„Линията на злото“: менталност, дипломатическа легитимация, олигархичен модел

„Линията, която разделя доброто от злото, не минава между държави, класи или партии, а пресича всяко човешко сърце.“ – Александър Солженицин

1. Комунистическата менталност като форма на зло

Ако следваме прозрението на Асен Игнатов, че комунизмът е „не толкова политическо, колкото метафизическо явление“, злото в комунизма не може да бъде изчерпано с простото изброяване на репресии, лагери и убийства. Неговият генезис лежи по-дълбоко – в специфична деформация на човешката свобода, човешката памет и човешкия език. Комунизмът се самоописва като крайно развитие на хуманизма, но фактически го подменя с тезата, че човекът има стойност само доколкото служи на колектива, на партията, на абстрактното „светло бъдеще“. Така най-интимното ядро на личността – свободният избор и отговорността пред истината – се превръща в „излишен лукс“, който трябва да бъде преодолян чрез дисциплина, превъзпитание и идеологическа аскеза. В този смисъл комунизмът не е просто система, която извършва зло; той е нормативен проект, който се стреми да преформира човека така, че самият той да престане да различава добро и зло извън партийните категории и историческите догми.

Един от ключовите механизми на това зло е артикулиран през двойката „вековната злоба на роба“ (Гео Милев) и „бягството от свободата“ (Ерих Фром). Робската психика, която ненавижда не толкова господаря, колкото онзи, който си е позволил да бъде свободен, се оказва идеален материал за тоталитарни експерименти. Свободата е тежко бреме: тя изисква поемане на отговорност не само за себе си, но и за другия, за общността, за света. Тъкмо затова – както показва фигурата на Великия инквизитор у Достоевски – човек постоянно е изкушен да предаде свободата си срещу сигурност, хляб и избавление от тревогата. Комунизмът обещава именно това псевдо‑избавление: освобождение от риска на свободната съдба срещу пълно подчинение на колектива и неговите водачи. Това е зло не само защото отнема свободата отвън, а защото възпитава отвращение към самата свобода отвътре – тя започва да се преживява като буржоазна измама, а послушанието и сливането с масата – като висша форма на морално поведение.

Втората линия е менталната – наборът от „характери“, които комунистическата среда системно поощрява и превръща в социален капитал. Наблюдението, че описаните от Теофраст тридесет отрицателни типа – престореният, ласкателят, черногледецът, злонравният, користолюбивият – се превръщат в доминиращи качества на „социалистическия човек“, показва как злото се социализира и нормализира. Комунистическата менталност хипертрофира лицемерието, притворството, доносничеството, суеверието, завистта и страхливостта, защото именно те са функционални за режима: те осигуряват контрол, конформизъм, готовност да се жертва другият, за да се спаси собственото положение. Системата възнаграждава онези, които най-усърдно лъжат – себе си, партията и обществото – и така лъжата престава да бъде морален провал, а се превръща в професионална компетентност и условие за кариерен успех.

Към това се добавя и „магическото мислене“, което Игнатов описва като безгранична вяра в „магичната сила на словото“. Партийните лозунги не просто обозначават реалността, а я „заместват“: достатъчно е да бъде деклариран „най-хуманен строй“, „най-справедлив ред“, за да се оправдае всяко насилие, извършено в името на тази декларация. Това е особен тип зло – зло на езика – при което думите се откъсват от истината и започват да функционират като заклинания, предназначени да мобилизират и обезвредят съвестта. В резултат се формира двоен език: официален, в който всичко е „успех“, „напредък“, „достижение“, и неофициален, в който отчаянието, цинизмът и самозалъгването се превръщат в ежедневен опит. Когато цяло общество живее в такава структурна шизофрения, разпадането на критериите за добро и зло, на способността за морална преценка, е неизбежно.

