ИРАН ПОТВЪРДИ, ЧЕ АЯТОЛАХ АЛИ ХАМЕНЕЙ Е МЪРТЪВ

Известията за смъртта на аятолах Али Хаменей идват в момент, в който моралните рефлекси на немалка част от обществото ни изглеждат тревожно избирателни. Години наред десетки хиляди млади иранци бяха убивани, изтезавани, хвърляни в затвори или изчезваха в мрежата на репресивния апарат – без това да предизвика нито масови протести, нито особена чувствителност у същите среди, които днес са най-гласовити в осъждането на военни действия, насочени към разграждане на възпиращия потенциал на този режим и към неговото политическо събаряне. Възниква неизбежният въпрос: става ли дума за принципен пацифизъм, или за удобна форма на избирателно възмущение, пригодено към текущи идеологически предпочитания.

Този двойствен стандарт проличава особено ярко, когато погледнем към собственото ни църковно говорене. Само на стотина километра от нашите граници вече четири години се води кървава война, в която умират десетки хиляди православни християни, а българският патриарх и досега не е намерил език, с който ясно да назове геноцидния характер на руската агресия срещу украинския народ. Вместо да посочи злото по име – кремълския режим и неговата машина за смърт – той се тревожи за съдбата на аятолаския режим в Техеран и произвежда безлични фрази за това колко било „ужасно, когато човек избива други човеци“.

Да кажеш само, че е „ужасно, когато човек избива други човеци“, в момент, когато конкретен режим открито заплашва да заличи цял народ, означава да превърнеш християнската етика в безопасна украса – благочестив фон, който грижливо избягва да назове както злото, така и жертвите му. Такава фраза е морално безспорна, но екзистенциално празна: тя е християнски коректна, но не изисква позиция, риск, солидарност. Не е достатъчно да осъдим „насилието изобщо“, когато конкретни хора и режими реално заплашват да унищожат цели общности.

Изказването на патриарх Даниил е почти учебников пример за „минимално морално съдържание при максимална безопасност“ – християнско по формулировка, политически напълно неутрално и на практика неангажиращо. Цитатът „Бог да даде своя мир в душите на човеците и да погледнем колко ужасно е това, когато човек възстава срещу човек, когато човек избива други човеци“ ни казва, че насилието е осъдително „по принцип“, без да бъдат назовани агресор, жертва или конкретен конфликт. Никой няма да спори, че „ужасно е, когато човек убива човек“ – именно затова подобно твърдение не задължава към конкретна морална позиция по текущата война. Патриархът формално изпълнява очакването „Църквата да говори за мир“, но без да поеме риска да каже кой нарушава този мир и каква справедливост той предполага.

Поставено върху фона на реалната ситуация – широкомащабни военни действия между САЩ/Израел и диктаторския режим в Иран, ескалация в целия регион, реална екзистенциална заплаха и за Израел, и за милиони цивилни – това „обезличаване“ на насилието има конкретни последствия. То морално изравнява всички страни („човек избива други човеци“), без да различи защитна война, терор, агресия, съпротива; прехвърля конфликта от политическо-етично поле („кой какво прави и какви са последствията“) в психологическо („мир в душите“), което е съвършено безопасно езиково убежище; и избягва всякаква солидарност – с жертвите на иранския режим, с нападнатите, с бягащите, включително с евреите, които в навечерието на Пурим отново живеят под заплахата от унищожение. Това е същият тип реторика, който наблюдаваме и при мнозина „миротворци“: абстрактно осъждане на насилието, без никаква готовност да се назове чие насилие и над кого.

Оттук и по-дълбокият, екзистенциален проблем: къде беше този морален плам, когато по улиците на Иран се лееше кръв, когато протестиращите бяха смазвани с брутална сила, хвърляни в затвори, изтезавани и убивани? Где беше съчувствието, когато млади хора – включително непълнолетни – плащаха с живота си за правото на минимална свобода и достойнство? Тук не става дума просто за политическа позиция, а за пропастта между декларирани ценности и реално упражнявано състрадание. В християнска перспектива това е въпросът дали виждаме в страдащия конкретно лице, или само абстрактен повод за риторика.

Цинично и вътрешно противоречиво звучи аргументът, че „всяка държава сама си решава проблемите“ и че външната намеса по дефиниция е недопустима. Историята показва, че подобен формален апел към суверенитета често служи не за защита на жертвите, а като удобен щит на бездействието – морална алиби-конструкция, чрез която отказваме да поемем риск или отговорност. Там, където властта системно потъпква човешките права, институционализира мъчението и убийството, превръща всеки опит за мирен протест в повод за кърваво разчистване, мълчанието престава да бъде неутрално. То се превръща в „пасивна вина“, добре позната на богословието и философията на ХХ век.

Разбира се, не става дума за романтизиране на войната. Всяка военна ескалация носи смърт, страдание, разрушения и дълбоки травми. Но моралът, ако иска да остане морал, не може да бъде избирателен. Не можем да бъдем гласовити срещу едно насилие и слепи за друго, да виждаме само раните, които не нарушават нашите идейни симпатии. Ако наистина държим на човешкия живот и достойнство, сме длъжни да ги защитаваме последователно – и когато това е удобно, и когато разклаща собствените ни политически или геополитически лоялности.

На този фон контрастът с духа на Пурим е особено красноречив. В традицията на този празник централни са: ясно назоваване на заплахата (Аман и декретът за унищожение); ясно назоваване на риска (еврейският народ е поставен пред физическо изтребление); и ясно поемане на отговорност – Естер рискува живота си, Мордехай отказва да се поклони, а спасението минава през действие, а не през абстрактни пожелания за „мир по принцип“. Пурим е литургия на паметта, в която се помни, че има моменти в историята, когато да мълчиш е равнозначно на това да оставиш злото да извърви целия си път. Именно в такива моменти се проверява дали нашият морален език е жив, или е само благочестив фон на удобно бездействие.

Лалю Метев, 1 март 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.

Да кажеш само, че е „ужасно, когато човек избива други човеци“, в момент, когато конкретен режим открито заплашва да заличи цял народ, означава да превърнеш християнската етика в безопасна украса – благочестив фон, който внимателно избягва да назове нито злото, нито жертвите му. Мнозина у нас с право се питат как е възможно: само на стотина километра от границите ни се води кървава война, в която умират десетки хиляди православни християни, а българският патриарх и досега не е намерил човешка дума за геноцидния характер на руската агресия срещу украинския народ. Вместо ясно да назове злото по име – късокракият кремълски диктатор и неговата машина за смърт – той се тревожи за съдбата на аятолаския режим в Техеран и произвежда абстрактни фрази за това колко било „ужасно, когато човек избива други човеци“. Така, докато „братски“ православен народ бива мачкан, депортиран и избиван, нашият първойерарх се крие зад кухи призиви за мир, които удобно избягват да кажат кой е агресорът и кой – жертвата. Това е морал, който се упражнява на безопасно разстояние: суров към западните „фили“, но странно мек, когато става дума за московския „карлик“ и неговите прокси-та – от Донбас до Газа и Техеран.