Морализаторство без памет: фигурата на Сашо Йорданов и дискурсът
за ‘присъдружните партии’ в посткомунистическа България

Фигурата на Александър Йорданов и неговото изказване за резидента Радев и БСП са емблематични за един по-дълбок механизъм на посткомунистическото „дясно“ – механизъм на морализаторство без памет, при който политическата отговорност се изнася навън, а собственото участие в олигархичните сглобки се прикрива зад антикомунистическа и проевропейска реторика.

1. Политическа фигура и генезис на моралния тон

Александър Йорданов възниква като публична фигура в ранната фаза на прехода: филолог и литературен критик, свързан с БАН, който след 1989 г. се вписва органично в „синята вълна“ като представител на Радикалдемократическата партия и един от ключовите говорители на СДС. Политическото му израстване е бързо: депутат във Великото народно събрание (VII ВНС), участник в приемането на Конституцията; по-късно председател на 36‑ото Народно събрание (1992–1994), многократен депутат от СДС (36‑то, 37‑мо, 38‑мо НС) и лидер на Радикалдемократическата партия.

Тази биография го поставя в центъра на посткомунистическия „десен“ естаблишмънт – в мрежите на СДС и по-късно ГЕРБ‑СДС, а днес и в рамките на Европейската народна партия като евродепутат. Именно от тази позиция той си присвоява правото да говори в тон на морален съдник – „убеден демократ“ и анти‑комунист, който разобличава „комунисти“, „руско влияние“ и „присъдружни партии“.

В собствените му интервюта обаче се съдържа признание, че СДС е било силно манипулирано от мрежите на ДС и от елитите на прехода, което е довело до „подмяна на ценности“ и вътрешни разцепления. Точно това признание остава странно изолирано: не се превръща в саморефлексия, а в още по-остър морализъм към другите.

2. Институционален път: от „антикомунистически“ символ до архитект на сглобките

След 1997 г. Йорданов преминава към дипломатическа кариера (посланик в Полша, Македония и др.), а след 2019 г. става евродепутат от коалицията ГЕРБ‑СДС в групата на ЕНП. По този начин той се оказва институционално вплетен в коалиционните конфигурации, които доведоха до т.нар. „хартиена коалиция“ и до последния модел на управление: ГЕРБ‑СДС + БСП + ДПС–„Ново начало“, с централна роля на Делян Пеевски – фигура, санкционирана за корупция от САЩ и Великобритания.

Именно това мнозинство – в което участва и СДС през ГЕРБ‑СДС – поддържа правителството, довело до взрив на обществено недоволство, масови протести и оставка в края на 2025 г., след спорния бюджет за 2026 г. и нарастващото усещане, че реалната власт се упражнява от тандема Борисов–Пеевски.

В публични изяви Йорданов защитава участието на СДС и ГЕРБ в това „управляващо мнозинство“ с аргумента, че „който е искал да помогне на България, е влязъл в управляващото мнозинство“ и че коалицията с БСП е „разумен компромис“ в името на стабилността. С други думи: „присъдружността“ на БСП към ГЕРБ и ДПС–„Ново начало“ е нещо, което той не просто наблюдава, а легитимира.

Тази фактическа вплетеност прави още по-показателна настоящата му реторика: човек, който реално участва в архитектурата на коалиции с БСП и Пеевски, днес говори за „присъдружни партии“ сякаш стои извън този модел.

3. Реторика на „присъдружността“: изнасяне на вината навън

Конкретният пост „РЕАКЦИЯ“ конструира ясна опозиция: Румен Радев – като фигура с персонален политически проект, и БСП – като „присъдружна партия“ под „мъдрото“ (в кавички) ръководство на Крум Зарков. ГЕРБ‑СДС и ДПС–„Ново начало“ се появяват в текста като субекти, които „не бива“ да участват в бъдещата сглобка – не като главни участници в досегашния модел, а като потенциални „отговорни“ отказващи се.

