Домовата книга на живите и мъртвите: Кой говори от името на паметта?

Реакцията–признание на Александър Йорданов е добра отправна точка за едно по-дълбоко есе не защото е балансирана, а именно защото оголва специфичен начин на политическо саморазбиране: светът е подреден в удобна дихотомия, в която „нашите“ са естественото добро, а „другите“ – грешка, отклонение, провал на историята. В този хоризонт „нашите“ грешки се мислят като тактически, преодолими, почти вътрешно оправдани, докато „чуждите“ грешки се натоварват с екзистенциална и почти есхатологична тежест. Така се ражда позицията на морален арбитър, който едновременно е страна в политическата игра и претендира да говори от висотата на обективната история.

Есето може да тръгне именно от тази точка – от разплитането на логиката, по която политически актьори си присвояват правото да раздават символични индулгенции: да решават кои са „истинските демократи“, кои са „псевдо‑десница“, кои са „неокомунисти“ и кои – „естествени носители“ на европейската кауза. Подобен жест предполага, че съществува ясно разграничима линия между едни „наши“, които се отъждествяват с доброто, и други, които са трайно маркирани като носители на грешка, вина или историческа аномалия. В перспективата за паметта това означава не просто да се претендира за политическа правота, а да се монополизира и правото да се тълкува миналото, да се говори „от името на жертвите“ и „от името на историята“.

Ако днес Александър Йорданов иска да говори за грешките, които правят президент, партии и „домови книги“, редно е да започне от онова, което никога не е било казано: от едно ясно, човешко, а защо не и институционално „съжалявам“ към онези, чиито портрети стоят в залата, където той някога е председателствал. И да чуе, без микрофон и кортеж, хората, които носят техните имена в своето родословие. Без този жест всеки „десен“ патос остава просто още една форма на политически PR – върху гробовете на онези, които никога не са имали възможност да си направят такъв.

Тук се отваря по-дълбокият въпрос: кой всъщност има моралното право да говори от името на паметта? В традицията на християнската и еврейската мисъл паметта за жертвите е свързана с фигурата на свидетеля, а не на мениджъра: гласът на онзи, който носи раната – лично или през родовото предание – е качествено различен от гласа на този, който просто употребява миналото като аргумент. Да говориш „от името на паметта“ означава да стъпиш в пространство, където думите трябва да бъдат изречени с трепет, с чувство за вина (дори когато тя не е юридически твоя), с готовност за покаяние и за слушане на другия. Политическата реч, която не познава тази самокритична тишина, лесно се превръща в ново насилие над паметта – в повторно заглушаване на онези, които вече веднъж са били лишени от глас.

От настояща гледна точка залогът е още по-радикален. Да говориш за мъртвите означава да говориш пред лицето на собствената си смъртност: да признаеш, че и ти ще бъдеш вписан – или пропуснат – в нечия „домова книга“ на паметта. В този хоризонт истинският консерватизъм не е право да разпределяш морални оценки, а умение да застанеш на последното място, да оставиш първата дума на свидетелите, на наследниците, на тези, които носят болката не като политическа теза, а като биографичен факт. Едно честно есе може да покаже, че без подобно смирено разместване на гласовете всяка претенция да говориш „от името на паметта“ рискува да се окаже не служение на истината, а повторно приватизиране на миналото – с други лозунги, но със същата воля за контрол.

1. ЕНП, „дясното“ и либералната реалност

Още в началото е необходимо да бъде разсечена една удобна митология: Европейската народна партия (ЕНП) не е класическа консервативна десница в смисъла на дълбоко вкоренен исторически консерватизъм, а християндемократична, центристка, по същество либерализирана наднационална народна партия с дясноцентристки уклон. В историческо и програмно отношение ЕНП съчетава християндемократически, либерал‑консервативни и консервативни елементи, но в рамките на един проевропейски, технократски и институционално‑либерален консенсус, който я ситуира далеч от онзи устойчив консерватизъм, за който централни са идеите за продължена историческа приемственост, за органичен ред и за отговорност към конкретното национално минало. Това има пряко значение поне в три направления за българския контекст.

