Най-четени
1. zahariada
2. reporter
3. mt46
4. radostinalassa
5. varg1
6. getmans1
7. kvg55
8. wonder
9. rosiela
10. leonleonovpom2
11. planinitenabulgaria
12. oldbgrecords
13. grigorsimov
14. missana
2. reporter
3. mt46
4. radostinalassa
5. varg1
6. getmans1
7. kvg55
8. wonder
9. rosiela
10. leonleonovpom2
11. planinitenabulgaria
12. oldbgrecords
13. grigorsimov
14. missana
Най-популярни
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. sun33
4. mimogarcia
5. hadjito
6. savaarhimandrit
7. iw69
8. antonia23
9. djani
10. panazea
2. radostinalassa
3. sun33
4. mimogarcia
5. hadjito
6. savaarhimandrit
7. iw69
8. antonia23
9. djani
10. panazea
Постинг
06.02 07:25 -
Църковна автономия и светска памет
Автор: meteff
Категория: Политика
Прочетен: 212 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 07.02 00:37
Прочетен: 212 Коментари: 1 Гласове:
1
Последна промяна: 07.02 00:37
Църковна автономия и светска памет: случаят Русе
Случаят с предложението за площад и паметник на патриарх Неофит в Русе показва в концентриран вид напрежението между църковната автономия и светската политика на паметта. В писмото си до Общинския съвет митрополит Наум настоява, че когато става дума за почит към духовни лица, „без благословение и съгласие на съответната църковна власт“ всеки паметник остава „купчина камъни“, лишена от църковна легитимност. Това не е просто реторика, а заявка за принцип: гражданската власт може да взема решения за градската среда, но не може да „присвоява“ духовна памет, без да признае каноничния субект на тази памет – Църквата.
Реакцията на Наум е толкова остра, защото той вижда в действията на Общинския съвет двойно изместване. Първо, формално – информацията за площад „Патриарх Неофит“ и паметник се появява и развива без участие на Епархийския съвет, а самият митрополит научава от социалните мрежи. Второ, символно – паметта за патриарх, който е бил дългогодишен Русенски митрополит, се поема от общинската институция и партийни инициативи, сякаш местната Църква е второстепенен свидетел. Оттук и квалификацията „съзнателно пренебрегване и неуважение към БПЦ в лицето на Русенската митрополия“.
Наум аргументира позицията си и богословски: в православната традиция няма задължителна практика за издигане на паметници на духовници; съществуващите монументи на фигури като екзарх Антим, Йосиф, Стефан, Иларион Макариополски се оправдават с извънредната им историческа роля за възникването и утвърждаването на Третото българско царство. Съпоставянето на тези фигури със съвременни йерарси той определя като неуместно, а самата „монументална“ култура – като заемка от западно‑руския свят, несъществена за православната духовност, която поставя в центъра молитвената памет и подражанието на вярата, а не бронза и камъка (Евр. 13:7).
Особено силен е аргументът с прецедента в Одрин: паметникът на екзарх Антим, издигнат по линия на тракийските дружества без съгласуване със Св. Синод и Вселенската патриаршия, е довел до канонично напрежение и забрана български архиереи да служат там, казус, който и днес не е напълно решен. Така Наум показва, че „гражданската инициатива“ в църковно пространство може да произведе не единствено местен скандал, а трайни рани в междуправославните отношения.
Кулминацията на писмото е ултимативна: ако Общинският съвет реализира проекта без съгласие на митрополията, духовниците в Русе няма да участват повече в общински чествания. Това превръща спор за площад и паметник в казус за границите на компетентност – кой има право да „разполага“ с паметта на един патриарх: общината като орган на местно самоуправление, или Църквата като носител на каноничната памет.
Към този институционален конфликт Наум добавя и етичен/социален акцент: харченето на „десетки хиляди левове за камъни и плочи“ на фона на мизерстващи деца и възрастни се определя като морално неприемливо, още повече когато се комбинира с партиен пиар под маската на „гражданска инициатива“. Така случаят Русе се оказва пресечна точка на три плана – каноничен, политически и социален.
В конкретния казус около предлагания паметник на патриарх Неофит в Русе става видима сложната взаимовръзка между църковна памет, местна власт и партиен пиар. Според публикации в медиите и официални съобщения, политическа партия ГЕРБ се оказва пряко въвлечена в инициативата, след като на 29 януари на страницата на ПП ГЕРБ – Русе е публикувана презентацията на общинската съветничка Росица Георгиева, аргументираща необходимостта от издигане на паметник и именуване на площад на името на покойния патриарх. В последвалото писмо на Русенския митрополит Наум до Общинския съвет се съдържа категорична критика: той определя като „срамно“ обстоятелството, че личността на патриарх Неофит се употребява за личен пиар „под маската на гражданска инициатива“, при това с „манипулативно“ замесване на името на политическа партия.
