За пореден път „временно блокиран“ – за какво точно

Току-що отново получих добре познатото съобщение: „Временно сте блокирани“. Малко след като споделих линк към текст по „особено чувствителни“ за властта теми, свързани с 3 март, историческата памет и руската политика. Формално – това е „мярка за сигурност“ в частна платформа. По същество – санкция върху правото ми да участвам в обществения дебат.

Не е за първи път. Почти няма национален празник, личен повод или изборен момент, в който профилът ми да не бъде „превантивно“ ограничен. Няма обяснение, няма конкретика, няма посочване на нарушена норма. Има само едно автоматично „Временно сте блокирани“ – а зад него много удобно се скриват и алгоритми, и масово организирани докладвания, и евентуален институционален интерес да се „успокоят“ критични гласове.

Като юрист си позволявам да напомня няколко очевидни, но систематично пренебрегвани принципа:

Свободата на изразяване включва и непопулярните мнения. Критиката към руския имперски проект, към вътрешната ни власт или към официални геополитически догми не е „екстремизъм“, а нормален елемент на демократичния дебат. Санкцията върху такава критика – при това без мотиви – е неправомерно ограничаване, макар и осъществено през частна платформа.

Всяка санкция изисква основания и прозрачност. Когато профил системно се блокира без ясно посочено нарушение, това е форма на произвол. А произволът – независимо дали идва от държавен орган или от корпоративен алгоритъм – е в директен конфликт с идеята за правов ред.

Частните платформи не са извън правото. Когато социална мрежа поема функцията на основна публична арена, тя вече не е „обикновена частна собственост“, а инфраструктура на обществения дебат. Там действат не само „правилата на общността“, но и стандартите за защита на основните права – включително забрана за дискриминационно или произволно третиране на потребители поради техните политически убеждения.

От години живеем с удобния мит, че подобни блокирания са „технически инциденти“. Когато обаче те се повтарят почти ритмично около национални празници, избори и остри теми – за Русия, войната, историческата памет – това престава да изглежда като случайност. Започва да прилича на мълчалив режим на дисциплиниране: „Мълчи, за да не те изключат“.

Няма да приема това мълчаливо нормализиране на автоцензурата. Имам семейна биография, в която етикетът „враг на народа“ не е литературна метафора, а архивна диагноза. Затова днес, когато отново ме „наказват“ с временно дигитално изгнание, си позволявам да кажа ясно: не съм длъжен да споделям официално удобни митове; имам право да поставям под въпрос „руския фундамент“ на българската държавност; имам право да наричам агресията – агресия, окупацията – окупация, а зависимостта – зависимост.

Ако заради това съм „опасен“ за нечий „мир“, това не говори нищо за моята вина, но казва много за страха на онези, които предпочитат поданици, а не граждани.

За съжаление, през 2026 г. все още се налага да напомняме, че свободата на словото не се изчерпва с правото да публикуваме снимки на трапези на 3 март. Тя включва и правото да казваме на глас неудобните истини за историята, съюзите и зависимостите ни – дори когато алгоритмите, троловете и „службите“ се чувстват засегнати.

Защо бях блокиран заради правен и исторически текст?

Късно тази вечер, на връх Националния ни празник, малко след като споделих линк към свой аналитичен текст „Българският национален идеал и ‘руският фундамент’“, получих уведомление от Facebook: „Временно сте блокирани“. Без обяснение, без конкретика, без посочване на норма, която съм нарушил.

Става дума за публикувано есе, което: не съдържа език на омразата, подбуждане към насилие или дискриминация; стъпва върху исторически факти, общодостъпни документи и признати изследвания; представлява критичен, но аргументиран коментар върху публични тези на български университетски преподавател и официални позиции на чужда държава.

Като юрист не мога да не отбележа няколко принципни проблема:

Произвол и липса на мотиви

Всяко ограничаване на свобода – включително дигитална – предполага яснота: какво точно е нарушено, коя норма се прилага, каква е обосновката. Тук имаме автоматизирано санкциониране без мотиви. Това противоречи на елементарните стандарти за правов ред, които важат и за частни платформи, когато те се превръщат в основен канал за обществен дебат.

Непропорционална намеса в свободата на изразяване

Текстът ми е юридически издържана, исторически аргументирана критика на една геополитическа теза и на ролята на чужда държава в българската история. Подобна позиция попада под закрилата на свободата на мнение и академичната свобода, а не под „правила за реч на омразата“. Блокиране заради такава критика е непропорционална и необоснована намеса.

Фактическо насърчаване на автоцензура

Когато платформа санкционира автор за аргументиран историко‑политически анализ, това изпраща сигнал към всички останали: „Не закачайте чувствителни теми, ако не искате да бъдете наказани“. Така се произвежда автоцензура, която е несъвместима с демократичния дебат, още повече по въпроси като национален идеал, историческа памет, война и суверенитет.

Опасен прецедент за „приватизиране“ на публичната сфера

Когато частна корпорация – през непрозрачни алгоритми и без отговорен човешки контрол – блокира правно и фактологично издържан текст, тя de facto узурпира функция, която в правовата държава принадлежи на съда: да прецени кое мнение е допустимо. Това е особено опасно, когато се отнася до критика на силни пропагандни наративи – като тези за „руския фундамент“ на българската държавност.

Подчертавам: текстът ми не оспорва жертвата на нито един загинал войник, не отрича нито страданието, нито благодарността. Той поставя под въпрос една политическа теза, според която българският национален идеал е мислим само в съюз с една конкретна държава. Ако заради това бивам блокиран, това означава не „модериране“, а наказване на несъгласие.

Очаквам от Facebook: да предостави ясни мотиви за наложената блокировка; да преосмисли санкцията, ако тя е резултат от алгоритмично или масово неправомерно докладване; да гарантира, че аргументирани юридически и исторически позиции няма да бъдат третирани наравно с реч на омразата.

Като гражданин и юрист приемам подобни действия не просто като лична обида, а като симптом за опасна тенденция: свиване на допустимото поле за критично мислене, именно когато обществото има най‑голяма нужда от него.

Лалю Метев, пр. юр., 3 март 2026 г.  

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.