Proxy‑лидерство и пленена държава: политико‑психологическата
функция на Румен Радев в режима Борисов–Пеевски–Путин

Фигуративният език на Радослав Бимбалов улавя с необичайна точност функцията на Румен Радев в рамките на настоящата олигархично зависима конфигурация, включително там, където метафората за „любовен триъгълник“ очевидно принадлежи на публицистичния, а не на буквалния регистър. В тази интерпретативна рамка „любовният триъгълник“ Борисов–Радев–Путин не означава интимност, а описва конкурентна борба за позицията на привилегирован посредник на руското влияние в България – през контрол върху енергийни проекти, достъп до структурите на сигурността, въздействие върху медийната среда и форматиране на външнополитическия профил на страната.

Психологическият акцент пада върху това, че и Борисов, и Радев се конструират като фигури на „национални генерали“, които се стремят да привлекат вниманието и благоволението на Кремъл, за да си осигурят защита, ресурс и символна легитимация пред вътрешната публика. Така Владимир Путин функционира не като персонален „любовен“ субект, а като системен арбитър – концентриран символ на руската държавна и олигархична мощ, към който и двамата адресират жестове, позиции и политически проекти в надежда да бъдат разпознати като по‑надеждния и управляем партньор. Именно тук ироничният „любовен“ елемент придобива аналитична тежест: той не обозначава чувство, а ревност за зависимост – не съревнование по идеологическа вярност, а по степен на удобство, предвидимост и готовност за служене в очите на външния хегемон.

След войната срещу Украйна, въвеждането на санкционни режими и поредицата разпадащи се парламенти тази конфигурация се превръща, по Бимбалов, в потенциален „Бермудски триъгълник“ за българската държавност: вместо да търсят изход от зависимостта, двата основни български полюса се стремят да я преформатират така, че да останат нейни бенефициенти, променяйки формата, но не и съдържанието на зависимостта. Централен елемент в тази картина е характеристиката на Радев като „тлъста димка“. Тя не описва липса на амбиция или влияние, а определен тип политическа роля: Радев не навлиза в парламентарната политика като ясно очертан партиен субект – отсъстват прозрачен екип от разпознаваеми експерти, публично артикулирана програма, институционализирана партийна структура и устойчиви вътрешни процедури за вземане на решения.

От политико‑психологическа гледна точка той се предлага преди всичко като персонализиран проводник на „народното разочарование“ – фигура, върху която се проектират очаквания за наказание и справедливост, без това да е подплатено с организационна и програмна плътност. В този смисъл „димката“ функционира като механизъм за афективна разрядка и пренасочване на гнева: фокусира вниманието върху харизматичния лидер, докато реалният капацитет за управление на икономика, правосъдие и сектор „сигурност“ остава неясен или отсъстващ. Така Радев изпълнява класическата роля на фасадна алтернатива, която абсорбира енергията на недоволството, но трудно може да я трансформира в последователна институционална промяна – което именно позволява на съществуващия олигархичен режим да се адаптира, без да бъде действително разкъсан.

В този смисъл основната функция на Радев е да прикрие стратегически завой: тактическо пренареждане на курса спрямо Запада, забавяне на реалната декремлинизация и съхраняване на ключови енергийни, институционални и медийни зависимости. Появата на нов „антисистемен“ играч произвежда илюзия за дълбока промяна, докато реалната конфигурация на властта се адаптира към новия контекст, без да прекъсва руските канали за влияние.

От политологична гледна точка Радев се вписва в типажа на персонализирана, но организационно куха алтернатива: висока символна видимост, силна моралистична реторика и умело управление на емоциите на „разочарования народ“, съчетани с ниска институционална плътност. Подобни фигури са особено лесни за интегриране в съществуващи клиентелистки и олигархични мрежи, тъй като при тях отсъстват вътрешни контрабаланси – устойчиви партийни органи, идейни фракции, автономни експертни ядра, които биха могли да поставят граници на външния контрол. Така лидерът се превръща в удобен „посреднически съд“ между масовите афекти и задкулисните интереси, без да разполага със собствена институционална база, от която да формулира и налага автентично различна политика.

