Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.02 07:25 - Църковна автономия и светска памет
Автор: meteff Категория: Политика   
Прочетен: 212 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 07.02 00:37


Църковна автономия и светска памет: случаят Русе

Случаят с предложението за площад и паметник на патриарх Неофит в Русе показва в концентриран вид напрежението между църковната автономия и светската политика на паметта. В писмото си до Общинския съвет митрополит Наум настоява, че когато става дума за почит към духовни лица, „без благословение и съгласие на съответната църковна власт“ всеки паметник остава „купчина камъни“, лишена от църковна легитимност. Това не е просто реторика, а заявка за принцип: гражданската власт може да взема решения за градската среда, но не може да „присвоява“ духовна памет, без да признае каноничния субект на тази памет – Църквата.

Реакцията на Наум е толкова остра, защото той вижда в действията на Общинския съвет двойно изместване. Първо, формално – информацията за площад „Патриарх Неофит“ и паметник се появява и развива без участие на Епархийския съвет, а самият митрополит научава от социалните мрежи. Второ, символно – паметта за патриарх, който е бил дългогодишен Русенски митрополит, се поема от общинската институция и партийни инициативи, сякаш местната Църква е второстепенен свидетел. Оттук и квалификацията „съзнателно пренебрегване и неуважение към БПЦ в лицето на Русенската митрополия“.

Наум аргументира позицията си и богословски: в православната традиция няма задължителна практика за издигане на паметници на духовници; съществуващите монументи на фигури като екзарх Антим, Йосиф, Стефан, Иларион Макариополски се оправдават с извънредната им историческа роля за възникването и утвърждаването на Третото българско царство. Съпоставянето на тези фигури със съвременни йерарси той определя като неуместно, а самата „монументална“ култура – като заемка от западно‑руския свят, несъществена за православната духовност, която поставя в центъра молитвената памет и подражанието на вярата, а не бронза и камъка (Евр. 13:7).

Особено силен е аргументът с прецедента в Одрин: паметникът на екзарх Антим, издигнат по линия на тракийските дружества без съгласуване със Св. Синод и Вселенската патриаршия, е довел до канонично напрежение и забрана български архиереи да служат там, казус, който и днес не е напълно решен. Така Наум показва, че „гражданската инициатива“ в църковно пространство може да произведе не единствено местен скандал, а трайни рани в междуправославните отношения.

Кулминацията на писмото е ултимативна: ако Общинският съвет реализира проекта без съгласие на митрополията, духовниците в Русе няма да участват повече в общински чествания. Това превръща спор за площад и паметник в казус за границите на компетентност – кой има право да „разполага“ с паметта на един патриарх: общината като орган на местно самоуправление, или Църквата като носител на каноничната памет.

Към този институционален конфликт Наум добавя и етичен/социален акцент: харченето на „десетки хиляди левове за камъни и плочи“ на фона на мизерстващи деца и възрастни се определя като морално неприемливо, още повече когато се комбинира с партиен пиар под маската на „гражданска инициатива“. Така случаят Русе се оказва пресечна точка на три плана – каноничен, политически и социален.

В конкретния казус около предлагания паметник на патриарх Неофит в Русе става видима сложната взаимовръзка между църковна памет, местна власт и партиен пиар. Според публикации в медиите и официални съобщения, политическа партия ГЕРБ се оказва пряко въвлечена в инициативата, след като на 29 януари на страницата на ПП ГЕРБ – Русе е публикувана презентацията на общинската съветничка Росица Георгиева, аргументираща необходимостта от издигане на паметник и именуване на площад на името на покойния патриарх. В последвалото писмо на Русенския митрополит Наум до Общинския съвет се съдържа категорична критика: той определя като „срамно“ обстоятелството, че личността на патриарх Неофит се употребява за личен пиар „под маската на гражданска инициатива“, при това с „манипулативно“ замесване на името на политическа партия.

Реакциите на местно ниво допълнително усложняват картината. Русенската медия „АНОНС“ коментира, че веднага след получаването на писмото от митрополията в сградата на общинската администрация, в кабинета на Общинския съвет се е появил неформалният координатор на ГЕРБ за Русе, Разград и Търговище – Пламен Нунев. Изданието отбелязва, че неговото присъствие „повдига сериозни въпроси“, тъй като Нунев нито е общински съветник, нито има формална функция в работата на местния парламент. Този детайл подсказва за неформални, но силни зависимости между партийни центрове на влияние и институциите на местното самоуправление – зависимости, които остават извън прозрачните процедури, но активно оформят решенията.

