Проект на доклад/становище до Общински съвет – Русе
Относно: Именуване на площада пред храм „Всех Святих“
в гр. Русе и изграждане на паметник на патриарх Неофит

Уважаеми дами и господа общински съветници,

Във връзка с взетото на 24.07.2025 г. решение за изграждане на бюст‑паметник на патриарх Неофит в градинката пред храм „Всех Святих“ и именуване на площада на негово име, си позволявам да изложа няколко съображения, които не отричат духовния авторитет и приноса на покойния патриарх, а поставят въпроса в по‑широк, исторически честен хоризонт.

Случаят в Русе, свързан с инициативата за мемориализиране на покойния патриарх в близост до храмовото пространство, не следва да се редуцира до емоционален или персонален спор. По своята същност той представлява институционален казус, разположен на пресечната точка между компетентността на органите на местното самоуправление, принципа на светската държава и каноничната автономия на Българската православна църква.

Юридически погледнато, става дума не толкова за спор относно личността на покойния предстоятел, а за въпроса кой има легитимност да инициира и санкционира символни актове на публична памет в сакрално натоварена среда. Общината разполага с правомощия относно градската среда, монументалната политика и публичните пространства; Църквата обаче притежава канонична компетентност по отношение на духовния статут, паметта и почитта към своите предстоятели, особено когато инициативата засяга пространство, функционално и символно свързано с богослужебен живот.

От тази гледна точка, липсата на ясно изразено институционално съгласуване със Св. Синод или съответната епархийска власт създава впечатление за процедурен дефицит на легитимност, макар и не непременно за правна незаконосъобразност в тесния смисъл на административното право. Тук възниква по-дълбокият въпрос за разграничението между формална законосъобразност и символна и канонична легитимност.

В по-широк обществен контекст подобни инициативи често се възприемат и през призмата на т.нар. политика на паметта – поле, в което институции, групи и обществени актьори се стремят да конструират публични символи, интерпретации и йерархии на историческата значимост. Когато мемориализацията засяга духовна фигура, рискът от инструментализация на паметта нараства, особено ако инициативата изглежда като едностранна, PR-обусловена или лишена от дълбока църковно-историческа рефлексия.

Следва да се подчертае, че в конституционния модел на Република България (чл. 13 от Конституцията) държавата е светска, но това не означава институционална индиферентност към религиозните общности, нито пък оправдава игнориране на тяхната вътрешна автономия. Напротив, принципът на отделеност предполага взаимно уважение на компетентностите, а не символично „надмощие“ на едната сфера над другата.

Особено деликатен е и въпросът за историческата памет в посттоталитарен контекст. Общественият дебат неизбежно се натоварва с интерпретации, свързани с миналото на духовници, институции и техните отношения с държавната власт преди 1989 г. В този смисъл всяка мемориална инициатива, насочена към съвременна или близка историческа фигура, се оказва подложена на ретроспективен морален и исторически прочит, който може да поляризира обществото. Тази поляризация обаче не бива да се превръща в основание за стигматизация или в инструмент за идеологическо пренаписване на църковната история.

Контрапунктът, често посочван в подобни дискусии, е паметта за изповедническите фигури на Църквата след 1944 г., сред които особено място заема митрополит Михаил Доростолски и Червенски – символ на духовна устойчивост в условия на политически натиск. Тази памет функционира като нормативен критерий в църковното съзнание: почитта към духовните лица се утвърждава преди всичко чрез църковното предание, свидетелството за вяра и историческата им роля, а не чрез монументализация по образец на светската култура на героизация.

В този смисъл, основният въпрос не е „за“ или „против“ конкретна личност, а дали е налице институционално съгласуван, канонично оправдан и обществено консенсусен модел на мемориализация. Без такъв модел съществува риск от: символна инфлация на паметниците в сакрални пространства; политизация на църковната памет; подмяна на духовното предание с публично-репрезентативни жестове.

