Интервюто като алиби: Борисов между мита за спасителя и модела „Пеевски–Радев“

Интервюто в bTV беше учебникарски пример как се пренаписва реалността в няколко прости хода: самохвалство, прехвърляне на вина и измиване на Пеевски от ревера. То не просто предложи удобен наратив за миналите месеци, а очерта схема за оцеляване на модела „Борисов–Пеевски–Радев“ в следващия политически цикъл.

„Без мен – апокалипсис“

Борисов говореше така, сякаш единствен той и ГЕРБ са спасили страната – „докарали България в сърцето на Европа“, осигурили еврозона и Шенген и сега благородно се оттеглят, защото „си свършиха работата“. Това пренарежда причинно‑следствената логика: кабинетът „Желязков“ падна не като коронация на успешен мандат, а под натиска на масови протести именно срещу бюджета и срещу модела „Пеевски–Борисов“. Оставката се представя като доброволен акт на отговорност, а не като принудително отстъпление пред граждански и международен натиск – опит да се превърне политическият провал в мъченически подвиг.

Практически този жест казва на хората: „Вие не сте субектът, който сваля правителство – аз съм субектът, който великодушно си тръгва“. Това е отнемане на авторството върху протеста и разпада, приписване на смисъл отгоре, който да обезсмисли болката отдолу. Бихме могли дори да кажем, че тук има опит за узурпация на ролята на Провидението: властта, която причинява кризата, се представя като тази, която я „допуска“ и „преодолява“ за нашето добро.

„Мъченикът на еврозоната“

Тезата, че цяла година само той и ГЕРБ са правили компромиси „в името на Шенген и еврозоната“, изгражда образ на политически мъченик, който търпи всичко заради висши цели. В действителност именно начинът, по който беше прокаран бюджетът – с вградени схеми, корпоративни облекчения и очевидно обвързване с Пеевски – подкопа обществената подкрепа за тези цели и породи усещането, че еврозона и Шенген са превърнати в алиби за вътрешно завладяване.

Това е перверзна употреба на категориите „цел“ и „средство“: вместо еврозоната да бъде средство за по-достоен и сигурен живот на хората, те самите стават средство – търпящи, мълчащи, плащащи – за да се легитимира една власт, която представя собственото си оцеляване като цена на „историческия избор“. Така „европейската интеграция“ се превръща от хоризонт на свобода в хоризонт на изнудване: или приемате нас, или няма Европа.

Пеевски „не го познава“

Начинът, по който Борисов говори за „Шиши“, беше класическо отричане чрез преиграване: излиза, че едва ли не не се познават и почти не си говорят, докато реалната конфигурация в парламента и правителството „Желязков“ беше невъзможна без опора в ДПС–Ново начало и Пеевски. Мизансценът с „мазното кафе“ и „синьото уиски“ има една функция: да внуши, че истинската ос „Пеевски–Борисов“ никога не е съществувала, че „моделът“ е бил между ПП–ДБ и Пеевски, а ГЕРБ са стояли невинно в периферията.

Де факто тук се извършва двойно предателство: първо спрямо истината – дългогодишната взаимна полезност между Борисов и Пеевски се подменя с театър на случайни срещи; второ спрямо самата идея за покаяние. Вместо да има поне минимално признаване на съучастие, има опит за „историческо оправдание“: всички пихме кафе, всички сме виновни, ergo никой не е конкретно виновен. Това е отказ от персонална вина – грехът се разтваря в „общата греховност“ и става безличен, следователно и безнаказуем.

Радев и „подарените“ мандати

Когато между редовете заявява, че президентството никога не го е интересувало, а само изпълнителната власт, това звучи като признание, че ГЕРБ де факто подариха на Радев два президентски мандата – чрез номиниране на слаб кандидат през 2016 г. и чрез липса на real mobilisation срещу него през 2021 г. Интервютата на двамата – Борисов и Радев – очертават удобна взаимна слепота: Радев говори за „олигархия“ без име, избягвайки да назове модела „Борисов–Пеевски“; Борисов говори за „модел“, в който винаги някой друг е централният грешник.