Реакциите на местно ниво допълнително усложняват картината. Русенската медия „АНОНС“ коментира, че веднага след получаването на писмото от митрополията в сградата на общинската администрация, в кабинета на Общинския съвет се е появил неформалният координатор на ГЕРБ за Русе, Разград и Търговище – Пламен Нунев. Изданието отбелязва, че неговото присъствие „повдига сериозни въпроси“, тъй като Нунев нито е общински съветник, нито има формална функция в работата на местния парламент. Този детайл подсказва за неформални, но силни зависимости между партийни центрове на влияние и институциите на местното самоуправление – зависимости, които остават извън прозрачните процедури, но активно оформят решенията.
В същия ден председателят на Общинския съвет, акад. Христо Белоев, коментира пред медиите, че писмото на митрополит Наум по принцип не е следвало да бъде адресирано до него лично, тъй като Общинският съвет взема множество решения по различни предложения, а конкретното е внесено от група съветници. По негово мнение писмото е трябвало да бъде насочено към общинската администрация, без да се конкретизира към кой именно представител. В този отговор се долавя тенденция към „размиване“ на отговорността – Общинският съвет се представя като колективен орган без персонализируем адресат, администрацията – като безлик апарат, което на практика затруднява ясно очертаване на адресата на църковната критика.
Акад. Белоев заявява също, че се е свързал с митрополит Наум и предстои среща, на която казусът да бъде обсъден допълнително, след което да се вземе решение. Въпреки това той изрично подчертава, че евентуални действия по случая зависят „изцяло от администрацията, а не от Общинския съвет“, и допуска, че при тази „особена ситуация“ проектът за паметник може изобщо да не бъде реализиран. В социалните мрежи и в коментарите под публикациите се появяват аргументи, че всяка инициатива, свързана с дадена институция – в случая Българската православна църква и Русенската митрополия – следва да бъде предварително обсъдена с нея, а не да ѝ бъде поставяна пред свършен факт чрез политически и медийни кампании.
Този казус може да бъде прочетен като пример за конфликт между различни „режими на паметта“: църковният, който предполага благоговение, приемственост и вътрешно-църковно съгласуване, и партийно‑медийният, който работи с бързи символни жестове, послания към електората и зрими знаци на „заслуги“ към общността. Когато сакрални фигури – в случая патриарх Неофит – се превръщат в инструмент на локален политически пиар, се стига до символно насилие над самата идея за духовен авторитет: паметта за църковния предстоятел се подменя с памет за инициативността на определена партия или група.
От богословска гледна точка реакцията на митрополит Наум може да бъде разчетена като защита на „чистотата“ на църковната памет. В традицията на Църквата възпоменаването на пастири и светци предполага съборност – консултиране в общността, разпознаване на духовния плод, съгласие между клир и народ. Когато този процес бъде заменен с едностранен политически ход, се нарушава логиката на съборността и паметта престава да бъде акт на общностно благодарение, а става поле на конкуриращи се пиар стратегии.
Залогът на подобни казуси е свързан с доверието. Гражданите интуитивно разпознават кога религиозни символи се употребяват инструментално, и това подкопава както доверието към политическата система, така и към самите църковни институции, ако те бъдат възприети като пасивни или двусмислени участници. Оттук произтича и моралната чувствителност, изразена в коментарите, че „нещо, свързано с една институция, следва първо да бъде обсъдено с нея“ – интуитивно изискване за уважение към другия като субект, а не като символен ресурс.
В по-широк план този епизод може да бъде вписан в контекста на незавършената декомунизация и липсата на последователна лустрация в България. Продължаващата практика мощни неформални партийни фигури да влияят върху решения на местната власт „зад кадър“, употребата на религиозни и национални символи за легитимиране на политически проекти, размиването на отговорността между съвет и администрация – всичко това свидетелства за структурни наследства от епохата, в която партията стоеше над институциите.
Посланието, което този казус отправя към „съда на паметта“, е ясно: истинското уважение към духовните фигури и към историческата памет не може да бъде постигнато с пиар инициативи, които повтарят логиката на политическо таблоидизиране. Необходима е по-дълбока култура на разграничаване между сакрално и партийно, между институционална автономия и партиен контрол – култура, която предполага и по-последователни стъпки в посока декомунизация и лустрация. Без подобни стъпки рискуваме паметта да остане основен ресурс в една непрекъсната борба за символно господство, вместо да се превърне в общо пространство на съзнателна, отговорна и свободна общност.
Лалю Метев, 6 февруари 2026 г.
