ОСВОБОЖДЕНИЕ, ПАМЕТ И ГЕОПОЛИТИКА

I. Освобождение, памет и геополитика: сцената „Шипка“

В навечерието на 3 март руската посланичка в София Елеонора Митрофанова се качи на Шипка и произнесе поредната си политическа проповед за „острата и неоправдана“ реторика на новите български власти, за „покровителите“, на които уж слугуват, и за „специалното отношение към Русия“, което живеело в дълбините на народната памет и никой не можел да заличи. Декорът не е случаен – Шипка е избран не просто като географска височина, а като символична сцена, където паметта за Освобождението бива призовавана да обслужи съвременна руска геополитическа претенция.

Политическата конструкция на посланичката е прозрачна. България не е суверенен субект, който избира евроатлантическа ориентация в рамките на собствената си демократична легитимност; тя е колония с „покровители“. Всяка критика към руската политика – от агресията срещу Украйна до хибридните операции на българска територия – се интерпретира не като рационална преценка на националния интерес, а като „слугуване“ пред външни господари.

В същото време Митрофанова говори за „трайните чувства“ към Русия, които живеели в българските души и не подлежали на промяна. Тук вече е направен решаващият ход: паметта за 1877–78 г. и митът за „освободителя“ се превръщат в заложник на съвременната политика на Кремъл. Който „помни и познава добре историята“, е с нея; останалите – с „покровителите“.

Това изявление не е „обикновен коментар“, а пореден епизод от системна линия: последователна намеса във вътрешния дебат в България, съчетана с опит 3 март да бъде приватизиран като инструмент на руска хибридна стратегия в ЕС и НАТО.

II. От Виенската конвенция до „комплекса на признателността“

От гледна точка на международното право поведението на Митрофанова отдавна излиза извън границите на дипломатическата практика. В поредица от случаи тя си позволява ултиматуми към българското правителство, обидни квалификации спрямо български институции и граждани, както и директни внушения за „истинската лоялност“ на България към Русия. Министерството на външните работи нееднократно е реагирало с ноти и критики за дезинформация и намеса във вътрешните работи; политически сили са настоявали посланичката да бъде обявена за persona non grata именно заради системното надхвърляне на мандата.

На този фон Шипченската ѝ проповед не е изключение, а симптом: тя върви в пакет с постоянни опити да се сравнява инвазията в Украйна с „освободителната“ война 1877–78 г., да се пренаписват причините за санкциите и да се внушава, че „руската заплаха“ е измислена от Запада.

Тук се пресича юридическото с психологическото. Ако Виенската конвенция се отнася до формалното поведение на дипломатите, то речта на Шипка има за цел да активира у българите това, което можем да наречем комплекс на признателността: убеждението, че благодарността към Русия за Освобождението отменя правото ни на самостоятелна политическа преценка. Благодарността се превръща от свободно морално отношение в инструмент за дисциплиниране: „Не забравяйте кой ви е освободил, и мълчете за Украйна, за шпионските скандали, за енергийната зависимост, за дезинформацията“.

III. „Христоносци“ и литургизацията на политиката

На същия символен терен действат и платформи като „Христоносци“, които препечатват текстове от „Църковен вестник“ (1908–1909) и ги представят като „нравствен урок“ за днешните българи. В тези текстове – писани в непосредствената сянка на войната и Сан Стефано – звучат патосът на освобождението, болката от Берлин и благодарността към „царя Освободител“ и „руския народ“, положил костите си по българските чукари.

Сами по себе си тези източници са ценни: те документират жива благодарност и надежда на поколение, за което Русия е била непосредствен спасител от жестоко османско насилие. Но „Христоносци“ не се задържат на равнище историческо разбиране; те настояват, че тонът и понятийният апарат на 1908–1909 г. трябва да бъде възприет като безсрочен норматив за XXI век. Всяка критика към днешната руска политика се обявява за „отстъпление от съзнанието на предците“, а историческата благодарност се превръща в морален повод за обвинения в „безпаметност“ и „озлобление“.

Това е класически хибриден ход: литургизация на политическото. Църковният език – молитви, панихиди, „вечна признателност“ – се изважда от конкретния си исторически контекст и се превръща в инструмент за легитимиране на днешни проимперски позиции. Паметта за жертвите от 1877–78 г. се използва, за да се обезоръжи всяка критика към войната в Украйна, към руските дезинформационни мрежи и към опитите за подкопаване на българската евроатлантическа ориентация.

IV. Историческа благодарност и граници на политическата лоялност

Централният въпрос не е дали България дължи благодарност за Освобождението. В широкия спектър на българския обществен дебат – от лявото до консервативното дясно – почти няма сериозен глас, който да отрича моралния дълг към загиналите руски, украински, финландски, румънски и други войници, към опълченците и към онези европейски дипломати и интелектуалци, които са подкрепили българската кауза.

Въпросът е друг: какво следва от тази благодарност в 2026 г.

Няколко разграничения са ключови:

Благодарността към жертвите е исторически и нравствен дълг – тя не се подлага на „верностови изпити“ и не зависи от текущата политика на Кремъл.

От този дълг не следва автоматично задължение да приемаме всяка политика на руската държава – от Болшевишката революция през сталинските престъпления и 1968 г. до анексията на Крим и инвазията в Украйна – като „братска“ или „освободителна“.

От признанието за ролята на Русия през 1877–78 г. не следва, че България вечно трябва да е геополитически придатък, да подценява членството си в ЕС и НАТО или да неглижира руските хибридни операции върху своя терен.

