Св. Йоан Рилски срещу Александър Невски: московското
мнозинство и страхът от българската светост

На заседание на Комисията по образование и култура към Столичния общински съвет общински съветници от БСП, ГЕРБ, „Спаси София“ и „Възраждане“ свалиха от дневния ред точката, внесена от „Синя София“ за преименуване на площад „Св. Александър Невски“ на „Св. Иван Рилски“. Макар предложението да фигурира в официалния дневен ред на сесията на СОС на 12 февруари, до пленарно обсъждане изобщо няма да се стигне – мнозинството просто гласува точката да отпадне.

Това е трети пореден опит темата да бъде удавена по процедурен път, след като докладът беше внесен още на 26 септември 2025 г. Първо бе поискано становище от Светия Синод; после последва ново отлагане с аргумента, че „скоро влиза нова наредба“, въпреки че измененията в нея изобщо не засягат реда за именуване и преименуване на улици и площади. Сега, когато и становището на Синода е налице, и наредбата вече е в сила, се появи нов набор от претексти: „предизборна обстановка“, „Светият Синод е против“, „подигравка с религията, утре ще поискате площада да стане „Буда““, „вижте какво става с тия секти“ и други подобни словесни димки.

Това поведение не е инцидент, а част от устойчивия модел на едно безпардонно мнозинство по икономически интереси – ГЕРБ, БСП, ИТН, ВМРО и отцепници от „Възраждане“ – което системно блокира всяка инициатива, докосваща русофилските митологии, наследени от тоталитарния период. Когато става дума за защита на съвременния цивилизационен избор на България и за деколонизиране на символното пространство на София, същите тези формации започват дисциплинирано да „играят по свирката“ на БСП.

Мнозина с право питат защо руските имена по софийските улици все още не са премахнати и защо Паметникът на Съветската армия (МОЧА) продължава да доминира центъра на столицата, въпреки взетите още в началото на 90‑те решения за неговото преместване и последвалите актове на СОС. Отговорът е един и същ: именно тези стабилни мнозинства, които днес отказват дори да допуснат дебат за името на най‑представителния площад в София, години наред блокират и изпълнението на собствените решения за демонтажа на МОЧА. Затова изборът е в ръцете на гражданите – да мислят, когато гласуват, за да не ги крадат и за да не ги е срам от символите в сърцето на своя град.

* * *

Не е случайно, че точно сега – в годината, в която се навършват 555 години от пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски от Търново в Рилската обител – „Синя София“ опитва да върне най‑представителното публично пространство в държавата към собствения му духовен корен. Предлага се площадът пред патриаршеската катедрала да носи не името на руски княз, поставен от монголски хан и превърнат от руската имперска митология в знаме на „борбата срещу Запада“, а името на най‑почитания български светец, чиито мощи векове наред са били съхранявани в София и пред които поклонническите шествия са тръгвали именно от този площад. Аргументите звучат почти обидно трезво – Александър Невски няма реална историческа връзка с България, докато св. Йоан Рилски стои в сърцето на нашата духовна биография; на площада няма адреси, така че промяната няма дори административна цена – а зад бурята от съпротива изпъква добре познатият комунистически и постимперски хабитус, в който столицата и сакралните ѝ места се мислят като „витрина“ на чужда святост и чужда власт.

Площадът „Св. Александър Невски“ е каменният център на София – мястото, където се пресичат храм, държава и памет – и е логично именно там да се сгъсти конфликтът между „московското“ привикване и опита за символно освобождаване. През последните години общинските съветници от „Синя София“ – Вили Лилков, Иван Сотиров и Ивайло Йонков, заедно с Веселин Калановски – последователно настояват това пространство да носи името на св. Йоан Рилски, „най‑почитания светец на българската земя и небесен покровител на българския народ“, напомняйки, че близо два века след успението му мощите му са били в София, а шествията за поклонение са тръгвали именно оттук. Казано просто: не става дума за козметична топонимична смяна, а за опит върху градската карта да бъде записан българският светец, а не руският княз, превърнат по съветско време в централен образ на „освободителната“ митология.

Тъкмо тук обаче срещу инициативата се изправя не само политическо, но и църковно „московско мнозинство“. Св. синод – органът, който би трябвало да бъде естественият адвокат на св. Йоан Рилски – в пълен състав и единодушно заявява отрицателно становище срещу преименуването, с аргумента, че в европейските столици имената на площадите пред катедралите „неизменно са съхранили своите имена до днес, независимо от политическите промени“, следователно и при нас площада трябва да остане „Св. Александър Невски“. Така една църква, която трудно намира език за българските жертви и мъченици на комунизма, проявява удивителна твърдост, когато трябва да защити статукво, родено в епохата на руския патриархален патронаж; и „българският светец“ отстъпва място на руския княз не поради богословие, а поради историческа зависимост и дълго упражнявана послушност.