Случаят с предложението за площад и паметник на патриарх Неофит в Русе показва в концентриран вид напрежението между църковната автономия и светската политика на паметта. В писмото си до Общинския съвет митрополит Наум настоява, че когато става дума за почит към духовни лица, „без благословение и съгласие на съответната църковна власт“ всеки паметник остава „купчина камъни“, лишена от църковна легитимност. Това не е просто реторика, а заявка за принцип: гражданската власт може да взема решения за градската среда, но не може да „присвоява“ духовна памет, без да признае каноничния субект на тази памет – Църквата.
Реакцията на Наум е толкова остра, защото той вижда в действията на Общинския съвет двойно изместване. Първо, формално – информацията за площад „Патриарх Неофит“ и паметник се появява и развива без участие на Епархийския съвет, а самият митрополит научава от социалните мрежи. Второ, символно – паметта за патриарх, който е бил дългогодишен Русенски митрополит, се поема от общинската институция и партийни инициативи, сякаш местната Църква е второстепенен свидетел. Оттук и квалификацията „съзнателно пренебрегване и неуважение към БПЦ в лицето на Русенската митрополия“.
Наум аргументира позицията си и богословски: в православната традиция няма задължителна практика за издигане на паметници на духовници; съществуващите монументи на фигури като екзарх Антим, Йосиф, Стефан, Иларион Макариополски се оправдават с извънредната им историческа роля за възникването и утвърждаването на Третото българско царство. Съпоставянето на тези фигури със съвременни йерарси той определя като неуместно, а самата „монументална“ култура – като заемка от западно‑руския свят, несъществена за православната духовност, която поставя в центъра молитвената памет и подражанието на вярата, а не бронза и камъка (Евр. 13:7).
Особено силен е аргументът с прецедента в Одрин: паметникът на екзарх Антим, издигнат по линия на тракийските дружества без съгласуване със Св. Синод и Вселенската патриаршия, е довел до канонично напрежение и забрана български архиереи да служат там, казус, който и днес не е напълно решен. Така Наум показва, че „гражданската инициатива“ в църковно пространство може да произведе не единствено местен скандал, а трайни рани в междуправославните отношения.
Кулминацията на писмото е ултимативна: ако Общинският съвет реализира проекта без съгласие на митрополията, духовниците в Русе няма да участват повече в общински чествания. Това превръща спор за площад и паметник в казус за границите на компетентност – кой има право да „разполага“ с паметта на един патриарх: общината като орган на местно самоуправление, или Църквата като носител на каноничната памет.
Към този институционален конфликт Наум добавя и етичен/социален акцент: харченето на „десетки хиляди левове за камъни и плочи“ на фона на мизерстващи деца и възрастни се определя като морално неприемливо, още повече когато се комбинира с партиен пиар под маската на „гражданска инициатива“. Така случаят Русе се оказва пресечна точка на три плана – каноничен, политически и социален.
В конкретния казус около предлагания паметник на патриарх Неофит в Русе става видима сложната взаимовръзка между църковна памет, местна власт и партиен пиар. Според публикации в медиите и официални съобщения, политическа партия ГЕРБ се оказва пряко въвлечена в инициативата, след като на 29 януари на страницата на ПП ГЕРБ – Русе е публикувана презентацията на общинската съветничка Росица Георгиева, аргументираща необходимостта от издигане на паметник и именуване на площад на името на покойния патриарх. В последвалото писмо на Русенския митрополит Наум до Общинския съвет се съдържа категорична критика: той определя като „срамно“ обстоятелството, че личността на патриарх Неофит се употребява за личен пиар „под маската на гражданска инициатива“, при това с „манипулативно“ замесване на името на политическа партия.
Реакциите на местно ниво допълнително усложняват картината. Русенската медия „АНОНС“ коментира, че веднага след получаването на писмото от митрополията в сградата на общинската администрация, в кабинета на Общинския съвет се е появил неформалният координатор на ГЕРБ за Русе, Разград и Търговище – Пламен Нунев. Изданието отбелязва, че неговото присъствие „повдига сериозни въпроси“, тъй като Нунев нито е общински съветник, нито има формална функция в работата на местния парламент. Този детайл подсказва за неформални, но силни зависимости между партийни центрове на влияние и институциите на местното самоуправление – зависимости, които остават извън прозрачните процедури, но активно оформят решенията.
В същия ден председателят на Общинския съвет, акад. Христо Белоев, коментира пред медиите, че писмото на митрополит Наум по принцип не е следвало да бъде адресирано до него лично, тъй като Общинският съвет взема множество решения по различни предложения, а конкретното е внесено от група съветници. По негово мнение писмото е трябвало да бъде насочено към общинската администрация, без да се конкретизира към кой именно представител. В този отговор се долавя тенденция към „размиване“ на отговорността – Общинският съвет се представя като колективен орган без персонализируем адресат, администрацията – като безлик апарат, което на практика затруднява ясно очертаване на адресата на църковната критика.