Така постът функционира като операция по изтласкване на отговорността:
премълчава се фактът, че именно коалицията ГЕРБ‑СДС + БСП + ДПС–„Ново начало“ и зависимостта от Пеевски доведоха до масовите протести и оставката на правителството; БСП се появява не като реален партньор в предишната сглобка, а основно като бъдеща „присъдружна“ на Радев; Радев е представен като централния източник на заплаха – фигурата, около която ще се строят нови „опасни“ сглобки.

Става дума за класическа техника на политическата херменевтика: създаване на изкупителен образ, върху който се проектира кризата – БСП и Радев – при едновременно заличаване на собствената отговорност. Така „присъдружността“ се превръща в реторичен маркер, който обозначава вина, но никога не се прилага за конфигурациите, в които Йорданов реално участва.

4. Демонизиране на Радев и богословие на „врага“

От години в публичните му изяви образът на Румен Радев е конструиран като: „не обединител на нацията, а фактор за дестабилизация на България“; част от „руската хибридна война срещу ЕС и България“; елемент от „руското проникване в българския политически, стопански и културен елит“.​

В речите му в Европейския парламент по темата за чуждестранната намеса и хибридните войни тази фигура се институционализира: Радев се представя като вътрешен „агент на дестабилизация“, който подпомага руските цели, а политическата криза в България се описва през призмата на „руско влияние“ и „радевистки модел“.

Това има двоен ефект:​ на европейско ниво – позиционира ГЕРБ‑СДС като „твърдо проевропейски“, а Радев като подозрителен; на вътрешно ниво – легитимира всяко твърдо противопоставяне на президента като защита от „хибридна заплаха“.

Тук вече можем да говорим за нещо като политическо „богословие на врага“: Радев не е просто опонент, а фигура, приписвана на един вид „ерес“ – анти‑европейска, проруска, деструктивна. В този дискурс няма място за разграничаване на легитимна институционална критика (вкл. от страна на президент) от външна намеса; всичко се събира в една морална категория „зло“, което трябва да бъде изобличено.

Тук е видим мотивът на „изгонване на демона“: кризата не се мисли като плод на собствените грехове (корупция, олигархия, злоупотреба с власт), а като резултат от външен демон, чиято „изцелителна“ екзорсистика оправдава и собствените грехове. Това е морално удобно, но духовно незряло.

5. БСП като ритуален козел отпущения

В реториката на Йорданов БСП изпълнява двойна функция: фактически – партия, участвала в различни конфигурации на властта, включително в коалиции, поддържащи влиянието на Пеевски; символически – ритуален козел отпущения, върху който се прехвърля „присъдружността“ и вината за сглобките: първо към ГЕРБ и ДПС, сега – към Радев.

Новият лидер Крум Зарков заявява желание за реформа в БСП, за повече прозрачност и отказ от участие в президентски проект, като изрично казва, че Радев „няма отношение към БСП“ и че той самият няма да бъде част от негов политически проект. В поста на Йорданов тези декларации се игнорират; Зарков е предварително вписан в ролята на „присъдружен“ към Радев лидер.

Тук действат два слоя: евтино политическо профилиране – не анализ на програмни различия и вътрешнопартийна динамика, а автоматична етикетизация; екзистенциална подмяна – партия с дълга и противоречива история (БСП) се редуцира до „опаковка“, която може да бъде прекомпозирана по желание на задкулисието; това, което изчезва, е въпросът за отговорността на елитите, които правиха тези прекомпозиции.

Същевременно обаче, и ГЕРБ, и ДПС, и БСП се държат в този модел именно като „временни маркетингови опаковки“ на едни и същи икономически интереси, които сменят етикетите и „присъдружните“ лица според конюнктурата. Ядрото на проблема – компрадорският характер на модела, зависимостите от олигархични кръгове и от външно влияние – не се артикулира.

6. Протестите и „хибридната война“: кражба на гражданския глас

Масовите протести 2025–2026 г. са описани в международни и местни анализи като реакция преди всичко срещу: корупцията и влиянието на Делян Пеевски; бюджета за 2026 г., възприет като обслужващ тесни икономически интереси; модела на управление, в който ГЕРБ‑СДС, БСП и ДПС–„Ново начало“ функционират като взаимозаменяеми „присъдружни“ партии в един и същ олигархичен режим.