На политическо равнище сюжетът не е по‑различен. Докладът за преименуване е внесен още през 2024 г., темата е отлагана многократно, два пъти отпада от дневния ред на СОС, а на 10 февруари 2026 г. комисията по образование, култура, наука и културно многообразие изобщо не допуска точката до разглеждане след близо година протакане. По думите на Иван Сотиров това става с гласовете на „московското мнозинство“ БСП–ГЕРБ–„Възраждане“, които не само блокират обсъждането, но отказват дори символично отлагане „след изборите“ – още един знак, че въпросът не е периферен, а засяга самата символна архитектура на властта. В социалните мрежи това поведение се чете именно като демонстрация на лоялност към „руския център“: не като спор „кой светец е по‑голям“, а като отказ да се пипне плочката, върху която е гравиран образът на „освободителя“ – отказ, зад който прозира дългогодишният навик българското да се мисли като производно от московското.

Аргументите на „Синя София“ в този контекст звучат почти скандално рационално. Те напомнят, че ако има място в София, което да носи името на св. Йоан Рилски, това е именно пространството, обединяващо катедралата, „Св. София“, Народното събрание, БАН, Националната галерия и мемориалите на българската свобода; посочват 555‑годишнината от пренасянето на мощите му в Рилския манастир и факта, че към момента името му носи само една улица в столицата. Под новините за гласуванията се появяват стотици коментари, които повтарят една и съща интуиция: отказът от „Св. Йоан Рилски“ не защитава нито традицията, нито „канона“, а консервира постимперска зависимост; „московското мнозинство“ в СОС не брани вярата, а геополитическия рефлекс; за същите тези партии промяната на името би означавала символично признание, че десетилетия са се кръстили под чужд покровител и чуждо знаме.

Реакцията на св. Синод осветява още едно ниво на проблема: не става дума просто за „руски агенти“ или „проруски партии“, а за плътен хабитус, в който църква и държава са свикнали да мислят своята легитимност през одобрението на външен център – вчера Петербург и Москва, днес „каноничната територия“ на Московската патриаршия. Когато този хабитус се постави редом със случая „Петрохан“, картината става още по‑тревожна: едни и същи партии, които блокират символното „деколонизиране“ на площада, съставляват същото политическо мнозинство, което държи под контрол ДАНС, МВР и прокуратурата; а Св. синод, който не допуска площадът да стане „Св. Йоан Рилски“, мълчи за убийствата и за опита паметта на жертвите да бъде заличена под етикети „секта“ и „педофилия“.

Уравнението „площад – храм – държава“ се оказва далеч от невинно. Площадът „Св. Александър Невски“ не е просто географска точка, а символ на това кой има право да нарича България „своя“ – Рилският светец, вписан в корена на българската светост, или руският княз, чието име е превърнато в търговска марка на вечния „освободител“. Когато „московското мнозинство“ в СОС и Св. синод заедно отказват да допуснат дори дискусия за преименуване, те не просто отхвърлят административна промяна; те бранят архитектурата на символното подчинение, в която българската държава и нейните институции са обречени да мислят себе си като придатък на чужда святост и чужда власт. В така подредена архитектура не е изненадващо, че същите тези институции се провалят да защитят живота и достойнството на своите граждани при трагедии като „Петрохан“ – защото там, където дори площадът пред катедралата не може да стане български, трудно може да се роди държава, която да бъде такава.

Светият Синод се противопоставя, защото защитава статукво, а „Синя София“ удря именно в символното подчинение, вписано в това статукво. Синодът прие единодушно отрицателно становище: площадът пред патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ не бива да се преименува.

Ключовият аргумент гласи, че в столиците и големите градове на Европа имената на площадите пред катедралите съответстват на имената на самите храмове и „неизменно са съхранили своите имена до днес, независимо от политическите промени“, поради което и у нас площада трябва да остане „Св. Александър Невски“. Допълнителният мотив е, че площадът е „неразделна част от историята на Родината ни“ в настоящия си вид, тоест промяната се представя като посегателство срещу утвърдена традиция.

Аргументите на „Синя София“ звучат оголено разумно на този фон. Площадът е „най‑представителното публично пространство“ на столицата – около него са катедралата, „Св. София“, Народното събрание, БАН, Националната галерия, мемориали – и е логично да носи името на св. Йоан Рилски, „най‑почитания светец на българската земя и небесен покровител на българския народ“. Историческата връзка е плътна: близо два века мощите на Рилския светец са съхранявани в София, а шествията за поклонение са тръгвали именно от този площад; днес името му носи само една улица в града. Александър Невски, обратно, няма органична връзка с българската история и София, докато св. Йоан Рилски е вгравиран в духовната биография на народа. Техническият аргумент също не е за пренебрегване: на площада няма адреси, така че промяната не би произвела бюрократичен хаос с адресни регистрации.