Акад. Белоев заявява също, че се е свързал с митрополит Наум и предстои среща, на която казусът да бъде обсъден допълнително, след което да се вземе решение. Въпреки това той изрично подчертава, че евентуални действия по случая зависят „изцяло от администрацията, а не от Общинския съвет“, и допуска, че при тази „особена ситуация“ проектът за паметник може изобщо да не бъде реализиран. В социалните мрежи и в коментарите под публикациите се появяват аргументи, че всяка инициатива, свързана с дадена институция – в случая Българската православна църква и Русенската митрополия – следва да бъде предварително обсъдена с нея, а не да ѝ бъде поставяна пред свършен факт чрез политически и медийни кампании.
Този казус може да бъде прочетен като пример за конфликт между различни „режими на паметта“: църковният, който предполага благоговение, приемственост и вътрешно-църковно съгласуване, и партийно‑медийният, който работи с бързи символни жестове, послания към електората и зрими знаци на „заслуги“ към общността. Когато сакрални фигури – в случая патриарх Неофит – се превръщат в инструмент на локален политически пиар, се стига до символно насилие над самата идея за духовен авторитет: паметта за църковния предстоятел се подменя с памет за инициативността на определена партия или група.
От богословска гледна точка реакцията на митрополит Наум може да бъде разчетена като защита на „чистотата“ на църковната памет. В традицията на Църквата възпоменаването на пастири и светци предполага съборност – консултиране в общността, разпознаване на духовния плод, съгласие между клир и народ. Когато този процес бъде заменен с едностранен политически ход, се нарушава логиката на съборността и паметта престава да бъде акт на общностно благодарение, а става поле на конкуриращи се пиар стратегии.
Залогът на подобни казуси е свързан с доверието. Гражданите интуитивно разпознават кога религиозни символи се употребяват инструментално, и това подкопава както доверието към политическата система, така и към самите църковни институции, ако те бъдат възприети като пасивни или двусмислени участници. Оттук произтича и моралната чувствителност, изразена в коментарите, че „нещо, свързано с една институция, следва първо да бъде обсъдено с нея“ – интуитивно изискване за уважение към другия като субект, а не като символен ресурс.
В по-широк план този епизод може да бъде вписан в контекста на незавършената декомунизация и липсата на последователна лустрация в България. Продължаващата практика мощни неформални партийни фигури да влияят върху решения на местната власт „зад кадър“, употребата на религиозни и национални символи за легитимиране на политически проекти, размиването на отговорността между съвет и администрация – всичко това свидетелства за структурни наследства от епохата, в която партията стоеше над институциите.
Посланието, което този казус отправя към „съда на паметта“, е ясно: истинското уважение към духовните фигури и към историческата памет не може да бъде постигнато с пиар инициативи, които повтарят логиката на политическо таблоидизиране. Необходима е по-дълбока култура на разграничаване между сакрално и партийно, между институционална автономия и партиен контрол – култура, която предполага и по-последователни стъпки в посока декомунизация и лустрация. Без подобни стъпки рискуваме паметта да остане основен ресурс в една непрекъсната борба за символно господство, вместо да се превърне в общо пространство на съзнателна, отговорна и свободна общност.
Лалю Метев, 6 февруари 2026 г.
Тагове:
"Паметник на доблеста" на брат...
Паметника на жертви и спасители в Русе
За паметниците и християнската памет
Паметника на жертви и спасители в Русе
За паметниците и християнската памет
Следващ постинг
Предишен постинг
Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.
цитирайТърсене
Блогрол
1. Страница на Лалю Метев в правния портал lex.bg (стар архив)
2. Изследвания, статии и публикации © 2006-2013 Лалю Метев
3. Родословни изследвания на Лалю Метев в geni.com
4. WikiTree World's Family Tree © 2013 Лалю Метев
5. Видни български родове © 2006-2013 Лалю Метев
6. Bulgarian Genealogy © 2006-2013 Lalu Meteff
7. Свещената българска династия Дуло © 2006-2013 Лалю Метев
2. Изследвания, статии и публикации © 2006-2013 Лалю Метев
3. Родословни изследвания на Лалю Метев в geni.com
4. WikiTree World's Family Tree © 2013 Лалю Метев
5. Видни български родове © 2006-2013 Лалю Метев
6. Bulgarian Genealogy © 2006-2013 Lalu Meteff
7. Свещената българска династия Дуло © 2006-2013 Лалю Метев
