„Секта“ е една от онези думи, които в българския публичен говор са се превърнали в универсална обида – от „дългокосите метъли“ през евангелистите до кришнарите на „Графа“. В тази употреба терминът не описва нито религиозна структура, нито правен риск, нито богословска аномалия; той служи за дисциплиниране на различието чрез езика на късния милиционерски фолклор. Затова, ако искаме да говорим сериозно за „секти“, първата задача е да освободим понятието от този полицейски жаргон и да го върнем в три различни, но взаимно допълващи се измерения: социологическо, правно и богословско.

Емоцията е разбираема, но правото не работи с етикети като ‘секта’ и ‘НПО’, а с конкретни деяния и доказателства. Който наистина иска отговорност за Петрохан, трябва да отличи религиозно-идеологическата реторика от правната рамка. Тук съм се опитал да покажа как българското законодателство всъщност използва (или не използва) понятието ‘секта’ и какви са реалните критерии за намеса на държавата.

В социологически план „секта“ е тип религиозна организация, а не морална диагноза. Класическата социология на религията използва триадата „църква – деноминация – секта“, за да обозначи различен тип отношения между религиозната общност и околната култура, а не „нормалност“ и „патология“. Сектата, в този смисъл, е компактна, високо сплотена религиозна група, която е възникнала чрез отделяне или отграничаване от по-голяма традиция – например от историческа църква или утвърдена деноминация. Тя се характеризира с изострено чувство за „избраност“, ясно очертана граница между „ние“ и „те“, по-строг стилистичен код на поведение и обикновено с доброволно, съзнателно членство вместо автоматична принадлежност по рождение. Нито един от тези белези сам по себе си не е криминален; те описват модус на религиозно съществуване в малцинство, а не автоматично „опасност“ за обществото. Опасни са определени практики – принуда, насилие, измама, изолация – които могат да се появят както в „секта“, така и в традиционна църква, политическа партия или корпорация.

В правен план понятието „секта“ практически отсъства от съвременното българско законодателство. Исторически, в текстове от края на XIX и началото на XX век то се появява редом с „дружества“, „клубове“, „ложи“ – като един от видовете организации с идеални цели, без да има прикачено догматично съдържание. Действащият Закон за вероизповеданията работи с неутрални категории като „вероизповедание“ и „религиозни общности“ и оставя термина „секта“ в полето на неформалната полемика. Това не е случайно: правото не е компетентно да преценява кои догмати са „правилни“ и кои – „еретични“, а да поставя границата между допустими и недопустими действия. Една религиозна или нерелигиозна група става правен проблем не защото някой я нарече „секта“, а защото на практика нарушава права – чрез системна психическа или физическа принуда, изнудване, измама, ограбване на имущество, умишлено възпрепятстване на достъпа до медицинска помощ, образование или труд, подбуждане към престъпление. В този смисъл по-точният термин е „деструктивна“ или „тоталитарна“ организация – религиозна или светска – и той се привързва към факти, проверими в наказателния процес. Всичко останало – включително дали дадена група се моли с икони, с мантри или без никакви символи – е извън компетентността на държавата.

Богословският пласт на понятието отива по-дълбоко, но именно затова трябва да бъде строго разграничен от правния. В класическата християнска традиция „секта“ и „ерес“ означават отклонение от общата вяра на Църквата, стабилизирана в Символа на вярата и вселенските събори. Секта е онази общност, която разкъсва евхаристийното общение, отхвърля или грубо изопачава основни христологични и триадологични истини и поставя локален авторитет – човек, книга, метод – над Христос и над живото предание. Православни, католически и протестантски автори могат да се разминават в оценката кой кого е напуснал, но споделят една критична интуиция: сектантско е не само онова, което „е отвън“, а всяко богословие и практика, които превръщат Църквата в етническа корпорация, в култ към конкретен архиерей или в магическа система от ритуали, при която Евангелието се свива до набор от забрани („маргаринът през пости“, „колко поклона“, „пред кой ролекс да се прекръстя“). От богословска гледна точка, това е форма на вътрешно сектантство: затваряне на универсалния хоризонт в локално, страхливо, самодостатъчно „православие головного мозга“.