В дискурса на Йорданов този протестен заряд се превежда в регистъра на „руска хибридна война“ и „радевистка дестабилизация“:​ гражданският гняв се делегитимира – вече не е автентичен, а „външно инспириран“; конкретната отговорност на партиите от сглобката се размива – вместо да се говори за Борисов, Пеевски, ГЕРБ‑СДС, БСП и ДПС–„Ново начало“, фокусът се премества върху „руски операции“ и „модела Радев“.

Това е отказ от признание на вина: вместо да се приеме, че протестите са огледало на собствените грехове, те се интерпретират като чужд вирус, внесен отвън. Това е удобно за властта, но разрушително за демократичния морал, защото отнема на гражданите правото на легитимен бунт и го превръща в „хибридна аномалия“.

7. Херменевтичен и богословски извод

Критическата херменевтика на изказването „РЕАКЦИЯ“ разкрива три нива:

Историческо‑политическо – фигурата на Александър Йорданов е не външен морален наблюдател, а вътрешен участник в архитектурата на сглобките. Когато той говори за „присъдружни партии“, той описва механика, в която собствената му партия е ключов актьор. Отказът да се назове това е форма на историческо забравяне.

Екзистенциално‑етично – морализаторството без памет е отказ да се поеме лична и институционална отговорност. В библейските категории това е близко до фарисейския жест: „благодаря Ти, Господи, че не съм като този грешник“, при положение че реалната вина е споделена. Истинското покаяние би означавало признание, че и „десните“, и „левите“, и „центристите“ са били присъдружни на един и същ компрадорски модел.

Богословско‑политическо – демонизирането на Радев и редуцирането на БСП до козел отпущения е опит да се конструира „чисто“ поле на собствената невинност. Това е теологически проблематично: в християнски план никой политически субект не е „без грях“, а общественият диалог предполага споделена вина и общо усилие за поправление (metanoia). Когато елитът отказва такава метаноя и замества изповедта с обвинение, той блокира възможността за реална реформа.

В този смисъл най-дразнещото в изказването на Йорданов не е неговата острота, а структурният отказ от памет и покаяние: партии с дълга и компрометирана история – БСП, ДПС, ГЕРБ и присъдружните им „десни“ – се представят като случайни жертви на чужда хибридна война, докато реално са временни маркетингови опаковки на едни и същи икономически интереси, сменящи „присъдружните“ си лица според конюнктурата. Именно срещу това отказано признание – а не просто срещу един евтин Facebook‑пост – се надига днешното обществено раздразнение.

Лалю Метев, пр. юр., 8 февруари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.

Другаря Йорданов, много точно описва механиката на „присъдружните партии“ – само че пропуска да каже, че в последните години именно БКП/ГЕРБ превърнаха БКП/БСП в такава – патерица в сглобката с ДПС–„Ново начало“ (БКП/ДС) и санкционирания мафиот от САЩ и Великобритания Делян Пеевски, до степен, че страната стигна до масови протести и оставка на правителството. Когато днес същият предупреждава срещу бъдещи сглобки около Радев и Зарков, удобно премълчава собствените сглобки, които превърнаха парламентарната математика в камуфлаж на олигархични договорки. Ако има нещо, което българското общество вече не приема, то е именно този тип морализаторство без памет: едни и същи партии от хартиената коалиция, които до вчера управляваха заедно с БСП и с Пеевски, днес раздават съвети кой с кого да не се „сглобява“. Проблемът не е дали резидента Радев ще има „присъдружна“ партия, а дали България ще продължи да търпи присъдружни партии на същия компрадорски модел от листата на БКП – независимо дали се казват ГЕРБ, БСП, ДПС или „Ново начало“. В този смисъл цинизмът не е в това, че льотчика „си няма партия“, а в това, че партии с дълга и компроментирана история – БСП, ДПС, ГЕРБ – се превърнаха във временни маркетингови опаковки на едни и същи икономически интереси, които сменят „присъдружните“ си лица според конюнктурата.