Третият пласт е историческият и посткомунистическият. Злото, за което става дума, не изчезва с институционалния край на режима; то сменя своите символни форми. Същата менталност, която е направила възможен комунистическия проект, днес се проявява в нови конфигурации: олигархичен анти‑капитализъм, псевдо‑консерватизъм, рашизъм, евразийски идеологеми за „особен цивилизационен път“. Квазирелигиозната комунистическа вяра е заменена от квази‑православен култ към държавата и вожда; официалният атеизъм – от инструментализирана религия, която легитимира имперски и милитарни амбиции. Това не е възраждане на класически консерватизъм, а рециклиране на „средновековно мракобесие“: култ към силата, презрение към личните права, демонизиране на „Запада“ и оправдаване на агресията като „свещена мисия“. В този хоризонт комунистическата менталност се разкрива като устойчива форма на зло, способна да се адаптира към нови исторически условия, без да се отказва от основното си съдържание – омраза към свободата, подозрение към истината и враждебност към личността.

„Тъжната истина е, че по-голямата част от злото в този свят се върши от хора, които никога не са решавали да бъдат нито добри, нито зли.“ – Хана Арент

2. Дипломатическа легитимация и дългият живот на посткомунистическото зло

Олигархичният модел в посткомунистическия контекст е практическото въплъщение на онази комунистическа менталност, която по същество отказва да признае граница между публично и частно, между държава и личен интерес. Той е разновидност на „civitas terrena“ в августинов смисъл – град, организиран от любов към властта и презрение към общото благо – но вече говорещ на езика на демокрацията, пазарната икономика и „евроатлантическата ориентация“. В такава конфигурация институциите съществуват не за да ограничават концентрацията на ресурси и власт, а за да я прикриват; правото престава да бъде обща мярка за справедливост и се превръща в инструмент за селективна репресия и политически бартер. От богословска гледна точка това е класически пример за структурен грях: не отделните корумпирани лица са централни, а самата конфигурация на отношенията, която прави корупцията рационален избор и наказва онзи, който се опитва да живее „в истина“ – в смисъла, който Вацлав Хавел влага в отказа от участие в обществената лъжа.

На този фон фактът, че Великобритания днес се управлява от лейбъристко правителство, което заявява амбиция да възстанови „репутацията на Обединеното кралство по отношение на върховенството на правото“, не прави срещата на британския посланик с Бойко Борисов юридически проблематична, но я натоварва със специфична морално‑символна тежест – именно през призмата на комунистическата и посткомунистическата менталност. В англосаксонската дипломатическа традиция контактът с големи, „системни“ партии, включително такива, които временно са извън властта, се мисли като рутинен и почти технически инструмент за поддържане на диалог с ключови политически актьори. В посткомунистически контекст обаче подобен жест никога не е „технически“: когато посланикът влиза в партийната централа на формация, която за значителна част от българското общество олицетворява именно онази завладяна държава, изкристализирала от номенклатурно‑олигархичните мрежи на късния комунизъм, дипломатическото присъствие започва да функционира като символна санкция на един дълбоко компрометиран манталитет.

От гледна точка на Foreign Office ГЕРБ е „нормална“ дясноцентристка партия, член на ЕНП и част от европейския мейнстрийм; от гледна точка на българската историческа памет тя е органично продължение на комунистическата номенклатура, превърнала публичната власт в инструмент за частно облагодетелстване и институционализирала практики, които подкопават самите основи на правовата държава. Когато британският посланик влиза в тази централа, без видим баланс чрез аналогични жестове към среди, които реално артикулират анти‑олигархичен и антикомунистически етос, се поражда дълбок ценностен дисонанс: в Лондон – декларации за разрив с логиката на „баналното зло“ и на безнаказаните елити; в София – визуална подкрепа за емблематичен носител на същите онези невидими структури, които поддържат хроничната невъзмездност. Това може да бъде описано като двусмислеността на „външния арбитър“, който на равнище език изповядва правото, но на равнище жест участва в нормализирането на зло, чийто корен е в специфичното посткомунистическо двуедушие: официално отрицание на тоталитарното минало при реално възпроизвеждане на неговите мрежи, навици и рефлекси.