Доразвивайки първоначалната си метафора, Бимбалов въвежда Делян Пеевски като трети структурен връх на конфигурацията. Така се очертава разпределена система с ясно диференцирани функции. Бойко Борисов осигурява инфраструктурата и „руля“ на вътрешната власт – дългогодишно изграждана клиентелистка мрежа от кметове, административни кадри и поръчков бизнес, способна да пренасочва публичен ресурс, европейски средства и политическа подкрепа в полза на режима. Румен Радев генерира нова легитимност, като канализира протестна или разочарована енергия в контролируем политически коридор, представян като „антиолигархична“ алтернатива, без реално да се прекъсват структурните зависимости от старите властови мрежи.

Делян Пеевски, от своя страна, кондензира „дълбоките лостове“ на системата: дългогодишен контрол върху ключови медийни активи, влияние в прокуратурата и службите за сигурност, както и достъп до мрежи от икономически групи и транснационални финансови канали – именно тази комбинация е в основата и на санкциите по „Магнитски“, които го описват като актьор, договарящ политическа подкрепа и позитивно медийно отразяване срещу защита от наказателно преследване. Въпреки формалните санкции и последвалото прехвърляне на част от медийните му активи, изследванията на медийната среда в България показват, че това по-скоро модифицира, отколкото елиминира влиянието му: променя се формата на собственост и публичният образ, но не непременно дълбоко вградените зависимости между медии, прокуратура и политически елит.

В очертаната триъгълна конфигурация другаря Борисов гарантира управляемостта на територията и ресурсите – чрез контрол върху местната власт, бюджетните и европейските потоци и инфраструктурните проекти; другаря Радев осигурява управляемостта на обществените афекти и легитимацията – като канализира недоволството в образ на „антисистемен“ генерал, без да го превръща в структурна алтернатива; а всепоглъщащият Пеевски концентрира управляемостта на информацията, репресивния потенциал и корупционно‑клиентелистките потоци, контролирайки ключови медийни, прокурорски и икономически лостове.

В тази рамка частичното „жертване“ на Пеевски – чрез демонстративно дистанциране, ограничаване на публичните му функции или формално изтегляне от определени позиции – функционира като ритуално умиротворяване на вътрешния и външен натиск, без съществено разклащане на самия модел. Санкциониран по „Магнитски“ олигарх, който дълго време е бил легитимиран от ГЕРБ и ДПС като „евроатлантик от първи ред“, може при необходимост да бъде поднесен като емблематично „доказателство за реформа“, докато изградените от него мрежи бъдат тихо преразпределени към други възлови фигури в системата.

По този начин трите ъгъла оформят „Бермудски триъгълник“ не в конспиративен, а в строго системен смисъл: надпартийна и междупартийна конфигурация от мрежи, способна да поглъща, неутрализира и обезсилва нови политически проекти, като ги асимилира в съществуващия олигархичен режим. Именно тази способност за поглъщане – за трансформиране на всяка заявена промяна в още един ресурс на статуквото – придава на триъгълника качествата на политически „черна дупка“, в която изчезват и леви, и десни, и „антисистемни“ инициативи, ако не успеят да изградят автономни от него канали за ресурси, легитимност и обществена подкрепа.

Финалният адрес към „другаря Решетников и вся осталная сволоч“ насочва вниманието към добре документираната роля на ген. Леонид Решетников – дългогодишен кадър на съветското и руското външно разузнаване и директор на Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ) – в подготвянето и легитимирането на кандидатурата на Румен Радев, както и в по-широката стратегия за промяна на геополитическата ориентация на България. В редица разследвания и анализи на РИСИ се посочва, че институтът е разработвал концепции за „пренастройване“ на българската външна политика „отвъд“ НАТО и ЕС, включително чрез подкрепа за про‑руски кандидати и партии, а името на Решетников се свързва конкретно с оказване на подкрепа за Радев и Българската социалистическа партия в кампанията през 2016 г. Самият Решетников и средите около него многократно артикулират целта България постепенно да бъде „извадена“ от евроатлантическата рамка посредством „подходящи лидери“, които да конвертират натрупаното обществено разочарование в геополитическо пренасочване.