Първо, когато Александър Йорданов сочи влезлите в съглашателство с БСП, с произход от старата комунистическа номенклатура и олигархия ГЕРБ и превърналото се в тяхна патерица СДС като „нашата парламентарна десница“, противопоставяйки ги на „аматьорите“ от ПП–ДБ, той премълчава, че и едните, и другите са по различен начин вписани в една и съща либерализирана архитектура на статуквото. ГЕРБ и СДС, от една страна, и ПП–ДБ, от друга, споделят обща рамка: разбират политиката преди всичко през призми като „европейска интеграция“, „фондове“, „инвестиционен климат“, „еврозона“ и „Шенген“, тоест през логиката на процедурно‑технократския либерализъм, за който легитимността се измерва най-вече чрез успешното попълване на „чек‑листа“ на ЕС.

Второ, разликата между тези два блока е в значителна степен стилова и поколенческа, а не ценностно‑онтологична. „Старите“ – ГЕРБ и остатъчното СДС – оперират с езика на стабилността, управленския опит, „евроатлантическата отговорност“ и на прагматичните сделки; „новите“ – ПП–ДБ – говорят с лексиката на стартиращия бизнес, дигиталната меритокрация и морализаторския антикорупционен патос. Но и едните, и другите в по-голямата си част мислят политиката като управление на процеси и ресурси в рамките на вече зададен европейски нормативен хоризонт, а не като дългосрочна историческа отговорност пред паметта, пред жертвите на миналия режим и пред неизцеления обществен разлом след 9 септември.

Трето, на този фон публичният гняв срещу „амбициозната некадърност“ на ПП–ДБ често функционира като удобен параван за нежеланието на „старите“ елити да признаят собствената си вина за ерозията на доверието, която направи възможна появата на „новите“. Ако гражданите търсят алтернатива в лица без опит, това нерядко е следствие именно от дългогодишното нормализиране на „сглобки“, задкулисни договорки и фасадна процедурност, в което ГЕРБ и свързани с тях милиционерски структури имат ключов принос. Парадоксално е, че моралната критика към „новите“ се произнася от позицията на елити, които отказват да видят себе си като причина за кризата, която те уж „отговорно“ управляват.

Едно честно есе е длъжно да формулира това ясно: тук не спорят автентични консерватори с радикални прогресисти, а два стила на една и съща либерализирана политическа класа, която използва историята и паметта селективно – като символен ресурс за легитимация, а не като пространство за покаяние и дълг. Това означава, че вместо да мисли себе си като общност, призована да се изправи пред истината за собственото си минало, политическата класа се самовъзприема като управител на процеси, освободен от задължението за изповед и прошка. Оттук и фундаменталният въпрос: възможен ли е истински „десен“ патос без онтология на паметта, без признание, че всяка политика, която забравя мъртвите и пренася вината единствено върху „другите“, остава затворена в хоризонта на либералната удобност, колкото и да се самообявява за консервативна.

2. Годишнината от Народния съд и въпросът за мълчанието

В навечерието на поредната годишнина от „Народния съд“ публичната сцена в България придобива почти ритуален характер: речи, венци, подредени церемонии, познати лица пред камерите. Сред тях е и Александър Йорданов. Впечатление прави не просто самото му присъствие, а една отсъстваща жестика – липсата на ясно артикулиран знак на лично или институционално съжаление, адресиран към конкретните жертви от политическия и държавен елит, екзекутирани в резултат от „Народния съд“ и последвалата вълна на репресии.

Като бивш председател на Народното събрание той никога не е дал публично, в качеството си на институционална фигура, едно ясно разпознаваемо „съжалявам“ или дори аргументирано обяснение за екзекуцията на наши видни предшественици – сред тях и полк. Христо Калфов, калоферец, убит именно като част от политическия, държавен и институционален елит на България. Не е направил усилие да потърси наследниците им, нито да настоява те да получат глас в деня на паметта; не е опитал да превърне този ден от милиционерско‑партийна сцена, наследена от стилистиката на късния режим, в пространство за автентичен диалог между живите и мъртвите – между институцията, която днес претендира да представлява държавата, и семействата, чиито предци са били унищожени именно от нейните предходни инкарнации.

Тук възниква първият голям въпрос, който едно честно есе може да постави без злоба, но с необходимата твърдост: как е възможно човек, който не е произнесъл ясно „съжалявам“ за съдбата на тези предшественици, който не е поканил техните наследници да бъдат субект на паметта, а не само нейна сценография, днес да говори от позицията на морален арбитър за политическите „грешки“ на всички останали? В какъв смисъл претенцията за историческа компетентност и морална чувствителност е легитимна, ако тя не минава през конкретни имена, конкретни убийства, конкретни семейни истории – през признанието, че зад абстрактното „жертви на комунистическия режим“ стоят точни лица, с точни биографии, за които някой носи поне символична отговорност?

