочел удобната лъжа пред опасната истина.

Напористата инак Рая Назарян, любимка на олигархията, отказа поста служебен премиер с аргумента, че „политическо лице не бива да бъде служебен премиер, защото трябвало било да има усещане за безпристрастност“. Това е интересен обрат: председател на Народното събрание, излъчен от най-голямата партия, внезапно открива принцип, който – ако бъде взет насериозно – делегитимира почти всички предишни служебни кабинети, съставяни от активни или тясно свързани с партиите фигури.​

В юридически план тя стъпва върху буквата на Конституцията, която изисква от служебния кабинет да осигури честни избори и нормално функциониране на държавата в отсъствие на парламент; в политически план обаче отказът ѝ е удобен начин ГЕРБ да не понесе пряката отговорност за управление в труден момент, като същевременно запази влиянието си през президента и институциите. Така формулата за „максимална безпристрастност“ прикрива класическа стратегия за избягване на видима отговорност – служебната власт да бъде „чужда“, за да може после да бъде критикувана без остатък.​

Това напомня познатия жест на Пилат: да „измиеш ръцете си“, когато трябва да се вземе трудно решение – тук не защото нямаш власт, а защото не искаш тя да бъде асоциирана твърде пряко с твоето име. Подобни жестове показват как българският политически елит продължава да се страхува най-вече не от реалната вина, а от нейната видимост: по-добре да останеш „политическо лице“, което принципно вярва в безпристрастността, отколкото конкретен човек, подписал конкретни решения в конкретен служебен кабинет.

На този фон езикът на днешната публичност изглежда като последен етап на разложение. В една своя тирада Николай Бареков описва сегашния политически живот като „Дисниленд“ и „кочина“, пълна с „метреси, хостеси и кръгли идиоти“, където институциите са просто декор за две задкулисни „мутри“ и техните „лични хостеси“. Жените в политиката са редуцирани до предполагаем сексуален статус – „метреси“, „пилонаджийки“, „скут на Шиши“ – а критиката към властта се превръща в смесица от порнофантазия и улична псувня, в която няма място нито за аргумент, нито за понятия като отговорност и чест.

Парадоксът е, че този език се представя като „морален бунт“ срещу Борисов и Пеевски, срещу „кочината“ на олигархията, но всъщност възпроизвежда същата логика на унижение и безличие. В света на Сермон или на архиереите Михаил и Борис спорът е за дела и вяра, а не за това коя е „метреса“ и кой – „сутеньор“; там властта е личен кръст, който се носи дори до куршума край селската църква. В нашия свят и обвинители, и обвинявани често говорят в един и същи циничен, сексуализиран жаргон – което показва, че разпадът не е само в институциите, а и в самия език, с който мислим политиката.

Затова, когато някой твърди „нямам грехове, имам само един“ и в следващото изречение говори единствено за „злите езици“, грехът се превръща в празна формула, а не в признание. Това е отказ да се мине през същото трагично изпитание, през което минават фигурите като Сермон: да приемеш, че самият факт на дълга власт е покана към съд над себе си. Между граничния болярин, посечен край Сава, и съвременния политик, който кълне „нещастниците“ от уютната си къща, лежи не просто историческа дистанция, а загуба на чувството, че властта е кръст, а не биография.

Но ако останем само на равнището на обидата, рискуваме да повторим същата повърхност, която упрекваме. Проблемът не е просто в „тях“ – в случайните „селяндури“, озовали се на върха – а в дълбокото обезглавяване на обществото: целенасочено унищожаване на елит, на памет и на критерии, което започва с физическото ликвидиране и маргинализиране на образованите и нравствено устойчиви слоеве след 40‑те години и продължава в по-фини форми до днес. Така се ражда култура, в която посредствеността става норма, а духовната нищета – невидим фон.

На този фон първото публично изказване на президента‑изходник Румен Радев след края на мандата му изглежда като диагноза, която сама не желае да влезе в личен риск. Той очертава амбициозна, но вътрешно напрегната картина: еврозоната като инструмент, олигархията като главен враг, Европа като геополитически заложник и България като държава на ръба между шанс и разпад. Радев приема като даденост факта, че България вече е в еврозоната, но говори за „прибързано и неподготвено влизане“, чиито негативи трябва да се „преодолеят“, като настоява еврото да се мисли не като стратегическа цел, а като средство за по-висок стандарт, растеж и модернизация – валутният съюз не замества икономическата политика, а я прави още по-отговорна. Това е трезвен коректив към местния триумфализъм: приемането на еврото не отменя структурните ни проблеми, а ги изкарва по-видими.​