Следователно казусът в Русе следва да се разглежда като тест за зрелостта на взаимодействието между местна власт, гражданско общество и Църква, а не като персонализиран конфликт. В една правова и плуралистична среда легитимната мемориална политика изисква не едностранни инициативи, а процедурна прозрачност, канонична чувствителност и институционален диалог, особено когато става дума за фигура, чиято памет принадлежи едновременно на църковната и на обществената история.

Историята на българските храмове след 1944 г. е белязана от дълбоки противоречия, които отразяват идеологическото противопоставяне между комунистическата власт и традиционните християнски ценности. Възникващата диктатура на Българската комунистическа партия се основава на материалистическа и атеистична идеология, която вижда в Църквата враг на своите догми и проводник на „буржоазно“ влияние. Оскверняването на храмове, като „Всех Святих“ в Русе, и унижаването на паметта на погребаните духовници е ярък пример за това идеологическо отмъщение. Разрушаването на святите места и поругаването на костите на духовници по време на комунистическата диктатура представлява идеологически мотивиран вандализъм – посегателство срещу историческата памет, духовността и културното наследство на народа. Възстановяването на тези храмове днес е не просто физически акт, а и морално и духовно възраждане, което напомня за значението на запазването на културната и духовната идентичност пред лицето на историческите предизвикателства.

„Когато по-късно храмът попада в ръцете на комунистическата власт, за да бъде превърнат в Пантеон на възрожденците, през 1972 г. костите на покойните митрополити са осквернени. Митрополит Софроний веднага сигнализира до Св. Синод на БПЦ и иска тяхното преместване. На 16 април 1975 г. са извадени, пренесени и положени в храм „Св. Троица“ костите на тримата доростоло-червенски митрополити.“ – Валентин Лазаров (Бележка: храмът, в който първоначално са били погребани приснопаментните отци на Русе Григорий, Василий и Михаил, е „Всех Святих“ в Русе.)

За вече възстановения храм „Всех Святих“ – Русе: „Няма човек, който да мине покрай храма, да не се прекръсти, да не му се порадва, да не влезе да запали свещичка. Русенци са спокойни, духът им е спокоен, вече е мирен, че не са обидили Бога, че не са обидили Твореца и че ще имат отново благоразположението на Бога за своите успешни дела, за своето успешно бъдеще.“ – прот. Милен Цветков

1. За правото на почит и границите на политическото „единодушие“

Не подлагам на съмнение правото на русенци да почитат своя дългогодишен духовен водач патриарх Неофит. Самият факт, че той е почетен гражданин на Русе, инициатор за възстановяването на храм „Всех Святих“, за „християнизирането“ на Пантеона на възрожденците и за обявяването на Гергьовден за празник на града, е достатъчно свидетелство за уважението, което градът му дължи.

Същевременно единодушният вот в Общинския съвет е израз преди всичко на политическа, а не на обществена консолидация. Липсата на предварително, широко обществено обсъждане – особено когато става дума за именуване на площад пред храм и за издигане на паметник в непосредствена близост до него – създава усещане за прибързаност и за селективно представителство на „волята на русенци“.

Историческата памет на Русе обаче не започва с архиерейството на патриарх Неофит. В същия град почиват останките и паметта на митрополит Михаил Доростоло‑Червенски (1884–1961), който носи епархията през най‑бурните десетилетия на ХХ век – междувоенни кризи, войни и установяване на тоталитарен режим. Тази фигура почти отсъства от публичния дебат около площадното пространство пред „Всех Святих“, което неизбежно ограничава гледната точка и обеднява градската памет.

2. Митрополит Михаил: служение в условия на изпитание

Митрополит Михаил е избран за Доростолски и Червенски митрополит през 1927 г. и управлява до смъртта си през 1961 г. В този период върху епархията се стоварват последиците от икономическата криза, войните и, след 9 септември 1944 г., систематичните репресии над Българската православна църква.

