За паметниците и християнската памет

(по повод един бал в Русе)

В края на 2025 г. в Русе се състоя бляскав коледен бал на дамския Лайънс клуб „Сексагинта Приста“, на който бяха събрани над 76 000 лева за три обществени каузи, една от които – изграждането на бюст‑паметник на покойния патриарх Неофит в градинката пред храма „Всех Святих“. На пръв поглед това е пример за похвално гражданско участие: местен елит, благотворителност, грижа за „духовния облик“ на града. Но зад тази светска външност, както показа и реакцията в русенското общество, и коментарът на Ренета Трифонова, стои един много по-дълбок въпрос: какво означава християнска памет и кой има право да я материализира в камък и бронз.

Първият неочакван детайл е, че на този бал не присъства нито един духовник – нито представител на митрополията, нито свещеник. Това отсъствие не е просто пропуск в протокола, а симптом: инициативата за паметник на църковен водач се развива извън Църквата и без нейно знание. Когато Трифонова търси информация дали проектът е обсъждан с Русенската митрополия, се оказва, че нито е имало обществено обсъждане в града, нито е търсено становището на действащия митрополит Наум. Оттук и първата ѝ теза, която съвпада напълно с нашето разбиране за църковна автономия: не може да се започва инициатива за църковен водач без Църквата, както не може да има „памет“ за един епископ зад гърба на неговия жив приемник.

Втората ѝ теза е още по-съществена: традицията да се издигат паметници на църковни водачи е по-скоро светска и нова, отколкото християнска и църковна. Издигането на паметници е плод на модерната национална култура от XIX–XX век – на стремежа на младите държави да увековечат героите си чрез бюстове и монументи по образец на Западна Европа. В този контекст се появяват и паметниците на личности като Варненския и Преславски митрополит Симеон, Методий Кусев, екзарх Антим I, патриарх Кирил: фигури, чиято роля силно надхвърля границите на църковното служение и се прелива в политическо, дипломатическо и националноосвободително действие. Те са председатели на народни събрания, борци срещу депортацията на евреите, участници в изграждането на държавността – с други думи, паметниците им маркират гражданската, държавническата им тежест, а не просто духовния сан.

Тук се откроява първият контрапункт към русенската инициатива. Паметник на духовник, който е едновременно и национален герой, е част от определена политическа логика на паметта – можем да я проблематизираме, но тя има своята историческа вътрешна последователност. Паметник на духовник, чиято биография е свързана с принадлежност към Държавна сигурност и който е починал едва преди една година, се оказва в напълно различен регистър. Тук вече не става дума за късен, утвърден обществен консенсус, а за опит спорното да бъде „запечатано“ в бронз, преди да е минало през честен разговор. Не е случайно, че в социалните мрежи на Русе възраженията се фокусират именно върху този пункт: сътрудничеството с ДС, статутът на патриарха като „местен“ или „национален“ символ, липсата на аналогични почести към предишните Доростоло‑Червенски митрополити.

От богословска гледна точка аргументът е още по-категоричен. Християнската памет за човека се осъществява чрез кръста, иконата и богослужението, а не чрез триизмерната скулптура, която по своята природа напомня езическия култов образ. След иконоборческите спорове Църквата съзнателно скъсва с античната статуя: тя предпочита стенопис, мозайка, миниатюра, икона – образи, които не претендират да „задържат“ личността в камък, а да я свидетелстват като участник в литургичния живот. Затова и иконописната традиция избягва реалистичната перспектива и обем, използвайки обратна перспектива, в която гледащият се чувства привлечен към светеца, а не към негово „изваяно“ подобие.

Кръстът върху надгробния постамент е простият и дълбоко църковен знак на надеждата за възкресение – оттук и практиката духовниците да имат скромни гробни кръстове, а не грандиозни статуи. Паметта за светците и праведниците – тези, на които според светската логика най-много „подхождал“ паметник – се осъществява в Евхаристията, в литургичните текстове и химни, в почитта към мощите. Модерният паметник, особено на живо спорна фигура, рискува да подмени тази литургична памет с национално‑героичен култ, в който религиозното и политическото се смесват по модел, далечен от Преданието.

Нещо още по-смущаващо в случая Русе е липсата на отговор на най-простия въпрос: след като инициативата протича без знанието и съгласието на настоящия митрополит, кой ще благослови и освети паметника на предишния. Кой свещеник би се осмелил да извърши подобно освещаване без архиерейска благословия? Тук „конфузната ситуация“, за която говори Трифонова, вече не е само неловък протоколен казус, а концентрирано проявление на сблъсък между гражданска и църковна юрисдикция. Светската власт и гражданските клубове се разпореждат с образа на църковен водач, но в крайна сметка пак очакват Църквата да легитимира техния проект чрез освещаване.

И още: нито един от аргументите, които Трифонова излага – за ДС, за липсата на предходна традиция в Русе, за богословския характер на християнската памет – не получава отговор в публичното пространство. Вместо това името ѝ е споменато на заседание на Общинския съвет с отрицателна конотация, а темата започва да се използва в тяснопартийни полемики. Така идеята за паметник – представена като „гражданска инициатива“ – започва да се разпада на два пласта: отгоре – езикът на признателността и почитта; отдолу – неизговорената рана на комунистическото минало, травмата от ДС, недоверието към йерархията.

По този начин русенският бал с неговите 76 000 лева и отсъствието на духовник става огледало за по-голямата ни неспособност да водим честен разговор за паметта. Паметник се предлага година след смъртта, без изчакване на естественото утаяване на обществената оценка; без широк дебат; без съгласие на митрополията; без да се разграничат ясно онези аспекти от биографията на патриарха, които са пример за подражание, от онези, които са част от тежкото ни наследство.

Оттук връзката с нашия казус за площад „Св. Александър Невски“ и предложението той да носи името на приснопаметния митрополит Михаил става очевидна. В единия случай (Русе) имаме свръхактивна светска инициатива, която изпреварва Църквата и опитва да монументализира спорна биография, без да мине през покаянието и истината. В другия (София) – имаме внимателно мотивирано предложение за именуване на площад в чест на духовен предстоятел, който е понесъл тежестта на своето време без сътрудничество с репресивните структури, но това предложение остава без разглеждане и отговор.

С други думи, там, където паметта за духовник може да бъде терапевтична – да изправи и очисти един очернен от схизмата и идеологическите клишета образ (митрополит Михаил Доростолски и Червенски), институциите мълчат. Там, където паметта е все още рана (патриарх Неофит и поколението митрополити с досиета), част от местния елит и част от политическите играчи бързат да издигнат паметник. Така „Ал. Невски – митрополит Михаил“ и „Всех Святих – патриарх Неофит“ се оказват две лица на един и същ проблем: неспособността на българската публична власт да се ориентира по критериите на християнската памет, а не по комфорта на моментната политическа целесъобразност.

В нашата перспектива „право, род и надежда“ този русенски епизод е ценен не защото ни дава повод за морализиране „отвисоко“, а защото показва какво се случва, когато светската памет престане да чува Църквата: паметниците се множат, но паметта остава незараснала. Тъкмо затова за нас предложението за площад „Митрополит Михаил“ не беше опит за „догонване“ на монументалната мода, а търсене на обратното движение – от бронза към литургията, от политическия жест към завета. Площадът около „Ал. Невски“, ако някога бъде наречен с името на митрополит Михаил, няма да бъде просто нова табела, а покана да помним по друг начин: не като бягство от историята, а като надежда, че тя може да бъде изцелена.

Лалю Метев, 6 февруари 2026 г.    

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.