Иранският възел днес: между сила, право и страх

Иран не е точно това, което ни се прожектира по новините – той е древна цивилизация, притисната в калъпа на съвременна демонизация. Дори като турист за няколко дни, обикаляйки километри наред, човек бързо се потапя в средата; след недълга поредица от интимни срещи с хора и места разбира, че разговорът за „оста на злото" е удобна политическа рамка, но съвсем не описва света на обикновените иранци.

Иран не е „арабска страна" – и това не е тривиална бележка, а въпрос на цивилизационна самоличност. По-голямата част от населението са перси – наследници на старите перси и миди, индоевропейски народ със собствен език, памет и чувствителност. Фарси – персийският език – звучи като далечен, но разпознаваем роднина на другите индоевропейски езици; записан е с адаптирана арабска писменост, която обаче не заличава идентичността, а само я облича в общия графичен код на региона. Това не означава, че в Иран няма араби – има арабско малцинство, азери, кюрди, белуджи, лури – но политическата и културна ос е персийска, не арабска.

Религиозният пейзаж е по-сложен от схемата „шиитски теократичен режим". Конституцията определя шиитския ислям (школата Джафари) като официална религия, но изрично признава и християнството, юдаизма и зороастризма като религии на малцинства с право на собствени храмове и ограничено политическо представителство. Това не е „либерална религиозна свобода" в западния смисъл – напротив, преследването на непризнати общности и на хора, приели християнството, е реалност. Но фактът, че в ядрото на една ислямска република съществуват стари арменски църкви, синагоги и зороастрийски огнени храмове – не като музейни експонати, а като живи общности – показва цивилизационна пластовост, която не се побира в лозунга „фундаментализъм".

Иран притежава материалното достойнство на територия, преминала през империя и модернизация, а не през пустинна маргиналност. Техеран и другите големи градове не са хаотични „ориенталски гета", а сложен микс от булеварди, паркове, квартали с претенция за модерност и бедни зони, укротени от дисциплинирана – макар и невидима за туриста – система на контрол. Зелени площи, водни алеи, оазиси насред сухота: има градове, които по поддържаност и озеленяване превъзхождат средностатистически български областен център. Това не отменя смога, бедността, безработицата – но не позволява и да говорим за Иран само като за „затвор под открито небе".

Географията на Иран е почти богословски текст за крайности. На север се издига масивът Алборз, където връх Дамаванд – над 5600 метра, най-високият вулкан в Азия – стои като страж над страната, обвит в митология и легенди. По склоновете му и около Техеран действат ски курорти, които напомнят, че „ориент" и „зимен спорт" не са взаимоизключващи се понятия. На югоизток пустинята Лут регистрира едни от най-високите измерени повърхностни температури на планетата – над 70 градуса по Целзий. Между тези полюси – сняг и разтопен камък – се разгръща земя, в която човек непрестанно усеща колко малко контрол има над елементите. В подобен пейзаж е естествено хората да мислят в категории съдба, изпитание, устояване.

Иран е енергийна мощ – сред първите в света по доказани запаси от природен газ. Това е геополитически факт, обясняващ много от външния натиск, санкциите и реториката; но и едно битово наблюдение: вътрешните цени на газта са ниски, често символични за чужденец, свикнал с европейски тарифи. Икономика, която стъпва върху подобно богатство, но е притисната от международна изолация, развива специфична смесица от гордост и нараненост – „ние можем да отопляваме половината свят, но не ни пускат".

Кухнята и жестовете на гостоприемство са може би най-прекият път към сърцето на тази цивилизация. Иранската маса е богата на ароматен ориз, агнешко, билки, ядки, нар, шафран, кисело мляко. За човек, който по принцип не понася агнешко, да открие, че в Иран го яде с удоволствие, не е маловажен детайл – това е знак, че тук храната не е просто калории, а език, на който ти говорят за дом и уважение. Домакинът в Техеран или Исфахан рядко пита за политическата ти ориентация; много по-често те пита откъде идваш, как е „Булгаристан", какво мислиш за иранците. Желанието да се снимат с чужденци, да те въведат в своя свят, да те представят на приятели – то е съвсем искрено, без и следа от агресивна пропаганда.