Тези три равнища позволяват да се види колко радикално ограничен и манипулативен е милиционерският речник за „сектите“, наследен от късния социализъм. В него „секта“ е всяка група, която не се вписва в доминиращия модел на конформизъм: хипари с мантри на „Графа“, протестантски общности, йога-клубове, нови духовни движения, дори просто усмихнати хора в цветни дрехи. Това „сектознание“ е по същество преднаучно: смесица от съветски клишета, провинциални страхове и съвременен псевдоконсерватизъм, в който православието се редуцира до идентичностен маркер и инструмент за стигматизация. Така езикът на „борбата със сектите“ се оказва удобен инструмент за прикриване на реалните зони на риск: организирана престъпност, корупционни мрежи, политически клиентелизъм, злоупотреба със служебно положение. Вместо да се пита кой е убил, кой е запалил, кой е прикрил, се пита „в какво вярваха жертвите“ и дали са „сектанти“.

Алтернативната рамка, която предлагаме, настоява за строго разграничение. Социологията да говори за „секта“ като тип малцинствена, високо сплотена религиозна общност, без автоматична етикетизация като „опасна“. Правото да изостави терминологичната мъгла и да се концентрира върху конкретните нарушения на права, независимо дали извършителите са регистрирано вероизповедание, неформална група, партия или държавна институция. Богословието да изобличава сектантството там, където то реално подменя Христос с етнос, лидер или магическа ритуалистика – включително вътре в собствената институция. Само в такава трипластова перспектива думата „секта“ може да бъде спасена от милиционерския си жаргон и да се превърне от обида в аналитичен инструмент, който не служи за прикриване на властови злоупотреби, а за тяхното изобличаване.

Постът и декларацията на Станислав Светозаров Балабанов, народен представител от „Има такъв народ“, представляват показателен пример за репресивно – в буквалния смисъл милиционерско – боравене с понятието „секта“, при което шокът от едно тежко престъпление се смесва с демонизиране на неправителствени организации, религиозни малцинства и политически опоненти. В този дискурс „секта“ престава да означава определен тип религиозна структура и се превръща в стигматизиращ етикет за морално изгаряне, който събира в едно педофилия, убийство, НПО и „жълтопаветни среди“, без ясно разграничаване на факти, отговорности и правни основания. Именно в контекста на подобна реторика е напълно оправдано да бъде въведен текст, който разглежда понятието „секта“ в правен план: той прави точно онова, от което този тип говор избягва – извежда емоционалната и моралистична истерия извън полето на правния анализ и настоява за решаваща разлика между правно релевантни деяния и политико-медиен шум.

Нормативният и фактическият контекст на декларацията

Конкретният случай „Петрохан“ съдържа обективно тежки и потенциално престъпни елементи: установена смърт на шестима души, данни за затворена общност, структурирана около неправителствена организация, сигнали за сексуално насилие над непълнолетни, наличие на частен имот, трансформиран в силно изолирана, охранявана среда, както и работни версии за връзки с по-широки криминални мрежи. При такива обстоятелства задачата на държавата е да разследва в детайли конкретните факти – причинно-следствената връзка между действията на определени лица и настъпилия резултат, евентуални съучастници, предишни сигнали до институциите и техния институционален отговор.

Декларацията на ИТН обаче премества оптиката: вместо да концентрира вниманието върху доказателствата, процесуалните действия и индивидуализираната отговорност, тя разширява кръга на „виновните“ до цяло множество от субекти – НПО като жанр, неуточнени „секти“, журналисти, конкретна политическа партия и нейните симпатизанти. Така се конструира фигурата на колективния изкупителен „труп“ – абстрактна общност, върху която се проектират моралният ужас и социалният страх, без да се прави разлика между различни организации, различно правно поведение и различни форми на религиозна или гражданска активност. В резултат термините „секта“ и „НПО“ се плъзгат от полето на правната и социологическата категоризация към полето на ругатнята и проклятието, което е класически белег на репресивен, а не на конституционен политически език.

Правното равнище: от етикет към деяние

Анализът на понятието „секта“ в българското законодателство показва, че действащото право по правило не си служи с този термин като самостоятелна, легално дефинирана категория. Исторически „секта“ се появява в определени нормативни актове като подвид на „организация“ – наред с дружества, клубове, ложи – тоест като описание на структура (състав от хора с ръководство, преследващ идеални цели), а не като догматична или морална присъда. Съвременният Закон за вероизповеданията оперира с неутрални понятия като „вероизповедания“ и „религиозни общности“, без да въвежда „секта“ като юридически критерий за допустимост или забрана, именно защото Конституцията не позволява на държавата да санкционира убеждения, а само действия, които нарушават права и свободи.