Другаря резидент Радев критикува модела на икономика, основана на потребление, кредитиране и растящ държавен дълг, посочва спад в експорта и рекорден за Европа над 9% спад в индустриалното производство като симптом на изчерпване, и отхвърля илюзията за автоматичен „златен дъжд“ от инвестиции. Според него ключът е „изгонване на олигархията от властта“, възстановяване на върховенството на правото, разделението на властите, работещо правосъдие, прозрачност, отчетност и бизнес, освободен от рекет – език, който звучи напълно в духа на класическата либерално‑правова критика: няма реална интеграция в ЕС и еврозоната без вътрешно очистено управление.​

В геополитически план др. ген. Радев описва света като „буря“, излязла отвъд Русия–Украйна, в която икономиката става „жертва на геополитиката и идеологията“: енергийните решения се ръководят не от икономическа полза, а от „идеологическа коректност“, пазарите и инвестициите – от санкционна логика, а не от принципа на печалбата, а свободната търговия отстъпва място на протекционизъм и тарифи. В резултат, според него, най-много страдат именно онези съюзи, които най-стриктно се придържат към либералните ценности, международното право и зелените политики – тоест най-вече Европа, превърната в „морален заложник“, който плаща икономическата цена на собственото си морално лидерство в свят без правила.​

Позовавайки се на Националната стратегия за сигурност на САЩ, другаря о.р. генерал подчертава диагнозата за Европа – икономически упадък, политическа нестабилност, културно обезличаване, демографски разпад и криза на демокрацията – и особено препоръките: корекция на „траекторията“, спиране на миграцията, ограничаване на регулациите, възстановяване на суверенитета, връщане на свободата на медиите и по-реалистичен поглед към войната в Украйна и отношенията с Русия. Така, през американски документ, той легитимира собствената си критика към курса на ЕС – срещу прекомерната регулация, твърдия санкционен режим и миграционната политика. В дълбочина това рисува Европа като загубен син на собствените ѝ ценности: континент, който издига морално лидерство, но се оказва безсилен да защити нито икономическата си основа, нито културната си цялост.

Другаря Радев поставя условието за „оздравяване на държавността“ и изграждане на „демократична, свободна и просперираща“ България като задача на вътрешно обръщане – изгонване на олигархията, възстановяване на правов ред – преди всякакви геополитически корекции. От християнска перспектива това звучи близо до интуицията, че няма истинско „спасение“ чрез външни форми (съюзи, форуми, евро), ако не бъде променено сърцето – в случая: институционалното сърце на държавата, където законът става или оръдие на воля за власт, или рамка на обща справедливост. Но ако при Сермон трагическата отговорност е неотделима от името и смъртта му, при съвременните ни лидери често виждаме обратното: смели диагнози без личен риск, висока реторика без конкретен отчет за годините във властта. Именно в тази пропаст между древния болярин на границата и днешния „геополитически коментатор“ в костюм се крие нашият настоящ дефицит на елит.

Не само от наша гледна точка това е не просто политическа, а духовна криза. Властта, колкото и временна и крехка да е, носи измерение на служение – „диакония“ – а не на плячка. Когато управлението се превърне в механизъм за лична облага и демонстративно презрение към истината и общото благо, обществото изпада в състояние, което можем да наречем обезсветено царство: формално има институции, но няма лице, няма лична отговорност, няма общ език за добро и зло. В този смисъл „селяндурът“ не е човекът от село, а човекът, който отказва да порасне – да поеме отговорност за себе си и за другите.

Екзистенциалният аспект е още по-болезнен. Народ, който десетилетия наред търпи да бъде представляван от най-лошите си възможни версии, постепенно започва да вярва, че това е неговият истински образ. Настъпва онова, което се нарича загуба на политическа воля за живот – отказ да отстояваме собственото си достойнство и да назоваваме лъжата с истинското ѝ име. Тогава въпросът вече не е „какви са те“, а „какви ставаме ние“, когато приемаме за нормално да бъдем управлявани от духовно и културно опростачени хора.

И все пак тази диагноза не е присъда, а повик. Ако човекът, по думите на екзистенциалистите, е сбор от своите избори, то обществото е сбор от многократно отлагани и предадени избори. Първата крачка е да си върнем правото да различаваме – да не наричаме цинизма „прагматизъм“, простащината „народност“, страха „разум“. Втората е да си спомним, че призванието на всеки народ не е да произвежда нови елити по формални критерии, а да ражда личности, които не се срамуват да служат. Само тогава времето на „голтаците и селяндурите“ може да бъде разбрано не като съдба, а като отклонение – и преодоляно.