В този сблъсък „московското мнозинство“ в СОС се явява важен симптом. В комисията по образование, култура, наука и културно многообразие предложението на „Синя България“ („Синя София“) изобщо не е допуснато до разглеждане, след близо година отлагания. Иван Сотиров нарича мнозинството, което блокира точката, „московско мнозинство“ – БСП, ГЕРБ и „Възраждане“ – и подчертава, че не е прието дори отлагане „след изборите“. В символен план това показва, че у част от партиите, включително формално „десни“, продължава да действа рефлексът да охраняват московския канон на паметта: площадът пред катедралата да остане под небесния патронаж на руски княз, а не на български светец.

Обществената реакция само прави разделителната линия по-видима. В социалните мрежи едната линия настоява, че площадът е общинска собственост и Синодът „няма дума“ по именуването, а отказът от „Св. Йоан Рилски“ се нарича безродност и слугинаж. Другата линия – подкрепена и от ветерански и патриотични организации – повтаря аргумента на Синода за „неприкосновеност“ на името и за неизменна връзка между катедралата и площада. Коментари в медии подчертават, че за трети път през последните години опитът за преименуване се проваля и виждат в това доказателство, че София продължава да функционира като „чужда губерния, в която доминират чужди символи“.

Формално комисията е отхвърлила разглеждането; теоретично докладът може да бъде пренесен в пленарна зала на СОС, но политическият сигнал е ясен – мнозинството не желае дори дебат по същество. „Синя София“ вече заяви, че ще продължи да внася доклада – това е трети опит – а Лилков и Сотиров говорят за „срамен опит да се избяга от дебата за едно от най‑сакралните места в София“. Най-вероятният сценарий е решението да бъде прехвърлено към следващи състави на СОС – сам по себе си знак колко дълбоко е залепването за „Александър Невски“ като символ на московския център и на комунистически наследена зависимост.

На този фон нашето предложение площад или друго централно пространство да носи името на митрополит Михаил Доростолски и Червенски влиза в същото поле на символна деколонизация – опит да бъдат отбелязани фигури, свързани с българската църковна автономия и съпротивата срещу имперския контрол. Блокирането на св. Йоан Рилски от „московското мнозинство“ и от св. Синод означава, че всяко изваждане напред на български духовни личности с потенциално антитоталитарен и антируско‑имперски прочит (какъвто има митрополит Михаил) неминуемо ще се сблъска не само с политически, но и с църковен резистентен рефлекс.

Именно затова предложението за митрополит Михаил трябва да бъде мислено не като „конкуренция“ на св. Йоан Рилски, а като част от по‑широка стратегия: връщане на градската топонимия към българската светост и към онези фигури, които са отстоявали духовна и институционална свобода срещу иностранните претенции – било руски, било други. В този смисъл спорът за имената на площада не е периферна битка за табели, а пореден тест доколко сме готови да излезем от комунистическия и постимперски рефлекс да мислим себе си чрез чужди светци, чужди покровители и чужди центрове.

Лалю Метев, пр. юр., 11 февруари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.

Случаят с предложението на „Синя София“ за преименуване на площад „Св. Александър Невски“ на „Св. Иван Рилски“ показва как религиозната символика в градската среда се превръща в терен на политически спор за геополитическа и идентификационна лоялност. Докато едната страна настоява за „национализация“ на най-представителното сакрално пространство чрез български светец, другата – през процедурно блокиране на дебата – де факто защитава запазването на руския символен слой; в този сблъсък понятието „православие“ се използва повече като маркер за външнополитическа ориентация, отколкото като богословска категория.

В своя публикация, Вили Лилков осветява в концентриран вид напрежението между символна суверенност и постимперска зависимост, сгъстено в пространството на един площад. Именно около катедралата „Св. Александър Невски“ е разположена най-гъстата конфигурация на български държавни и духовни знаци – базиликата „Св. София“, дала името на столицата, Народното събрание, БАН, Синодалната палата, гробът и паметникът на Иван Вазов, монументите на опълченеца, цар Самуил и ослепените му войници – и в този контекст изглежда парадоксално централното публично наименование да препраща към руски княз-светец без органична връзка с българската историческа памет, но с ясно военно-русифициращо натоварване като покровител на сухопътните войски на Руската федерация. Лилков предлага преименуване в полза на Св. Иван Рилски като „небесен закрилник на българския народ“, настоявайки, че отказът на доминиращото мнозинство в СОС дори да допусне дебат по същество – чрез рутинно сваляне на точката от дневния ред – вече не е просто процедурна маневра, а форма на институционализирано бягство от въпроса „чия“ е столицата на символно ниво. В този смисъл борбата за името на площада се превръща в тест за готовността на посткомунистическата политическа класа да прекъсне наследения сакрален русоцентричен канон в сърцето на София или, обратно, да го възпроизвежда срещу прагматични партийни дивиденти в рамките на едно устойчиво, но непризнато „икономическо мнозинство“ в местната власт.