Оттук следва, че легитимната оценка на държавата трябва да се базира на доказуеми деяния: насилие, принуда, измама, трафик на хора, сексуална злоупотреба, ограничаване на свобода на придвижване, системно лишаване от медицинска помощ, създаване на военизирани или тайни структури, подбуждане към престъпление и др. Всяка организация – религиозна, нерелигиозна, НПО, търговско дружество или политическа партия – може да се превърне в обект на правна намеса не защото някой я обяви за „секта“, а защото конкретни лица в нея извършват съставомерни деяния, по отношение на които се събират доказателства и се носи индивидуализирана отговорност. На този фон декларацията на ИТН не просто изкривява юридическата рамка, а въвежда паралелен „моралистичен кодекс“, в който заклеймяването на цели категории („НПО“, „жълтопаветни среди“) замества бавното, но необходимо правно разграничаване на факти и виновност.

Социологическо и богословско равнище: външни „секти“ и вътрешно сектантство

В социологически план класическата типология „църква – деноминация – секта“ обозначава различни модуси на религиозна организация и различни отношения към доминиращата култура, а не йерархия от „нормално“ към „патологично“. Сектата е малцинствена, високо сплотена религиозна общност, често възникнала чрез отделяне от по-голяма традиция, със силно чувство за избраност, ясно разграничение „ние – те“ и по-строги стандарти за поведение. Нито един от тези белези не е автоматично криминален; престъпността е отделен, емпирично проверим въпрос и може да се появи както в „секта“, така и в традиционна църква или в изцяло светска структура. Етикетирането на всяка непозната, затворена или просто непопулярна група като „секта“ без внимателно описание на нейната структура, динамика и практики е отказ от социологическо мислене.

В богословски план още по-ясно личи разликата между аналитично и милиционерско говорене. В традиционното християнско богословие „ерес“ и „секта“ обозначават отклонение от общата вяра и разчупване на евхаристийното общение – поставяне на локален авторитет (лидер, учение, национална идеология) над универсалния Христов критерий. Много съвременни богослови подчертават, че „сектантско“ поведение може да се появи и вътре в големи църковни и политически институции, когато те развиват затворена структура, култ към лидер и морално самодоволство, което противопоставя „нашите правоверни“ на „вашите изроди“ и отказва диалог и самокритика.

На този фон декларацията, която рисува външен свят, населен с „педофили“, „убийци“, „жълтопаветни спонсори“ и „отродени журналисти“, а вътре – малка общност от морално чисти защитници на децата, възпроизвежда именно логиката на сектантската самозатвореност. Тук се появява парадокс: в опита си да заклейми „секта“ като абсолютен Друг, политическото говорене възприема нейните собствени структури на мислене – черно-бяла картина на света, отказ от нюанс, унищожаване на презумпцията за невиновност и редукция на сложни социални механизми до една демонична фигура.

Сектантство отвътре: МВР, етнофилетизъм и народно православие

Учебните планове на Академията на МВР не съдържат самостоятелна дисциплина „сектознание“, а блок от теми за „нови религиозни движения“, „екстремизъм“ и „терористични заплахи“ в рамките на криминология, криминалистика и оперативно-издирвателна дейност. В практиката това знание нерядко се редуцира до набор от стари стереотипи – списъци с „опасни секти“, предупреждения за „промиване на мозъци“ и смесване на религиозно различие с рискови поведения, вместо до аналитично разграничаване между верска идентичност и съставомерни деяния. Така полицейската подготовка възпроизвежда милиционерския рефлекс да маркира като „секта“ всичко, което излиза извън канона на „нормалната“ религиозност и стил на живот, а не да изгражда инструменти за оценка на реални заплахи и за защита на основни права.