Въпросът за сигурността е двоен. На повърхността – вечер се движиш спокойно, няма усещане за улична престъпност, за „опасни квартали" в западния смисъл. Това поражда чувство за нормалност, което много европейски градове вече тежко губят. Но под тази повърхност стои огромен апарат от служби, цензура, морална полиция и съдилища, непозволяващи политическа и гражданска свобода. Туристът вижда спокойствието на улицата; жителят знае цената му. Тази двойственост изисква от нас да не романтизираме, но и да не демонизираме – да държим едновременно в съзнанието си режима и хората, живеещи въпреки него.

Религиозните малцинства, които посетителят може да срещне – арменски църкви, зороастрийски храмове, синагоги – са живи следи от по-дълга история на съжителство. Ислямска република, която от едната страна репресира „неправилните" вярващи, а от другата поддържа храмовете на старите религии, е парадокс – но и предупреждение: реалните общества са много по-сложни от идеологическите диаграми. За човек, мислещ в категориите на правото и богословието, това е лаборатория: как държавата може едновременно да признава и ограничава, да пази памет и да блокира свобода.

Иранците добре знаят къде е България. „Булгаристан" не е просто географско название, а далечен, но реален ориентир. Когато се срещнеш с човек от страна, представяна в медиите като „враг", и чуеш от него топли, любопитни, понякога дори информирани думи за твоята страна, удобната схема „ние–те" се разклаща. От юридическа и историческа гледна точка това напомня нещо важно: народите рядко са врагове по същество – врагове са режимите, идеологиите, интересите. А гражданинът, снимащ с теб селфи на улица в Техеран, не носи вина за решенията на своя „върховен лидер", точно както ние не носим вина за грешките на нашите правителства.

Иранското преживяване кара човек да преосмисли собствената си биографична позиция. Когато вървиш през град, където телата са строго регулирани от дрехи и мълчание, но очите и усмивките говорят за богат вътрешен живот, започваш да усещаш собствената си свобода – и собствените си страхове – по нов начин. Като човек с биография, белязана от болест, инвалидизация, работа с архиви и текстове, трудно мога да приема черно-бялото деление на света на „свободен Запад" и „мрачен Изток". В Техеран и Исфахан срещнах хора, живеещи с повече духовно достойнство под санкции и цензура, отколкото немалка част от нашия елит под формална демокрация. Това не е оправдание на режима – то е обвинение към собствените ни институционални дефицити.

Ето защо, когато днес четем за ракетни удари, „обезглавяване на режима" и „наказание над Иран", добре е да помним: под всяка геополитическа формула стоят конкретни лица, езици, храмове, кухни, планини, пустини. Иран е едновременно репресивна теокрация и наследник на велика култура; едновременно участник в регионални конфликти и дом за милиони хора, желаещи – като нас – просто малко щастие, разбирано като кратък миг без болка. Да мислим за тази страна единствено като за враг означава да предадем собствената си юридическа и богословска чувствителност. А ако имаме претенцията да различаваме факт от мит, институционален механизъм от пропаганда, сме длъжни да видим Иран не само през дима на ракетите, а и през светлината, която случайното пътешествие може да хвърли върху него.

1. Полетът на революцията

Аятолах Рухолах Хомейни в малкото френско селце Нофль льо Шато, 1979 г. – една картинка, в която се кръстосват два свята. На пръв поглед това е образът на изгнаник, духовен водач, който години наред се противопоставя на подкрепяната от САЩ и Великобритания автокрация на шах Мохамад Реза Пахлави и заради това е изтласкан извън границите на Иран. Четиринадесет–петнайсет години той живее в изгнание – първо в Ирак, после за кратко във Франция – и именно там, край Париж, подрежда последните щрихи на проект, който ще замени светската диктатура на шаха с теократична.