Ако проследим нишката на българските властници от XX век насам, ще видим не толкова династия от личности, колкото верига от все по-безлични авторитарчици. Ал. Стамболийски, със своя аграрен месианизъм и презрение към „градската“ култура; после Георги Димитров, В. Червенков и Т. Живков, превърнали партията‑държава в машина за унищожаване на стария елит и за фабрикуване на послушни номенклатури; след тях П. Младенов, Ал. Лилов, Андрей Луканов и цялата перестроечна гвардия, която уж смени системата, но остави непокътната логиката на задкулисието.

Днес тази линия завършва в корпулентните ортаци на олигархията – Бойко Борисов и Делян Пеевски като сиамски близнета на един и същ безличен и вреден режим, в който лицата се сменят, но схемите, езикът и презрението към гражданина остават същите. На фона на болярина Сермон и граничната аристокрация това изглежда като дълъг процес на обезглавяване: от воеводи с име, територия и лична съдба стигаме до анонимни управници, за които властта е просто достъп до чекмеджета, схеми и PR, а не кръст, който се носи с риск за собствения живот.

И тук се появява още една сцена от съвременната ни история – нощта на 17 март 2022 г. и арестите на Борисов, Горанов и Арнаудова. Днес по делото срещу Кирил Петков полицаи от ГДНП свидетелстват, че обиските и задържането са били обсъждани с него в Министерския съвет; че ден по-рано разследващи са били извикани в заседателната зала, където заедно с премиера, вътрешния и финансовия министъри са умували с часове как да се образува досъдебно производство „без да се докладва на прокуратурата“ и как точно да се проведат арестите. Полицаите описват кабинет, пълен с „петнайсетина души“ – ръководството на ГДНП, висши администратори, политически фигури – в който никой не е възразил, а всички заедно са конструирали правната „неотложност“, нужна, за да се сложат белезници на опонента.

Днес обаче, когато делото вече върви, виждаме обратната картина: Петков е на подсъдимата скамейка, а мнозина от онези, които тогава са били в кабинета му, се представят за „достойни пазители на държавността и правовия ред“. Точно срещу това протестира Севделина Арнаудова, когато пише, че не е честно „цялото гнусно авторство от онази нощ“ да се хвърли само върху Кирил Петков, след като на 17 март 2022 г. „той не беше сам“. Така веригата на отговорността отново се прекъсва: решението е колективно, политическо и институционално, но отговорността се опитва да се сведе до един човек, за да остане безличието на останалите непокътнато – точно обратното на света на Сермон и граничната аристокрация, където властта винаги има собствено име и плаща лична цена.

Историята на Сермон показва, че властта неизбежно носи лична съдба и лична отговорност: имаш име, лице, територия – и умираш с тях, а не се скриваш зад формули от типа „така реши системата“. Ако приемем, че политиката е поле на морално изпитание, тогава обезличаването на елита не е просто институционален дефект, а дълбока културна загуба – загуба на критерии за чест, за пряка отговорност и за лична смелост да понесеш последствията от решенията си.

В този смисъл реформите не бива да се мислят само като технически операции – промяна на закони, процедури, регулатори – а като възстановяване на паметта и на нравствените рамки, които придават смисъл на институциите и ги правят легитимни. Властта трябва да бъде служение, а не плячка; гражданите имат право да знаят кой взема решенията, по какви мотиви и как ще отговаря за тях. Нуждаем се и от ясни механизми за отчетност, и от култура, която възпитава достойнство, а не посредственост – култура, в която боляринът на границата и днешният министър се мерят по една и съща мярка за чест.

Не е решаващо кой в каква къща живее и къде „ще си пукне“; решаващо е какво е направил с властта, която му е била поверена, кого е защитил и кого е предал. Ако безропотно продължим да приемаме посредствеността и безочието като нормални, ние не просто търпим лошо управление – ние се отказваме от собственото си бъдеще. Време е да върнем честта и отговорността в политиката, да си спомним, че власт без личен риск и без лична отговорност е само още една форма на историческо безличие – обратното на онова, което свидетелстват биографиите на фигури като Сермон и граничната аристокрация около него.

Истинската отчетност започва с признанието за грешки и конкретни действия за поправяне — не с отричане или обвинение на „злите езици“. Властта носи вина и тя трябва да бъде поемана лично. Проблемът не е само в отделни личности, а в системата, която маргинализира образованите и нравствено устойчивите слоеве; възстановяването на паметта е първата стъпка към възстановяване на достойнството. Еврото не е автоматично решение — то само изважда на показ основните структурни проблеми. Нужни са реформи за правово управление, прозрачност и икономическа устойчивост, преди да очакваме каквито и да е чудеса.

Лалю Метев, 27 януари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.