Етнофилетизмът представлява смесване на Църква и етнос – възприемане на принципа на националността като определящ за църковния живот, при което на „своите“ (по народност) се дава приоритет спрямо „другородците“. Всеправославният събор в Константинопол през 1872 г. определя етнофилетизма като ерес, тъй като той подчинява Църквата на целите на расата и нацията и създава паралелни юрисдикции, организирани по етнически, а не по териториален принцип. В български контекст критиката срещу БПЦ често е именно, че тя функционира като етническа корпорация – „народна църква“, в която националната и геополитическа лоялност (вкл. към Москва) се поставят над универсалния християнски хоризонт, което я прави особено податлива на вътрешно сектантство.

Официална правна класификация на „секти“ в българското законодателство няма, но МВР и свързани с него „антисектантски“ източници често оперират с неформални списъци на „опасни“ групи: нео-петдесятни („харизматици“), Свидетели на Йехова, мормони, „Бяло братство“, „нови източни култове“ (кришнаити, будистки и др.), както и движения като мунити и сциентолози. В богословската полемика към тях се прибавят и различни вътрешноправославни движения, отказани за благословение от Св. Синод и определени като „извънцърковни секти“ – например определени кръгове на „братя български“ през 30‑те години на XX век. Тази смесена, предимно конфесионална класификация потиска принципното разграничение между религиозно различие и деструктивно поведение и подменя правната оценка (по деяния) с богословско-полицейска етикетизация.

Манол Глишев артикулира вътрешна, „ендогенна“ критика към сектантството в БПЦ и свързаните с нея милиционерски и псевдоконсервативни среди, която е ценна именно защото идва от човек с православен произход и добра историческа подготовка. Той показва как късносъветският полицейски „антисектантски“ дискурс – виждащ „секти“ в евангелисти, кришнаити, метъли – се е срасъл с етнофилетистко „народно православие“, съчетаващо ритуализъм, страх от различието и идеологическа русофилия. В този смисъл Глишев предлага парадигматичен пример за това как вътрешната критика на една традиция може да разобличи именно „сектантството отвътре“, а не да възпроизвежда лов на вещици спрямо религиозни малцинства.

Емпиричните наблюдения и историческият контекст сочат, че „народното православие“ – смесица от етническа идентичност, ритуалност и слабо богословско осмисляне – е дълбоко вплетено в българската политика. Църковни и политически актьори взаимно легитимират едни и същи национални митове и геополитически ориентации (антизападничество, проруска чувствителност), а религиозната символика често се използва като маркер за „нормалност“ срещу „секти“, НПО и либерални градски среди. Този синтез между институционализирано народно православие и национал-популистки дискурс улеснява употребата на понятието „секта“ като политическо оръжие – срещу външни врагове (религиозни малцинства) и вътрешни опоненти (граждански организации, „неправилни“ партии) – вместо като строго дефинирана, правно и социологически операционализирана категория.

Политическо „антисектантство“ и езикът на моралното изключване

Особено показателен за начина, по който понятието „секта“ се политизира, е езикът на бившия председател на Народното събрание и доскорошен евродепутат от ГЕРБ/ЕНП Александър Йорданов. В своя позиция той описва предполагаема, „подготвяна“ от Румен Радев, Илияна Йотова, ПП–ДБ и БСП „партийна сглобка“ като дълго планиран сценарий на бивши структури на Държавна сигурност и РУМНО, в който участват и „номенклатурни“ икономически и политически наследници. В завършека на този разказ Йорданов съпоставя „партиите секти“ и „петроханската секта“ като своеобразни политико-религиозни „лами“, чието „естествено“ място, според него, е „в опозиция и дори извън парламента“, тоест извън легитимното поле на представителната демокрация.

Този тип реторика позволява да се види как милиционерският „антисектантски“ речник – исторически възникнал като инструмент за стигматизиране на религиозни малцинства – се среща и с антикомунистически, и с антикремълски патос, но остава в дъното си еднакво анализонесъстоятелен. Вместо „секта“ да бъде изяснено като правно или социологически дефинирано понятие, тя функционира като инструмент за морално изключване: знак, че определени групи (религиозни, политически, граждански) трябва да бъдат изтласкани извън границите на „нормалното“ и „допустимото“ в общността.