Френската интелектуална левица посреща този човек с неочакван ентусиазъм. В края на 70-те Жан-Пол Сартр, Мишел Фуко и други виждат в иранската революция шанс за „друга модерност“ – антисъвременност, която да скъса и с шахската диктатура, и с западния технократичен капитализъм. Фуко пише възторжени текстове за „мистичната енергия“ на движението около Хомейни, докато гласове като този на Симон дьо Бовоар и иранските феминистки обсебено предупреждават: радикалната ислямистка визия, която той носи, ще бъде първо удар върху жените, върху свободите, които шахският режим – колкото и брутален – все пак е отворил.

На 1 февруари 1979 г., две седмици след бягството на Пахлави, Хомейни се качва на специално нает от френското правителство самолет на „Ер Франс“ – прочутия „полeт на революцията“ – и отпътува към Техеран в първа класа. В първокласния салон горе аятолахът и приближените му се молят, долу десетки журналисти закусват омлети и кафе – сцена, която чудесно символизира срещата между западното любопитство и възвръщащата се ислямска харизма.

При кацането милиони изпълват улиците на Техеран, за да посрещнат човека, който за тях въплъщава край на унижението и на корумпирания, зависим от Запада режим. В рамките на броени дни Хомейни установява новия ред: монархията е окончателно премахната, прокламира се Ислямската република, започват чистки в армията, администрацията и университетите, отменят се ключови права на жените, налага се задължително забраждане. Така светската автокрация е заменена от теократична диктатура, чийто първи „върховен водач“ ще управлява страната до смъртта си през 1989 г.

2. Ситуацията: ударите и техният залог

Съвместните удари на САЩ и Израел по военни, разузнавателни и ядрено‑свързани цели в Иран означават преминаване от „война в сянка“ към открит, високинтензивен конфликт между държави, а не само чрез прокси структури. Иран вече отговори с ракети и дронове срещу Израел и американски бази в Залива, а анализатори предупреждават за реален риск конфликтът да обхване и други държави – чрез Хизбула, хутите, милиции в Ирак, както и при разширяване на целите от двете страни.

Президентът Тръмп публично говори за „четириседмична операция“, което показва намерение за бърза, ограничена кампания, но експертни оценки предупреждават: голямата опасност е именно продължителен, безкраен конфликт без ясно дефиниран край.

Тук базовият извод, който напълно се вписва в балансираната линия на Давид Леви, е ясен: не става дума за „инцидент“, а за структурен завой – от сдържане към директно военно „подрязване“ на режима в Техеран и неговите способности. Това променя не само регионалната, но и глобалната архитектура на сигурността.

3. Сила и право: какво се случва с международния ред

В международноправен план ударите се оправдават от Вашингтон и Йерусалим с доктрината за предотвратяване на екзистенциална заплаха: спиране на иранската ядрена програма и ограничаване на балистичните и прокси‑възможности. От другата страна Иран ги представя като непровокирана агресия, нарушаваща суверенитета и забраната за употреба на сила в Устава на ООН.​

Така се връщаме към класическата криза на следвоенния ред: от една страна, реална заплаха – Иран достига високи нива на обогатяване на уран, развива масово производство на ракети и поддържа мрежа от въоръжени организации в региона;​​ от друга – разпад на общоприета рамка кога и при какви условия превантивната сила е допустима.

Чисто юридически това е опасен прецедент: когато големи сили систематично заобикалят Съвета за сигурност и действат едностранно, самата идея за общ правов ред ерозира. Фактически светът се връща към „правото на силата“, което и антизападните, и про‑Иран гласове в българския дебат интуитивно усещат, но интерпретират в огледални митологии.