В същия ден председателят на Общинския съвет, акад. Христо Белоев, коментира пред медиите, че писмото на митрополит Наум по принцип не е следвало да бъде адресирано до него лично, тъй като Общинският съвет взема множество решения по различни предложения, а конкретното е внесено от група съветници. По негово мнение писмото е трябвало да бъде насочено към общинската администрация, без да се конкретизира към кой именно представител. В този отговор се долавя тенденция към „размиване“ на отговорността – Общинският съвет се представя като колективен орган без персонализируем адресат, администрацията – като безлик апарат, което на практика затруднява ясно очертаване на адресата на църковната критика.

Акад. Белоев заявява също, че се е свързал с митрополит Наум и предстои среща, на която казусът да бъде обсъден допълнително, след което да се вземе решение. Въпреки това той изрично подчертава, че евентуални действия по случая зависят „изцяло от администрацията, а не от Общинския съвет“, и допуска, че при тази „особена ситуация“ проектът за паметник може изобщо да не бъде реализиран. В социалните мрежи и в коментарите под публикациите се появяват аргументи, че всяка инициатива, свързана с дадена институция – в случая Българската православна църква и Русенската митрополия – следва да бъде предварително обсъдена с нея, а не да ѝ бъде поставяна пред свършен факт чрез политически и медийни кампании.

Този казус може да бъде прочетен като пример за конфликт между различни „режими на паметта“: църковният, който предполага благоговение, приемственост и вътрешно-църковно съгласуване, и партийно‑медийният, който работи с бързи символни жестове, послания към електората и зрими знаци на „заслуги“ към общността. Когато сакрални фигури – в случая патриарх Неофит – се превръщат в инструмент на локален политически пиар, се стига до символно насилие над самата идея за духовен авторитет: паметта за църковния предстоятел се подменя с памет за инициативността на определена партия или група.

От богословска гледна точка реакцията на митрополит Наум може да бъде разчетена като защита на „чистотата“ на църковната памет. В традицията на Църквата възпоменаването на пастири и светци предполага съборност – консултиране в общността, разпознаване на духовния плод, съгласие между клир и народ. Когато този процес бъде заменен с едностранен политически ход, се нарушава логиката на съборността и паметта престава да бъде акт на общностно благодарение, а става поле на конкуриращи се пиар стратегии.

Залогът на подобни казуси е свързан с доверието. Гражданите интуитивно разпознават кога религиозни символи се употребяват инструментално, и това подкопава както доверието към политическата система, така и към самите църковни институции, ако те бъдат възприети като пасивни или двусмислени участници. Оттук произтича и моралната чувствителност, изразена в коментарите, че „нещо, свързано с една институция, следва първо да бъде обсъдено с нея“ – интуитивно изискване за уважение към другия като субект, а не като символен ресурс.

В по-широк план този епизод може да бъде вписан в контекста на незавършената декомунизация и липсата на последователна лустрация в България. Продължаващата практика мощни неформални партийни фигури да влияят върху решения на местната власт „зад кадър“, употребата на религиозни и национални символи за легитимиране на политически проекти, размиването на отговорността между съвет и администрация – всичко това свидетелства за структурни наследства от епохата, в която партията стоеше над институциите.

Посланието, което този казус отправя към „съда на паметта“, е ясно: истинското уважение към духовните фигури и към историческата памет не може да бъде постигнато с пиар инициативи, които повтарят логиката на политическо таблоидизиране. Необходима е по-дълбока култура на разграничаване между сакрално и партийно, между институционална автономия и партиен контрол – култура, която предполага и по-последователни стъпки в посока декомунизация и лустрация. Без подобни стъпки рискуваме паметта да остане основен ресурс в една непрекъсната борба за символно господство, вместо да се превърне в общо пространство на съзнателна, отговорна и свободна общност.

Лалю Метев, 6 февруари 2026 г.



Гласувай:
1



1. meteff - Биографична бележка за автора
06.02 07:28
Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: meteff
Категория: История
Прочетен: 5172495
Постинги: 2745
Коментари: 3127
Гласове: 20375
Архив
Календар
«  Март, 2026  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031