От правно-юридическа гледна точка подобно боравене с термина е проблематично по две линии. Първо, действащото българско законодателство не познава „секта“ като самостоятелна правна категория: законите оперират с неутрални понятия като „вероизповедание“, „религиозна общност“ и „организация“, а оценката на държавата се базира на конкретни деяния – насилие, принуда, измама, подбуждане към престъпление, участие в престъпно сдружение – а не на доктринални или морални квалификации от типа „сектантски“. Второ, призивът партиите, определени като „секти“, „да бъдат в опозиция или даже извън парламента“ фактически поставя под съмнение принципа на политическия плурализъм и свободните избори, при които именно гражданите – а не моралните квалификации на отделни политици – решават кои субекти да бъдат представени в Народното събрание.

Философски и богословски подобен език също е проблематичен. Класическата християнска критика към „сектите“ и „ересите“ е насочена към учения и практики, които разкъсват евхаристийното общение и подменят универсалния хоризонт на Църквата с локални, етнически или личностни култове. Когато обаче понятието „секта“ се пренася механично върху политически партии, тази богословска критика се изопачава и превръща в инструмент на партиен морализъм: „сектант“ става всяка група, която конкретният говорител желае да изключи от легитимното политическо пространство, независимо от нейната програма, социална база или реално поведение. Така религиозен термин, който поначало би трябвало да изразява загриженост за истината и единството, се превръща в маркер за враждебност и символично унищожение.

Социално-политически този тип говор подсилва вече описания модел на „вътрешно сектантство“: затворена, самоправедна общност – в случая антикомунистически и антикремълски настроени кръгове – която си присвоява правото да определя кой е „нормален“ политически субект и кой е „секта“, без да се подлага сама на критическа рефлексия. В резултат понятието „секта“ се оказва една и съща реторична тояга, която може да бъде размахвана както от прокремълски, така и от антикремълски, както от клерикални, така и от по дефиниция „демократични“ среди – всеки път със същата функция: да заклейми, да изключи, да откаже диалог.

Тъкмо затова академичният анализ на понятието „секта“ – в правен, социологически и богословски план – има за задача да освободи езика от тази натоварена, милиционерско-моралистична употреба. Не за да „рехабилитира“ всяка религиозна или политическа група, а за да измести фокуса от неясни етикети към ясно дефинирани критерии: правото да оценява по деяния, социологията – по структурни характеристики и динамика, богословието – по съдържание на вярата и по плодовете на общността. В този хоризонт „секта“ престава да бъде универсална обида и се превръща – ако изобщо бъде използвана – в строго определен аналитичен термин, а политическият процес се връща към своята нормална рамка на плуралистичен спор, а не на морално изгнание.

Цивилизационни клишета вместо анализ

Рзказът за „будистки“ (тантристки) практики и за квазирелигиозен култ около нестандартен гуру в случая „Петрохан“ действа като катализатор на вече съществуващ ценностен разлом в българското общество. Обществените реакции се подреждат в лагери почти по същата линия, по която се разполагат позициите pro et contra във вътрешния дебат за „Религия и добродетели“ в училище – между стремеж към силно нормативно, еднозначно „правилно“ вероучение и настояване за плуралистична, критична религиозна грамотност.

Опитите да се търси „духовен произход“ на болшевишкия терор в предполагаеми будистки влияния (например през калмикския произход в рода на Ленин или през формата на будьоновките, асоциирана с шапки на тибетски лами) са типични за определен вид културно-идеологически интерпретации, но остават далеч от критериите на съвременната историография. Обясненията за насилието на болшевизма в преобладаващата част от изследванията се търсят в идеологията на революционния авангард, в логиката на Гражданската война и в институционализирания „червен терор“, а не в религиозно-етнически архетипи.

Показателно за настоящия момент е, че дори богослови и интелектуалци, критично настроени към „сектите“, като богослова доц. Костадин Нушев, започват да свързват случая „Петрохан“ с по-широки цивилизационни клишета – „будистки практики“, „тибетски лами“, дори спекулативни паралели с болшевишкия терор. Това свидетелства не толкова за установена причинна връзка между „алтернативна духовност“ и насилие, колкото за силно напрежение в символното поле и за остра нужда от рационална правна и социологическа рамка, която да разграничавa фактически рискови поведения от културно-религиозни страхове.