4. Иран между режим и общество

В центъра на дилемата стои самият Иран. От стратегическа гледна точка той е: втори в света по запаси на природен газ, ключов за регионалната енергетика; държава с дълбока цивилизационна традиция, сложна вътрешна етническа и религиозна мозайка; режим, който съчетава репресивна теокрация, експанзивна регионална доктрина и реални вътрешни напрежения.

Геополитическият разговор често смесва режима с народа. Едната крайност демонизира целия Иран като „главен спонсор на терора“, другата го романтизира като последна антиколониална крепост. И двете заличават сложната истина: режимът в Техеран реално поддържа въоръжени групи, които подкопават съседни държави; същевременно милиони иранци не участват в нито една от тези структури, но ще поемат ударите – буквално и метафорично – на всяка мащабна военна операция.

Една от интересните точки, подчертавана от израелски и западни коментатори, е възможността ударите да стимулират вътрешна промяна – „да дадат шанс на иранците да вземат съдбата си в свои ръце“. Но опитът от Ирак, Сирия, Либия показва, че техническото отслабване на режима не гарантира нито демократизация, нито стабилност. Без ясно „след това“ рискът е вакуум, а не свобода.​

5. Европа и България: рисковете отвъд фронта

За Европа – и особено за периферни членки като България – конфликтът с Иран носи няколко типа рискове: енергийни – всяко дестабилизиране на Залива, атаките по петролни и газови маршрути, повишава цените и засяга европейската икономика;​ в областта на сигурността – възможни атаки срещу американски/натовски обекти в региона и извън него, миграционни вълни, засилване на терористичния риск; политически – още по-дълбока поляризация вътре в ЕС между „ястреби“ и „гълъби“, както и вътрешно разцепление в държави като България между про‑ и антизападни лагери.

От гледна точка на българската държавност, възприемането на балансирана линия – като тази, която одобряваш в анализа на Давид Леви – означава: твърда защита на принципа за недопускане на иранско ядрено оръжие;​​ същевременно настояване за максимално ограничаване на ескалацията и ясно дефиниран политически изход, а не безкрайна „четириседмична“ война без хоризонт; отказ България да бъде въвличана символно и практически в реторика, която демонизира цели народи – било иранския, било израелския, било американския.

6. Философският пласт: войната като „морална геометрия“

Коментарите под българското видео показват как войната се мисли като проста морална геометрия: едни виждат „Западът = зло, Иран = жертва и правда“; други „Израел/САЩ = цивилизация, Иран = мрак и терор“.

Тази бинарност е съблазнителна, защото дава чувство за яснота. Но от философска гледна точка тя е отказ от мислене. Истинската трагедия на съвременната война е, че: правото и неправото са разхвърляни – има реални заплахи и реални злоупотреби с понятието „сигурност“; невинните страдат винаги, независимо от коя страна на фронта са; „нашите“ и „вашите“ жертви са еднакво мъртви – само че символно се третират различно.

Ако стоим в християнски хоризонт, това е радикален проблем: всяко учение, което превръща друга общност в „по‑малко човешка“ заради геополитическа принадлежност, е антиеванделско по същност. Богословският критерий не е кой блок защитава нашите интереси, а кой ред позволява максимално запазване на живот, справедливост и възможност за покаяние – и за врага, и за нас.

7. Богословие и война: между справедливост и идолопоклонство

Християнската традиция познава идеята за „справедлива война“ – война като последно средство за защита от агресия, при строго ограничени цели и средства. В случая с Иран и Израел/САЩ въпросите са: има ли реалистична, ограничена цел (например удръж на ядрената програма) или се плъзгаме към наказателна, отмъстителна логика; прави ли се всичко възможно за защита на цивилните; съществува ли ясен политически хоризонт за деескалация.

Когато тези условия липсват, рискът е войната да се превърне в идол – инструмент за вътрешнополитическо консолидиране, за укрепване на режими, за реализиране на абстрактни „цивилизационни мисии“. Тогава езикът за добро и зло се използва, за да се прикрият стратегически интереси – било в Техеран, било в Йерусалим, Вашингтон или Москва.