Това не е лична атака, а въпрос за мярката – за онова, което класическата етика нарича phronesis, разсъдлива мъдрост, и за онова, което богословието би нарекло дух на покаяние. Християнската традиция познава разликата между „праведникът, който изобличава“, и „грешникът, който изповядва“; в контекста на паметта за „Народния съд“ автентичната историческа чувствителност започва не от ироничните колонки, не от острите квалификации към политическите противници, а от готовността да се изговори конкретното „съжалявам“ – не в абстрактен, а в персонален регистър.

По-широкият хоризонт на този въпрос е свързан с начина, по който общността живее със своите мъртви. Ако политическата класа се задоволява да възпроизвежда ритуал на почит без изречено покаяние, без символична реабилитация, която включва и среща с наследниците, тогава годишнината от „Народния съд“ остава едновременно необходима и празна: необходима като припомняне на мащаба на насилието, празна като липса на реален мост между миналото и настоящето. Истинската историческа чувствителност – и особено онази, на която претендират самонареклите се „консерватори“ – започва от признанието, че преди да назидаваш другите за техните грешки, трябва да си минал през собственото си „mea culpa“ пред жертвите и техните наследници.

3. Кой говори от името на паметта?

Тук се открива вторият, още по-болезнен пласт на проблема – пластът на представителството и на правото на глас в пространството на историческата памет. Нашият семейно-родов опит е в известен смисъл емблематичен, а не просто частен. Родът ни е дал не един регент, министър‑председател, председател на Народното събрание, на Върховния касационен съд, висши администратори, банкери, индустриалци, фабриканти, интелектуалци – хора, които след 9 септември са били убити, съдени от „народния съд“, хвърлени в лагери или подложени на многогодишни репресии и социална изолация. Това не е просто статистика на насилието, а генеалогична рана: цели линии на памет са прекъснати, фамилни биографии – изтрити или травматично прекодирани, социален капитал – конфискуван, а с него и възможността за естествено предаване на институционален опит и културна тежест.

И въпреки това наследниците на тези хора – онези, които носят имената им, снимките им, архива им, и плащат екзистенциалната цена на тяхното унищожение – са трайно поставени в периферията на публичния разговор за паметта. Те биват подмятани между различни инициативни комитети, заглушавани, туширани, понякога дори освирквани, когато си позволят да възразят или да произнесат нещо, което излиза извън сценария на организаторите на поредното възпоменателно събитие. В по-меката версия на този механизъм те просто биват пропускани: поканени да присъстват „на първите редове“, но не и да вземат думата; превърнати във фон, вместо в действащи субекти на паметта.

Паралелно с това в центъра на сцената застават политически фигури без персонална или родова връзка с тези жертви – а нерядко и с биографии, които от гледна точка на историческата справедливост повдигат тежки въпроси. Сред тях има откровени потомствени комунисти, бивши агенти на Държавна сигурност, публични лица с последователно изразявани македонистки позиции или наследници на кадри от тоталитарните официози „Работническо дело“ и „Отечествен фронт“. Съпровождани от охрана, камери, медийни екипи и PR щабове, те идват „да почетат паметта“ на същите тези хора, чийто живот е бил прекършен от режима, чиито структури са подхранвали собствените им кариерни или семейни биографии.

В този контекст есето ни има не само аналитично, но и морално право да постави прост, но радикален въпрос: на какво основание някой, израснал в средата на режима – в семейства, институции и професионални полета, които по един или друг начин са се ползвали от неговата власт – днес застава пред микрофона и говори вместо нас, внуците и наследниците на убитите и репресираните, за това какво означава тази памет? Въпросът не цели да конструира схема на колективна вина по наследство, нито да лиши когото и да било от гражданското му право да се отнася към миналото. Става дума за друго: за чувство за мярка и за чувство за място – два фундаментални добродетеля, както в етиката, така и в истинския консерватизъм.

Проблемът може да се опише като подмяна на свидетелството с посредничество. В християнското разбиране паметта не е просто архив, а събитие на общност: „възпоменанието“ (anamnesis) предполага участие на тези, които носят раната – техният глас е онтологично различен от гласа на външния наблюдател или професионалния говорител. Когато политически представители, без да признаят собствената си биографична и историческа обвързаност с режима, монополизират микрофона при възпоменанията, те фактически отнемат правото на първо свидетелство от тези, които са го заслужили с цената на страдание. Така паметта се превръща в ресурс за легитимация, а не в пространство за покаяние и надежда.