Мястото на академичната рамка

На пресечната точка между право, социология и богословие става очевидно, че борбата с реални престъпления – включително сексуално насилие и убийства в затворени общности – изисква точно обратното на това, което демонстрира декларацията от ПГ на „Има такъв народ“: трезва реконструкция на фактите, ясно разграничение между религиозни, идеологически и криминални елементи, уважение към конституционните гаранции и предпазливост към всяка форма на колективно заклеймяване.

В този смисъл рамката, която развиваме и обрисувахме дотук в по-широка светлина, като: – правна, социологическа и богословска дефиниция на „секта“ – не е абстрактно академично упражнение, а необходим коректив на език, който рискува да превърне справедливия обществен ужас от конкретно престъпление в удобен инструмент за политическа мобилизация и за подриване на конституционния ред. Именно поставянето на линка към „Понятието ‘секта’ в правен план“ в този контекст представлява отказ да се участва в езиковата инфлация на насилието и покана за връщане към правно и аналитично мислене, което различава факт от мит, отговорност от истерия и институционална вина от символично изгаряне на поредния „удобен враг“.

Заключителен извод

Вместо разследващи органи, които методично събират факти, случаят „Петрохан“ разкри пред обществото държава, която първо конструира удобна версия и едва след това я „доподписва“ с фрагментарно подбрана информация: прокуратурата още в първите дни артикулира модела „тройно убийство – двойно убийство и самоубийство“ в рамките на „паравоенна група с елементи на секта“, без да представи точни часове на смъртта, пълни видеозаписи от камерите или изчерпателна картина на движенията на кемпера и участниците. Именно тази комбинация от ранно затваряне на версията и селективна публичност – три монтажни клипа вместо целия запис, три тела и четири гилзи, бавено национално издирване при вече налични технически следи, противоречиви твърдения за присъствието на ДАНС и за евентуални сътрудници на службите сред участниците – създава впечатление, че усилието е насочено не към реконструкция на събитията, а към управление на разказа за тях.

Затова гражданските контра‑нарративи, какъвто формулират  и адв. Велислав Величков, не са просто „конспиративни теории“, а симптом на системен институционален провал: когато държавата отказва да даде елементарни проверими параметри – време, траектория, статут на ключови свидетели – тя неизбежно прехвърля върху себе си подозрението, че е не само некомпетентен наблюдател, а потенциален участник в трагедия, която се опитва да сведе до удобна морализаторска схема за „лоши секти“ и „самоубили се изроди“, вместо да понесе отговорността за шест мъртви човешки живота, сред които и дете.

Лалю Метев, пр. юр., 12 февруари 2026 г.



ИМА ТАКЪВ НАРОД

ДЕКЛАРАЦИЯ НА ИТН ПО ТЕМАТА ЗА „ТРАГЕДИЯТА В ПЕТРОХАН“

(12.02.2026 г.)

Уважаеми български граждани, Обикновено декларация не се коментира. Така е прието в НС. Но в случая, след моята декларация ще настоявам да коментират моята декларация замесените и споменатите хора в нея. Защото и аз съм родител. И аз не мога да повярвам какво се е случвало години наред в една затворена НПО организация, маскирана под формата на природозащитници. Като родител не мога да повярвам кога загубихме човечното и дори животинското като инстинкт, а именно на първо място да пазим децата си.

Не мога да повярвам, че един баща при наличието на първите три трупа, при положение, че нямаше и никаква информация къде е детето му той да каже: „Аз съм спокоен, защото знам, че е с Калушев“. Не мога да повярвам, че след като стана ясно какво се случи с детето му, той да каже: „Аз продължавам да му вярвам на Калушев.“.

Аз убедено вярвам, че журналисти част от АЕЖ, което пак е НПО отдавна са се превърнали в подлоги на онези спонсори и политически лидери от жълтопаветните среди, които и в момента ме гледат, но не мога да повярвам, че една майка, която беше на гости в предаването каза нещо в контекста на това, че пожелава на сина си да е жив и здрав дълго време, за да носи моралната вина за смъртта на гуруто Калушев и останалите 5 жертви. А моралната му вина е, че всъщност, той си е признал, че е бил насилван като дете от Калушев.

Разбрахте ли сега? Моралният светец Калушев, този прекрасен любител на деца, толкова много ги е обичал, че ги е насилвал сексуално, а те са имали наглостта да се оплачат на родителите си, без да подозират великата мъдрост, която Калушев е вливал в телата им.