В този смисъл, когато британски посланик отива в централата на ГЕРБ, формално „скандал“ няма: дипломатите по право разговарят с всички „ключови играчи“. Проблемът не е в протокола, а в паметта. За Лондон ГЕРБ изглежда е „нормален“ десноцентристки субект; за голяма част от българското общество тя е част от генеалогията на завладяната държава, наследник на комунистическа менталност, която превърна институциите в ширма на олигархични мрежи и направи корупцията система, а не отклонение. Когато външни актьори търсят диалог почти изключително с такива елити, те неусетно участват в процеса на нормализиране на злото – в превръщането на корупцията, лъжата и невъзмездността в „естествен фон“ на политиката. Именно от този фон по-късно се раждат „мрачните понеделници“, в които, по образа на Радослав Бимбалов, трупът не е само на истината, а и на обществената съвест – и в които обществото, отдавна отучено да живее „в истина“, вече не очаква правосъдие, а само поредната версия на същия модел.

3. Олигархичният модел като практическо лице на злото

Олигархичният модел в посткомунистическия контекст е практическото лице на онази комунистическа менталност, която по дефиниция отказва да признае граница между публично и частно, между държава и личен интерес. Той представлява разновидност на „civitas terrena“ в августинов смисъл – град, организиран от любов към властта и презрение към общото благо – но вече легитимиран с езика на парламентарната демокрация, човешките права и пазарната икономика. В подобна конфигурация институциите съществуват преди всичко за да прикриват, а не за да ограничават концентрацията на ресурси и власт; правният ред се превръща не в обща мярка за справедливост, а в инструмент за селективна репресия и договаряне между „свои“ и „чужди“. Това е класически пример за структурен грях: фокусът се измества от отделните корумпирани лица към самата конфигурация на отношенията, която прави корупцията рационална стратегия за оцеляване и наказва именно онзи, който се опитва да живее „в истина“ – в смисъла, който Вацлав Хавел влага в отказа да участваш в обществената лъжа.

„Когато истината падне, злото триумфира скоро след това… Ние не сме само жертви на тоталитарната машина, ние сме и нейни сътворци.“ – това хавлианско интуиране на съучастието показва защо посткомунистическата олигархия не може да се мисли само като „чуждо“ зло, наложено отвън. Тя е възможна дотолкова, доколкото мнозина приемат лъжата като цена за спокойствие, приспособяват се към логиката на „уреждането“ и се отказват от претенцията за истина като общо благо. Именно в тази перспектива съвременни ситуации – като „случая Петрохан“, в който майка на жертва е принудена да се легитимира с лична карта в ефир, докато общественото недоверие към институциите е почти тотално – придобиват екзистенциален и духовен смисъл. Те разкриват общество, което дълго е живяло в режим на „ритуално убийство на истината“ и сега се намира на ръба да продължи същия жест спрямо самия живот: злото вече не идва като скандал, а като фон; не като изключение, а като климат, в който да не вярваш е по-разумно, отколкото да вярваш.

Срещу тази нормализация на злото Хана Арент, Вацлав Хавел и Асен Игнатов настояват за едно и също, макар и в различни регистри: за възстановяване на способността да различаваме, да назоваваме и да отказваме участие. Арент говори за „баналността на злото“ – за онзи тип зло, което се извършва от хора, които не си правят труда „да решат да бъдат добри или зли“, а просто следват очакванията на системата; Хавел настоява за „живот в истина“ като форма на гражданско несъгласие; Игнатов анализира комунизма като метафизическо изкушение да заместим драмата на свободата с утопичен ред. В този хоризонт отказът от участие – в лъжата, в циничния език, в рутинното оправдаване на „модела“ – престава да бъде морален лукс и се превръща в единствения възможен отговор на структурното зло, дори когато цената е самота, маргинализация или политическо поражение.

Лалю Метев, 11 февруари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.