В този контекст метафората „матрьошка“ придобива ясно политологично съдържание. Тя обозначава елит, инсталиран по външен стратегически проект, при който формално национално легитимиран лидер – избран чрез демократични процедури и говорещ на езика на „народния интерес“ – фактически носи в себе си предварително заложени зависимости, сценарии и очаквания, формулирани извън националната политическа общност. „Празната“ матрьошка, както я назовава Бимбалов („следващия път сложете нещо вътре“), подчертава именно отсъствието на автономна съдържателност: липса на ясно формулирана визия, стратегическа доктрина и управленски капацитет, които да произтичат от самия лидер и от органична вътрешна политическа динамика. В този образ Радев не е толкова субект на собствен проект, колкото носител на вече подготвени отвън наративи и решения, тоест канал за чужди сценарии, а не автор на самостоятелна национална стратегия.

Политико‑психологическият пласт на метафората е двойно насочен. От една страна, „матрьошката“ маркира отчуждението между формалната демократична процедура и реалните центрове на вземане на решения: гражданите разпознават позната символика (униформен генерал, говорещ за „достойнство“ и „суверенитет“), но вътрешността на фигурата – ценностни ориентации, мрежи на доверие, геополитически ангажименти – е предварително структурирана от външни актьори. От друга страна, тя описва и специфичната роля на Радев в психиката на част от електората: като „контейнер“ за надежди и гняв, който изглежда пълен с обещания, но се оказва празен откъм реални инструменти за промяна, именно защото неговата основна функция е да предава, а не да генерира политическо съдържание.

В по-общ политологичен план това представлява класически пример за proxy‑leadership в периферен, частично завладян член на ЕС и НАТО: местен лидер едновременно артикулира антиелитарно недоволство и прикрива външен геополитически дневен ред, докато институциите на формалната демокрация функционират предимно като сценография на вече взети другаде решения. Оттук следват и нормативните изводи. Противопоставянето Борисов–Радев не е сблъсък на алтернативни проекти за България, а конкуренция в рамките на един и същ олигархично зависим режим за позицията на централен посредник между вътрешни икономически групи и външни геополитически центрове (Москва, а по тактически канали – и отделни западни партньори). Вкарването на нов „спасител“ с минимална програмна и организационна плътност допълнително усилва цинизма към парламента и партиите и работи в полза на президентски, персоналистки или откровено задкулисни формули на власт, които поради слабата си институционална обвързаност са значително по‑лесни за контрол от олигархични и външни актьори.

Единственият рационален изход, който този анализ индиректно очертава, е реагрегиране на гражданската и политическата енергия извън триъгълника Борисов–Радев–Пеевски – чрез проекти, които ясно артикулират антируско и проевроатлантическо позициониране не само на ниво риторика, но и в области като енергетика, сигурност и информационна среда; настояват за реално прилагане на санкционни и антикорупционни режими (включително „Магнитски“) спрямо местните олигарси, а не за символични дисциплинарни жестове; и реабилитират парламентаризма и партиите като носители на програми, доктрини и отговорност, а не като временни опаковки на медийни личности. В този смисъл текстът на Бимбалов може да се прочете като публицистична дестилация на вече разгърнати в академичната литература тези за „пленена държава“ и „хибриден олигархичен режим“: Радев не се явява алтернатива на този режим, а по‑скоро негов инструмент за самосъхранение и адаптация, докато геополитическият курс на България остава под постоянен риск от нов „източен завой“ зад фасадата на вътрешна конкуренция и псевдоопозиция.

Лалю Метев, 31 януари 2026 г.
 

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.