Между „вечна освободителка“ и „всякога проклета“: за
митовете за Русия и зрелостта на българската свобода

В исторически план напомнянето от историка Даниела Горчева за „Откритото писмо“ на братовчед ни Драган Цанков до Михаил Хитрово е ценно и необходимо. То извежда на преден план реална и болезнена дилема от ранния следосвобожденски период: дали България ще бъде свободна конституционна държава или васален придатък на една имперска воля. Режимът на пълномощията (1881–1883), суспендирането на Търновската конституция, въвеждането на извънредни правомощия за княза и силното руско военно‑политическо присъствие са факт, а реакцията на българските либерали – включително Цанков – наистина е един от първите ясно формулирани опити да се защити самостоятелността на българската държавност. В този смисъл припомнянето на онази прочута реплика „Не ти щем ни меда, ни жилото“ е напълно оправдано като историческа и политическа поука.

Проблемът започва там, където от конкретния исторически епизод се прави скок към универсален морален лозунг. От сблъсъка около режима на пълномощията и руското влияние през 80‑те години на XIX век се стига до обобщения от рода „следващите десетилетия минават в битка срещу всякога проклета Русия“ и призиви „долу всякога проклета Русия“. Това вече не е исторически анализ, а мобилизационен мит – огледален образ на същия тип мит, който превръща Русия в „вечна освободителка“ и „трети Рим“, независимо от фактическите действия на руската държава в различни периоди. Историята на българо‑руските отношения е сложна, противоречива, изпълнена с моменти на помощ, натиск, вмешателство, сближаване и разрив; да я сведем до една проклятствена формула означава да повторим грешката, която уж искаме да преодолеем.

От богословска и екзистенциална гледна точка подобен език създава друга опасност: той подменя реалната отговорност с удобна тотална вина. Когато обявим една държава, един народ или една цивилизация за „всякога проклета“, ние дефакто прехвърляме върху външния враг цялата тежест на собствените си провали – политически, институционални, морални. Така както митът за „Русия‑освободителка“ ни освобождава от задължението да мислим за собствената си слабост и колаборация, така митът за „всякога проклета Русия“ ни освобождава от задължението да погледнем къде, кога и как българският елит – либерален, консервативен, социалистически – е предавал или защитавал интереса на собствената държава. И в двата случая центърът се изнася навън, а вътрешната работа по покаянието и самокритиката остава на заден план.

Тук се пресича и темата за мита за „юдео‑християнството“, който разглеждахме в друг контекст. Там показахме как една модерна формула – „юдео‑християнска цивилизация“ – стъпва върху реални исторически връзки, но ги превръща в лозунг, под който се оправдават войни, геополитически проекти и нови разделителни линии. Днешното „евро‑атлантическо“ или „антируски“ пренаписване на българската история върви по същия път: взема реален конфликт (1881, 1886, 1944, 1968, днешната агресия срещу Украйна) и го превръща в метафизическа схема „ние – светлина / те – мрак“, без нюанси, без конкретика, без място за човешка трагедия и покаяние. Разликата между „вечна освободителка“ и „всякога проклета“ е само в посоката на емоцията, не в метода.

Ако сме честни към историята и към себе си, трябва да си позволим по‑трудния, но по‑здрав път: да мислим конкретно и диференцирано. Да признаем, че Русия има съществена роля за Освобождението, но и че една част от руската политика след 1878 г. цели да държи България в орбита на имперско влияние. Да признаем, че либералната опозиция около Цанков, Каравелов и Стамболов реално се бори за конституционния ред, но и че същите тези актьори не са безгрешни – включително Цанков след Съединението. Да признаем, че днешната агресия срещу Украйна е явна несправедливост и престъпление, без от това да следва автоматично, че милиони руски хора са „всякога проклети“ и извън полето на човешкото състрадание и надежда за промяна.

От християнска перспектива езикът на тоталното проклятие е опасен, защото лесно се превръща в език на тоталната война. Когато кажем „долу всякога проклета Русия“, какво точно казваме: Русия като имперска политика, руската държавна машина, руската православна църковна бюрокрация, или руският човек като такъв? Ако не правим разграничения, ние влизаме в същия дух, който осъждаме у другите: дух на колективно осъждане, в който не различаваме между правителства и народи, между идеологии и конкретни лица, между покаяние и непроменим „проклет“ статус. Евангелският език познава съд, но не познава „всякога проклет народ“; познава осъждане на дела и духове, но не и окончателно зачеркване на цели общности от хоризонта на надеждата.

Екзистенциално този въпрос е още по‑остър за нас, българите. Когато прехвърляме всичко върху „всякога проклета Русия“, ние избягваме да си зададем тежкия, но спасителен въпрос: как и защо нашият собствен елит – политически, духовен, културен – отново и отново допуска външни сили да определят съдбата ни. Къде сме били ние, когато са се подписвали договори, сменяли конституции, провеждали преврати, пренаписвали учебници. За вярващия човек истинският изход не е да смени обекта на поклонение (от „Русия“ към „Запада“, от „Москва“ към „Брюксел“), а да се откаже от идола изобщо и да възстанови вертикалата: Бог – съвест – народ – държава, а не „велика сила – малък клиент“.

Затова ми се струва важно да разграничим две нива. Първо, напълно да подкрепим настояването за трезва оценка на руската имперска политика – и в XIX век, и днес; да не допускаме нова подмяна на свободата с „братско покровителство“, независимо откъде идва. Второ, същевременно да устоим на изкушението да превърнем Русия в „метафизически злодей“, без който не можем да мислим себе си. И русофилската, и русофобската версия на този мит държат България вързана: първата – като вечен васал, втората – като вечно травмиран бунтар, който се самоопределя единствено чрез отрицание. И в двата случая липсва зрелият, макар и болезнен, поглед на свободен народ, който знае своите рани, но и своята отговорност.

Ако има нещо, което наистина можем да вземем от Цанков, това не е лозунгът „не ти щем ни меда, ни жилото“ в днешната му агресивна интерпретация, а принципът, който стои зад него: свободата не се подарява, нито се гарантира от никоя империя – тя се изстрадва, пази и упражнява отвътре, чрез институции, правосъзнание и лична доблест. Нито Русия, нито който и да било друг ще свърши вместо нас нашата собствена работа – да изградим държава, в която законът е над партийни и чужди интереси, и общество, в което богословският и историческият разговор не се свеждат до това кого да обявим „всякога проклет“, а как да живеем така, че да не предаваме собственото си призвание.

Лалю Метев, 6 март 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.