Това досущ напомня за описаното от Хана Аренд „организирано безотговорничество“: всички критикуват системата, никой не назовава конкретния си дял в нея. Резултатът е усещане за безизходица – гражданинът вижда различни лица, но един и същ поглед към него: като към обект на управление, а не като към адресат на отговорност.

„Оставката“ като изпускане на парата

Интуицията, че в този модел оставката е клапан, а не катарзис, се потвърждава от фактическото развитие: кабинетът падна, бюджетът беше оттеглен, но архитектурата на завладяването – Пеевски, контролът върху прокуратурата, службите, регулаторите – остана непокътната. „Новото“ интервю не донесе нова линия, а потвърди старото: нищо старо не е забравено, нищо ново не е научено – същите кукловоди, същите инструменти, само по‑лъскава реторика и по‑изтънчена техника на изпиране.

Тук метафората за „фалшиво покаяние“ е точна: има изповед на заслуги, но не и изповед на вина; има говорене за жертви, но не и признаване на собствения принос към тяхното страдание. Рискът е да се загуби дори надеждата, че политическият грях може да бъде посочен и поправен; остава само цинизъм и отчуждение.

ПП–ДБ като „враг“ и гръмоотвод

Интервюто очерта и една проста, но цинично ефективна линия: ПП–ДБ се превръщат в главен и почти единствен „враг“ не защото са най-силният опонент на ГЕРБ, а защото са най‑удобният параван за клеймото „Пеевски“. Цялото кафе‑и‑уиски театро около „лицемерите от ПП–ДБ“ има функцията да внуши, че моделът „Пеевски“ е симетрично споделен – „всички пихме синьо уиски, всички сме виновни“ – следователно Борисов е „по‑малката част от проблема“, рационалният носител на неизбежното.

В този разказ ПП–ДБ са нужният гръмоотвод: срещу тях може да се говори с езика на моралното възмущение („те са лицемерите“), докато реалните зависимости с Пеевски се нормализират като прагматична неизбежност. Така моралното поле се обръща: онези, които формулират критиката към модела, са деморализирани, а самият модел е представен като неизбежен фон, срещу който „по‑добре с опитния Борисов, отколкото с хаоса“.

„Страховитият мир“ с Радев

На втори план се подготвя и „страховитият мир“ с Радев: президент, който говори за олигархия в абстрактно, безименнo число и избягва да назове „Борисов–Пеевски“, е удобен стратегически партньор – неговото присъствие на терена размива фронта срещу модела и дава на Борисов още един цикъл на оцеляване. Ако Радев поеме ролята на „анти‑олигарх“, насочвайки стрелите си към „системата“ без лични имена, Борисов може да излезе от фокуса, а Пеевски да остане в сянка като технически неизбежен играч.

Тук се вижда опасността от антиелитизъм без конкретика: той освобождава отговорните лица, като им позволява да се скрият зад мъгляви понятия. Това е еквивалент на „общ грях без конкретна изповед“ – всичко е покварено, никой не е лично отговорен.

Провокацията, която няма да дойде отгоре

В този контекст последното изречение – „От нас зависи да скъсаме със сценария“ – престава да бъде лозунг и става диагноза. Провокацията, апелът, в римския смисъл на provocatio, няма да дойде от институциите, които са част от проблема; тя може да дойде само от онези, които отказват да продължат да живеят в държава, третирана като частна собственост на едни и същи хора вече трето десетилетие.

Това е избор между цинично примирение („така е навсякъде“) и рискованото настояване, че истината и отговорността не могат да бъдат окончателно погребани под слоеве пиар, мизансцени и синьо уиски. Това е въпрос за вярата в съд – не само отвъд историята, но и в самата история: има ли все още смисъл да призоваваме властта „пред народа“, когато тя е решила да играе ролята на незаменим спасител, мъченик и невинен свидетел едновременно.

Лалю Метев, 4 февруари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.