Спасението: 10 март между памет и спор

I. Въведение

На 10 март България отбелязва един от онези редки моменти, в които моралното и политическото решение на една държава съвпадат с високи критерии за човешко достойнство. Фактът, че евреите от „старите предели“ на Царство България не са депортирани в лагерите на смъртта, е признат не само от значителна част от българската историография, но и от самите еврейски общности, които още в непосредствения следвоенен период подчертават, че „ние сме всички до един живи“, а броят им дори нараства. Десетилетия по-късно представители на световни еврейски организации и изследователи определят поведението на България като едно от малкото положителни изключения в мрачния европейски контекст на Холокоста.

Този факт обаче не освобождава от задължението за трезв, аналитичен прочит. „Спасението“ на българските евреи не е чудо без участници, нито безпроблемен национален мит за колективна добродетел. То е резултат от сложна динамика между държавата, монарха, парламента, Българската православна църква, отделни обществени фигури и множество „анонимни“ граждани – на фона на паралелната депортация и гибел на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пиротско. В юридически и морален план тези два факта не могат да се неутрализират взаимно, нито да бъдат използвани за взаимно оправдание.

II. Историографски контури: между мит и критика

Историографският дебат около 10 март и Холокоста в България се движи между два полюса. От едната страна стои разказът за „спасението“ – акцент върху уникалността на факта, че нито един евреин с българско гражданство от „старите предели“ не е депортиран, както и върху благодарността, изразена от еврейски общности в България, Израел и диаспората. От другата страна е критичният прочит, който поставя в центъра депортацията на 11 343 евреи от окупираните територии и участието на български власти в тази операция, поставяйки под въпрос правото на България да говори изключително в категорията „спасители“.

Някои автори търсят обяснение за спасението преди всичко в политическите решения на държавното ръководство, други – в мобилизацията на отделни депутати, интелектуалци и църковни водачи, трети – в по-широката национална идентичност, която е възприемала евреите като „свои“ граждани, а не като чуждо тяло. Съвременният аналитичен подход изисква да се избяга както от apologetica, която идеализира ролята на държавата и монарха, така и от reductio, която свежда спасението до случайност или до чисто външен натиск. Тъкмо тук 10 март се оказва продуктивен терен за преосмисляне не само на миналото, но и на съвременните ни стратегии за памет.

III. Държавата и властта: монарх, правителство, парламент

В центъра на институционалната динамика стоят монархът Борис III и правителството на проф. Богдан Филов. Българската държава приема антисемитско законодателство – най-вече Закона за защита на нацията – и сключва споразумения с нацистка Германия, които подготвят терена за депортационните планове. В същото време обаче същата държава, в лицето на монарха и ключови фигури от изпълнителната и законодателната власт, взема решения, които фактически блокират депортацията на евреите с българско гражданство от „старите предели“ – чрез отлагане, заместване с трудова мобилизация, разпръскване в провинцията и отказ от изпълнение на германския натиск за „окончателно решение“ на „еврейския въпрос“ в България.

Ролята на парламента – и на личности като Димитър Пешев и Христо Калфов – е двусмислена: от една страна, Народното събрание санкционира ограниченията и дискриминацията, от друга – през него минават и петициите, и обръщенията, които създават политически натиск за отмяна на вече взети решения за депортация. Така държавата се явява едновременно носител на репресивен правен режим и арена на съпротива срещу довеждането му до крайна, геноцидна логика. Това напрежение прави невъзможно опростяващото говорене за „държавата“ единствено като спасител или единствено като палач.

IV. Църквата, „обществото“ и анонимните спасители

Ролята на Българската православна църква е обект на засилен изследователски интерес. Част от съвременните изследвания подчертават, че именно митрополити като Стефан, Кирил, Неофит и Михаил, заедно със Св. Синод, предприемат конкретни действия: обръщения до царя, публични протести, символични жестове на солидарност и реално укриване и защита на заплашени евреи.

Примерът с митрополит Михаил Доростолски и Червенски в Русе е показателен. Като председател на местното дружество на Червения кръст той организира хуманитарна помощ за евреи, задържани на шлеп, акостирал край русенското пристанище, като в продължение на седмици осигурява храна и лекарства. В откриването през 2018 г. на Паметника на жертвите на Холокоста и на спасителите на евреите в Русе тази роля е изрично подчертана – редом с приноса на местната еврейска общност, на граждани и институции.

Наред с Църквата действат и „обикновени хора“: кметове, фабриканти, съседи, които отказват да сътрудничат на антисемитски мерки или намират начини да ги саботират. В философски и богословски план тук стои въпросът за „анонимната святост“ – за онези, чиито имена не попадат в учебниците, но чийто отказ да предадат ближния прави възможно спасението. Секуларната историография често говори за „гражданско общество“, но богословският език би могъл да говори за „общност на съвестта“.