8. Екзистенциалният въпрос за нас

За човек с биография, белязана от болест, ограничен хоризонт на бъдещето и години, прекарани в работа с архиви и институционална памет, войната никога не е абстракция. Тя е концентрат от всичко онова, което правото и държавността би трябвало да удържат – произвол, разрушение, случайност.

Екзистенциалният въпрос е: как да останем верни на истината, когато всички страни произвеждат пропаганда; как да пазим състраданието към жертвите, без да изпадаме в морален релативизъм; как да запазим автономна българска перспектива, без да изпадаме в неутралитет, който затваря очи пред реални заплахи.

Отговорът, в унисон с умерения, рационален тон на Давид Леви, вероятно е в три неща: да отказваме да демонизираме цели народи; да настояваме всяко използване на сила да бъде подчинено на ясни юридически и морални критерии; да мислим България не като пешка в чужда шахматна партия, а като общност, която има право да каже „да“ на сигурността, но и „не“ на безкрайната ескалация.

В свят, в който президентът на САЩ говори за „четири седмици война“ с лекотата, с която се обявява промоция, а режими и движения мечтаят за апокалиптично възмездие, нашият скромен, но неизбежен дълг е да останем хора на мярката. Да не назоваваме „сатана“ това, което е просто геополитически противник. Да не обожествяваме „съюзник“, който греши. И да не забравяме, че зад всяка карта на Близкия изток стоят лица, които никога не са взимали решение да бъдат част от ничий „стратегически театър“.

Лалю Метев, 2 март 2026 г.


– – –


Скити и миди в Древния Ориент

През VII в. пр. Хр. някои скитски групи се придвижват на юг през Кавказ към Близкия изток. Тогава асирийците започват да пишат за тях. В асирийските текстове те са наричани Ашказу (Aškuzai) или Ишказу (Iškuzai). Асирийските релефи ги описват като опасни, бързодвижещи се конни стрелци с лък. Те са будели страх, защото можели да се появят внезапно, да нанесат удар и да изчезнат също толкова бързо. Един асирийски цар, Есарадон, твърди, че е разгромил скитски водач на име Ишпакая. Интересното е, че по-късно той сключва мир с друг скитски владетел, Бартуату, и дори му дава дъщеря си за жена.

Мидите

Мидите живеят източно от Месопотамия, в планините Загрос (днешен западен Иран). Те са близкородствени с персите. За разлика от скитите, не са номади по откритите степи. Обитават планински долини, занимават се със земеделие, животновъдство и изграждат укрепени селища.

Падането на Ниневия

Мидите, скитите и вавилонците участват в унищожаването на Ниневия. Няма обаче надеждни доказателства за масово придвижване на мидийско население в месопотамските градове след 612 г. пр. Хр. Асирийски градове като Ашур, Арбела и други продължават да бъдат населени. При по-късната Персийска империя регионът се превръща в сатрапия Атура (Асирия). Арамейскоезичното асирийско население оцелява чак до късната античност и след това.

Асирийците стават поданици под персийска власт, но няма археологически данни за пълно изтребление или изчезване. Не съществуват и убедителни доказателства, че в Северен Ирак е имало ясно разграничена мидийска маса, култура или политически център. „Мидия“ е съсредоточена в днешен Иран. Мидите като отделен народ или политическа общност изчезват. До времето на Сасанидите както Мидия, така и Атропатена са напълно асимилирани.

„Мидийската“ или „атропатенската“ етническа и политическа идентичност вече не съществува като самостоятелен фактор – тя е погълната от сасанидската ирано-културна и политическа система. В сасанидския период Атропатена (грубо съответстваща на днешен Ирански Азербайджан) е напълно персизирана. Средноперсийският (пахлави) език се използва в надписи и в управлението.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.