Екзистенциално погледнато, тук се сблъскват два типа отношение към миналото. Едното е инструментално: то разглежда паметта като средство за политическо позициониране, за изграждане на „правилна“ идентичност, за дистанциране от вината без реално поемане на отговорност. Другото е трагично‑съзерцателно: то изисква да признаеш, че стоиш върху земя, напоена с кръвта на хора, убити от държавата, в чиито институции ти самият или твоите предци са се реализирали. Само второто отношение позволява истинска солидарност между жертвите и онези, които по необходимост принадлежат към наследството на „другата страна“.

Истинският консерватизъм – не като партиен бранд, а като духовна и интелектуална нагласа – започва именно от това: да знаеш кога да се отдръпнеш от първия ред, да замълчиш и да слушаш. Не защото нямаш право да говориш, а защото разпознаваш, че има ситуации, в които твоят глас трябва да отстъпи място на друг, по-правоимащ глас – гласа на потомците, на непосредствените наследници на страданието. В този смисъл въпросът „Кой говори от името на паметта?“ е не само исторически и политически, а радикално етичен и богословски въпрос: чий разказ ще бъде чут като истина, и кой има смирението да остане в тишината, за да не превърне чуждата болка в декор на собственото си публично присъствие.

4. „Домовата книга“ на живите и мъртвите

Метафората „Домова книга“, която Александър Йорданов използва за ротациите при служебните премиери и за целия политически кастинг, позволява едно продуктивно обръщане. В буквалния си административен смисъл „домова книга“ е регистър на обитателите в една сграда – запис на това кой има право да пребивава в дадено пространство. Пренесена в политическото, тя се превръща в списък на онези, които „по право“ обитават върховете на властта: ограничен кръг от имена, призовавани при всеки служебен кабинет, всяка „сглобка“, всяка институционална криза. Тези лица могат да се назландисват, да поставят условия, да се пазарят и да демонстрират капризи, но самото им присъствие в символичната „домова книга“ почти никога не се проблематизира. Техният статут на „обитатели“ се приема за даденост, която не подлежи на демократично преосмисляне, а само на тактическо пренареждане.

В полето на паметта обаче съществува друга, невидима „Домова книга“ – регистър на мъртвите, които нямат глас, и на живите наследници, които се опитват да говорят в тяхно име, но често биват отмествани в периферията в името на удобния сценарий. Тази книга не е формализирана, но е реална: в нея стоят имената на регенти, министър‑председатели, председатели на Народното събрание и на върховни съдилища, висши администратори, индустриалци, банкери и интелектуалци, екзекутирани или репресирани след 9 септември. Парадоксът е, че в публичните ритуали, посветени на тяхната памет, гласът на потомците им нерядко е заглушен – заменен от речи на политически фигури, чиято лична биография, професионална траектория или идеологическо наследство нямат органична връзка с тези съдби, а често дори произлизат от среди, свързани с институциите на самия репресивен режим.

Именно това разполовяване е една от най-дълбоките деформации на посттоталитарна България: към живите елити – почти безкрайна толерантност, възможност за постоянна реабилитация и рециклиране в нови политически конфигурации; към мъртвите и техните наследници – търпеливо, учтиво мълчание, което рядко допуска истински диалог и съпреживяване. В политическата „Домова книга“ фигурират хора, чието присъствие на върха се приема за естествено, независимо от многократните им „грехове“ в управлението. В „Домовата книга“ на паметта обаче записаните нямат възможност да се защитят; те могат да бъдат представяни само чрез онези, които носят имената им, а именно техните потомци системно се маргинализират.

Тук е налице драматично разместване на акцентите. Християнската традиция познава понятието за anamnesis – възпоминание, при което миналото събитие се прави действено „тук и сега“ чрез участието на общността. Това предполага слушане на свидетелите – на онези, чиято плът и кръв са белязани от последствията на насилието. Когато вместо това политически говорители заемат мястото на свидетелите, паметта се превръща в сцена, а не в литургия: болката се употребява като фон за чужда легитимация, вместо да бъде съзерцавана с трепет и респект.