Повтарям и аз съм родител. И няма как нито да приема, нито да защитавам, нито да пазя такова родителско мнение, поведение или позиция. Напротив, тежко съм отвратен, че е възможно българското ни общество толкова да е счупено, че подобни родители да смятат това за нормално, защитавайки не децата си, а убийците и педофилите. Тежко съм възмутен от част от политиците, които присъстват в тая зала, от присъдружните им журналисти отгледани от същите тези в затворени отвратителни НПО-та, които приличат на петроханското сборище. Бълват сектанти, които са лишени от елементарни, нормални човешки чувства.

Затова коментирайте, колеги от ПП. Как създадохте с вашето покровителство педофили и убийци?

Станислав Светозаров Балабанов,
народен представител от „Има такъв народ“

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.

В България разбиранията, преподавани в Академията на МВР в Симеоново по така нареченото „сектознание“, остават на изключително примитивно равнище, основано на инструкции, формулирани още в края на социалистическия период. Още през 90-те години нормални евангелски общности, присъстващи у нас от османско време, бяха стигматизирани като „сектантски“, а граждани, повлияни от откровено некомпетентни указания на полицията, отбягваха с ужас хиндуистки и други религиозни групи, които обективно не представляваха заплаха за обществения ред, а днес са нормална част от градския пейзаж. Същият интелектуален хоризонт подхранва и устойчиви стереотипи от типа „дългокосите метъли са наркомани“ – наследство от съветската милиционерска култура от епохата на Брежнев. Тези представи продължават да структурират мисленето на значителна част от по-възрастните и по-социално уязвими граждани, особено в по-малките населени места, и се подсилват от модата на груб, антиевропейски псевдоконсерватизъм. Този псевдоконсервативен дискурс често се представя като „истинско православие“, но на практика функционира като „православие на мозъчната блокада“ – антиинтелектуална идеология, поддържана от специфични медийни и църковни среди и усилвана от проруски настроени групи. В този контекст именно институции като св. Синод и определени техни говорители претендират да монополизират правото да определят „сектите“ и да въвеждат свой вариант на религиозно образование в училище.

В тази връзка е симптоматично мнението на Манол Глишев, който се самоопределя като православен християнин по произход и подчертава, че съзнателно е напуснал тази все по-провинциална и антиинтелектуална среда, в която се наслагват предразсъдъците и ересите на руския етнофилетизъм. Ако религиозният и полицейският дискурс бъдат оставени без коректив, обществото рискува да бъде редуцирано до състояние на безкритично, почти „стадно“ подчинение. В този смисъл именно тези църковни и полицейски кръгове се оказват най-неподходящи да дават легитимни определяния за „секта“, тъй като техният собствен манталитет възпроизвежда вътрешно-сектантска логика: малка, затворена общност, управлявана от страхове и подозрение, силно ритуализирано поведение и култ към вътрешната „правилност“ вместо към универсалния християнски хоризонт. Струпването на външни белези – забрадки, телесни поклони, педантични казуси „може ли маргарин през пости“, култ към полицейската униформа и демонстративно обожествяване на йерархията – замества познанието за собственото богословско и културно наследство и превръща религията в набор от шаманизирани практики с етнофилетистки заряд. Тъкмо в това затваряне, лишено от универсализъм и саморефлексия, Манол Глишев разпознава реалното сектантство – не толкова в дребните религиозни малцинства, колкото в срастването между късносъветския милиционерски манталитет и определени форми на институционализирано „народно православие“.

Показателен е и езикът на бившия председател на Народното събрание и доскорошен евродепутат от ГЕРБ/ЕНП Александър Йорданов, който описва подготвяна от Радев, Йотова, ПП–ДБ и БСП „партийна сглобка“ като дълго планиран сценарий на бивши структури на ДС и РУМНО, а накрая съпоставя „партиите секти“ и „петроханската секта“ като политико-религиозни лами, чие място е „в опозиция и дори извън парламента“. Това ни позволява да покажем на практика как милиционерският „антисектантски“ речник се среща и с „антикомунистически“, и с антикремълски патос, но остава еднакво анализонесъстоятелен: понятието „секта“ продължава да бъде инструмент за морално изключване, а не дефиниран обект на правен или социологически анализ.