V. Правно‑политически измерения: „стари предели“ и окупирани територии

Ключов за разбирането на казуса е правният и политически статут на различните територии. В „старите предели“ евреите са български граждани, за които България носи пълната отговорност на суверенен държавен субект. В окупираните Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, администрирани от България след 1941 г., ситуацията е по-сложна: тук България действа като съюзник и инструмент на нацистка Германия, без да има пълна международноправна суверенност, но с реални административни и полицейски правомощия.

Тъкмо в тези територии българските власти участват активно в арестуването, интернирането и предаването на евреите на германците, което води до депортацията на 11 343 души до лагера Треблинка. В правен и морален план това участие не може да бъде сведено до „нямахме избор“, но и не може да бъде анализирано без да се отчете асиметрията на силите между Третия райх и малката съюзна държава в окупирани територии.

Следователно България се оказва в амбивалентна позиция: както защитник на собствените си еврейски граждани, така и съучастник в унищожението на евреи от територии, които управлява, но не притежава de jure. Именно тази двойственост прави 10 март трудна дата за еднопластова национална митология и изисква по-дълбок разговор за отговорността – отвъд удобния език на „героичното спасение“ и „чистата вина“.

VI. Памет и политики на паметта: Русе, Йерусалим, София

Съвременните форми на възпоменание показват как се борят помежду си различни политики на паметта. Паметникът на жертвите на Холокоста и на спасителите на евреите в Русе, открит през 2018 г. на площад „Д-р Мустаков“, е издигнат по инициатива на местната организация на евреите „Шалом“ със съдействието на дарители. На откриването му Русенският митрополит Наум, представители на държавната и местната власт и еврейската общност подчертават както страданието на жертвите, така и самоотвержеността на онези, които са помагали – представяйки спасението като общо дело на държава, Църква и граждани.

В другия полюс стои съдбата на паметните плочи, поставени от благодарни български евреи в Израел, впоследствие преместени зад църквата „Св. София“ в София – географска и символна периферия, която свидетелства за напрегнатото отношение на българското общество към собствената му история: гордост, но и неудобство, желание да се подчертае заслугата, но и страх от сложността на разказа. Така политиките на паметта често редуцират сложната история до удобни формули – или до празнични ритуали, или до обвинителни клишета – вместо да служат като поле на зряло, критично осмисляне.

VII. Философско и богословско осмисляне: спасение, вина, благодарност

Философският и богословският хоризонт на темата поставя три въпроса: за спасението, за вината и за благодарността. Първо, „спасението“ на българските евреи не трябва да се мисли като национален капитал, с който България „наддава“ върху други държави или народи, а като конкретна историческа ситуация, в която определени личности и институции са избрали да поставят човешкия живот над политическата целесъобразност. В богословски план това означава да се види в техните действия свидетелство за разбирането на човешката личност като образ Божий, който не може да бъде редуциран до „раса“, „класа“ или „етническа квота“.

Второ, вината за депортациите от окупираните територии не може нито да бъде прехвърлена изцяло върху Германия, нито да бъде приписана единствено на България. Тук богословската традиция за личната и колективната вина може да помогне: тя отказва да разтвори вината в абстрактни категории („системата“, „режимът“), но и не допуска механично унаследяване на вина между поколенията.

Трето, благодарността – тази, която еврейските общности изразяват към България, и тази, която българите дължат на собствените си спасители – трябва да се упражнява без да се превръща в самохвалство. Благодарността предполага признание за незаслужения дар – в случая: че в контекста на Холокоста България се оказва място, където една общност е спасена, но също и признание, че това не отменя трагедиите на други общности, нито греховете на същата държава в други моменти.

VIII. Екзистенциален епилог: 10 март като тест за нашето време

10 март няма да изпълни смисъла си, ако бъде сведeн до дефиле от венци и речи или до самодоволна формула „ние сме единствените, които…“. Той има стойност дотолкова, доколкото ни принуждава да държим в едно спасените и неспасените, героите и мълчаливите, държавата и „малкия човек“. Паметта за спасението на българските евреи не отменя нуждата да говорим за депортациите от окупираните територии; както и признанието за тези депортации не обезсилва благодарността към онези, които са рискували кариера, свобода и живот, за да не мине влакът на смъртта през „старите предели“.

В екзистенциален план въпросът е не само „какво се е случило тогава“, а „как бихме постъпили ние днес“ – в ситуации, в които уязвими малцинства отново се превръщат в удобни мишени на политически страхове и конспиративни наративи. Ако 10 март ни учи да мислим в такава сложност – с уважение към фактите, с чувствителност към страданието и със съзнание за собствената ни уязвимост – тогава той ще бъде не просто дата в календара, а жив ориентир за това каква държава и какво общество искаме да бъдем.

Лалю Метев, 9 март 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.