На този фон ироничната фраза на Йорданов за „кукувиците, които пият акъл“ в политиката придобива по-мрачен смисъл, ако бъде пренесена в пространството на паметта. Там същите тези „кукувици“ нерядко „пият“ и чужда болка: кацат върху гнездата на други семейства, върху гробовете на други хора, и превръщат техния траур в ресурс за собствен PR. Това не е просто лош вкус, а дълбоко морално несъответствие: вместо да се поставят в позицията на покаяние и слушане, те узурпират ролята на говорители и по този начин отново, макар и символично, упражняват власт върху съдбите на онези, които някога са били лишени от глас – този път през езика на паметта.

Залогът тук е дали ще успеем да преодолеем тази двойна „домова книга“ – една за своите и една за нашите мъртви – и да мислим политиката и паметта не като отделни регистри, а като общо пространство на отговорност. Докато живите елити продължават да се разписват сами в книгата на властта, а наследниците на убитите остават символично „ненастанени“ в къщата на общата памет, обществото ни ще остава разкъсано между процедурна демокрация и неизцелена историческа рана.

5. Балансът: какво може да каже едно честно есе

Един публицистичен текст, който претендира едновременно за аналитична острота и за честност, трябва да стъпи върху няколко ясно формулирани, взаимно уравновесени признания. Първо, необходимо е да бъде отчетено, че ПП–ДБ действително допускат тежки политически грешки – включително ходове, които обективно водят до укрепване на проруски играчи и маргинални формации, превърнали се в парламентарен фактор. Тази критика не може да се свежда само до стилистика или комуникационни дефицити, а следва да бъде разбрана като въпрос за отговорността на т.нар. „нови“ политически елити, които, изправени пред наследството на прехода, често реагират импулсивно, морализаторски и без да осъзнават дългосрочните институционални последствия от действията си.

Второ, едно честно есе е длъжно да признае, че ГЕРБ и присъдружното СДС имат реални заслуги – в довършването на ключови елементи от евроинтеграционния процес, както и в отделни аспекти на общинското управление, включително модернизация на инфраструктура и управление на европейски ресурси. Същевременно то не може да премълчи факта, че именно този управленски модел носи сериозна вина за системната ерозия на общественото доверие, за нормализирането на „сглобките“ и ротационните мнозинства, превърнати в техника за удържане на властта, и за онази форма на политическа клиентела, която подменя правовата държава с неформални зависимости. Тук философският въпрос се формулира така: може ли една партия да бъде едновременно двигател на европейско институционално приобщаване и фактор за вътрешна правна и морална дезинтеграция – и ако да, каква е истинската цена на тази „успешност“?​

Трето, подобно есе би следвало да изиска от фигури като Александър Йорданов не да отстъпят в мълчание, а да заемат качествено различна позиция на говорене – позиция на смирена рефлексивност, която признава както личните, така и „партийните“ грешки. Това включва и отношението към историческата памет и към наследниците на убитите и репресираните след 9 септември: когато човек е бил председател на Народното събрание, в чиято институционална памет са вписани имената на негови екзекутирани предшественици, моралното задължение не се изчерпва с ежегодно присъствие на възпоменателни церемонии. То предполага ясно, персонално и институционално осмислено „съжалявам“ – произнесено не абстрактно, а с оглед на конкретни имена, конкретни съдби, конкретни родове.

В този регистър финалът на текста не е лична нападка, а покана към едно нужно, макар и болезнено, преобръщане на гледната точка. Ако днес Александър Йорданов желае да говори за „грешките“, които правят президент, партии и конституционни инженерства от типа на „Домовата книга“, редно е да започне от онова, което никога не е било казано докрай: от едно ясно, човешко, а в неговия случай и институционално „съжалявам“ към онези, чиито портрети стоят в залата, където той някога е председателствал. И да се опита да чуе – без микрофон, без кортеж и без предварително дадена трибуна – хората, които носят тези имена в своето родословие и които до днес често са оставени да говорят от периферията, подложени на заглушаване или иронично неглижиране.

Без подобен жест на признание и самокритика всеки „десен“ патос за грешките на другите неизбежно рискува да остане още една форма на политически PR върху гробовете на онези, които никога не са имали възможност да си направят собствен. На практика това означава отказ да се излезе от ролята на „праведник, който изобличава чуждия грях“, и нежелание да се застане в позицията на онзи, който първо изповядва собствения си – пред живите, пред мъртвите и пред Бога. Именно тази неизговорена изповед стои като условие за възможността политическата реч да стане отново морално достоверна, а паметта – обща, а не приватизирана.

Лалю Метев, 30 януари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.