Неговото служение има няколко ясно очертани измерения:

• Той ръководи и вдъхновява добротворните прояви на епархийската църква и на гражданското общество в Русе, „издигайки високо знамето на организираната благотворителна и социалноетична служба“.​
• От 1927 до 1944 г. е председател на Българския червен кръст в Русе, а по‑рано и почетен председател на БЧК в София; под негово ръководство се създават приюти за деца, църковни детски градини, социални кухни, средношколско общежитие, летни ученически колонии, сиропиталища и домове за стари хора.
• Той лично оглавява местните структури на Червения кръст и Дружеството за закрила на децата, както и комитет за грижа за просяци и недъгави, превръщайки Църквата в активен участник в решаването на социалните проблеми на Русе.

След 9 септември 1944 г. митрополит Михаил застава начело на епархията в момент, когато Църквата е обект на физически и психологически натиск: арести, лагери, убийства на духовници, конфискации на църковно имущество, ограничаване на възможността за свободно служение. През лятото на 1949 г. заместник‑министърът на вътрешните работи Йонко Панов го определя в официален документ като „преден представител на реакцията в църквата“ и предлага да бъде отстранен от Светия Синод в рамките на кампания за „демократизация“. Предложението е обсъдено на ниво Политбюро на ЦК на БКП и е отхвърлено, но самият факт показва, че митрополит Михаил е възприеман от тоталитарната власт като неудобен, а не като покорен партньор.

Паралелно с това, той поема и отговорността на наместник‑председател на Св. Синод (1948–1949) – именно в най‑острия период на сблъсък между комунистическата държава и Църквата. В този смисъл цената на неговото служение – в човешко и институционално отношение – трудно може да бъде сравнявана с посткомунистическия контекст, в който протича архипастирската дейност на патриарх Неофит.

3. Историческа пропорция и градска памет

Никой от изложеното не цели да омаловажи приноса на патриарх Неофит към Русе. Неговата роля за възстановяването на „Всех Святих“, за духовното преосмисляне на Пантеона и за възраждането на религиозното образование е важна и заслужава признание.

Въпросът е друг: как градът подрежда паметта за своите архиереи и в какъв ред монументализира техните лица и имена в публичното пространство. Ако се стремим към историческа справедливост, логично е първо да бъде видим и почетен архипастирът, който е носил епархията през най‑тежките десетилетия на ХХ век – митрополит Михаил, а не само този, чието служение протича в условия на възстановена религиозна свобода.

Ако площадът пред „Всех Святих“ се превърне в паметен знак само на името на патриарх Неофит, без по някакъв начин да се отбележи и присъствието на митрополит Михаил, рискуваме да „отрежем“ от градската памет периода 1927–1961 г. – периода на разрухата и оцеляването на Църквата.

Една по‑балансирана, богословски и исторически по‑честна перспектива би могла да включва: преосмисляне на именуването на площада, така че то да отразява цялата линия на русенските/доростолските архиереи, включително митрополит Михаил; или паралелно изграждане на мемориален знак/паметник на митрополит Михаил в непосредствена близост до „Всех Святих“ или на друго достоподобаващо място, който да напомня за неговото служение, благотворителност и изпитания през тоталитарния период.

По този начин Русе няма да се отказва от признателността си към патриарх Неофит, но ще избегне опасността паметта да бъде селективна и удобна, вместо цялостна и справедлива.

4. Заключение

Предлагам Общинският съвет:

• Да разгледа възможността за допълване на вече взетото решение с изричен ангажимент към издигане на мемориален знак на митрополит Михаил – архипастир на Русе в периода 1927–1961 г., признат от самата комунистическа власт за стожер на „съвестта в църквата“.
• Да обсъди, след обществена консултация, концепция за пантеон на русенските архиереи, в който патриарх Неофит да бъде поставен в исторически контекст, а не извън него.
• Да предвиди провеждане на публично обсъждане при бъдещи решения за монументализиране на личности в непосредствена близост до храмове, с участието на историци, богослови и граждани на Русе.

Само така почитта към покойния патриарх няма да бъде за сметка на забравата към митрополит Михаил, нито ще превърне сакралното пространство пред „Всех Святих“ в поле на селективна памет, а в място на историческа истина и благодарност към всички, които са носили тежестта на архипастирското служение в града.

Лалю Метев, пр. юр., 16 февруари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.