Когато „Христоносци“ и подобни гласове настояват, че всяка критика към Кремъл е предателство към паметта на „царя Освободител“, те всъщност казват: „Историческата благодарност ви забранява да мислите политически“. Това не е консерватизъм; това е отказ от зрелост.

V. Сан Стефано: митология и еманципация

Особено показателен в цитираните църковни текстове е образът на Санстефанска България. Тя е представена като „жива карта“ на етническата справедливост, създадена от руското оръжие, а след това „онищожена“ от Европа в Берлин.

Тук „Христоносци“ виждат повод за безкрайна патетика срещу Запада и в полза на „вечния освободител“. И все пак, още в текста от 1909 г. четем изречение, което те удобно подминават: България „няма да чака да ѝ го дадат. Тя ще го дири и ще го вземе с култура, енергия, воля, самоотвержение“ – тоест със собствено усилие, а не с вечна надежда за нова руска интервенция.

С други думи, в сърцевината на този русофилски патос вече е заложено семето на еманципацията. Сан Стефано е „златен стандарт“, но пътят към него не минава през пожизнено упование в чужд меч, а през гражданска, институционална и културна зрялост на независима България.

Днешната руска пропаганда – и българските ѝ говорители – се опитват да заличат именно тази еманципираща линия. Предлага се опростена формула: „Без Русия няма България“; оттук – всяко отдалечаване от московската орбита е представено като саморазрушение, а не като нормално упражняване на суверенитет.

VI. Православие, идентичност и хибридна война

Въпросът за „освобождението“ не може да бъде отделен от религиозната плоскост. В православното самосъзнание на българите Русия дълго време е присъствала не само като военен съюзник, но и като „по-голям брат във вярата“. Именно тук се прицелват съвременните про‑Кремълски религиозни платформи.

В последните години се наблюдава укрепване на мрежи, свързани с Московската патриаршия и с руски държавни структури, които използват езика на „традиционните ценности“, „защитата на православието“ и „борбата срещу моралния упадък на Запада“. Те адресират училища, енории, родителски общности и медийна аудитория, за да превърнат православието в геополитически инструмент.

Изборът на нов патриарх Даниил, възприеман като по-близък до руските позиции, както и реакциите на част от епископата по теми като експулсирането на руски духовници или войната в Украйна, показват реално ценностно разцепление. На този фон „Христоносци“ не са невинна „носталгична страница“, а елемент от по-широка про‑Кремълска екосистема, описана в изследванията за влияние на руски публични страници и хибридни операции в България.

От богословска гледна точка проблемът е ясен: спасението на един народ не може да се отъждестви с интересите на която и да е земна империя. Православната традиция познава различението между „кесарево“ и „Божие“; тя не канонизира държави и армии. Когато паметта за Освобождението се превърне в литургична санкция за всяка „специална военна операция“, това вече не е християнство, а сакрализирана политика.

VII. 3 март: между празник и изпит

Не е случайно, че тези спорове се активират именно около 3 март. Денят съчетава: реална историческа благодарност за прекъсването на един дълъг период на османско насилие; митологично Санстефанско въображение за „истинските предели“ на България; съвременни спорове за националния празник, за отношението към Русия и за мястото на България в евроатлантическата общност.

Критиката към 3 март като национален празник често се заклеймява като „русофобия“. В действителност, в значителна част от аргументите стои опит да се излезе от комплекса на признателността, при който всяко самостоятелно политическо решение, различно от интересите на Москва, се тълкува като неблагодарност и предателство.

Когато една държава поставя в центъра на националния си календар акт, подписан между две империи без нейно участие, това поддържа асиметрично самовъзприятие: ние сме обект, върху който действат чужди воли, а не субект на собствената си история. Именно тази асиметрия се опитват да възпроизведат Митрофанова, „Христоносци“ и сходни гласове.

Зрелият отговор не е заличаване на 3 март, нито изгаряне на паметта за падналите при Шипка. Зрелият отговор е да се изговори ясно: 3 март е важен, но той не е лиценз чужд посланик да раздава оценки на българските власти от върха на Балкана и не е чек на бланко за днешната руска политика.

VIII. От благодарност към зрялост

Оттук нататък въпросът е екзистенциален. Един народ, както и един човек, остава вечно непълнолетен, ако разбира благодарността като отмяна на свободата си.

Да почиташ мъртвите от 1878 г., да се покланяш пред Шипка и Плевен, да осъзнаваш, че без руската интервенция пътят към българската държавност би бил различен и вероятно по-дълъг – всичко това е част от нравственото ядро на българската памет. Но да кажеш ясно, че днешната Руска федерация води агресивна война срещу Украйна, подкопава българския суверенитет чрез дезинформация, шпионски мрежи и енергийни зависимости, и използва църквата и историята като инструменти на влияние – това не е морален упадък. Това е историческо израстване.

Истинската признателност към онези, които са загинали за нашата свобода, не се изчерпва с ежегодни панихиди и риторика за „вечна благодарност“. Тя включва и отговорност да не позволим техните жертви да бъдат употребявани за нови несправедливи войни, за нови форми на зависимост и за отказ от собствена политическа и духовна автономия.

От тази перспектива фигури като Елеонора Митрофанова и платформи като „Христоносци“ не изглеждат като пазители на паметта, а като доброволни настойници на един изкуствено удължен инфантилен стадий на българската политическа субектност. Те не защитават признателността; те охраняват зависимостта.

Задачата на едно зряло общество – и на една зряла църковна и интелектуална общност – е да разграничи двете. Да каже „благодаря“ без да добавя „и оттук нататък – завинаги в покорство“.

Лалю Метев, пр. юр., 3 март 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.