Случаят „Сарафов“: правна нелегитимност, обществен
натиск и границите на „додържавната“ държава

1. От „техническо решение“ до квази-постоянен статут

Когато през юни 2023 г. Прокурорската колегия (ПК) на Висшия съдебен съвет (ВСС) избра Борислав Сарафов за временно изпълняващ длъжността главен прокурор, това бе представено като класическо „техническо решение“ – фигура, която да удържи системата до избора на редовен титуляр. Почти три години по-късно същият човек продължава да действа като лице на прокуратурата, въпреки изрично изменен закон и категорични решения на Върховния касационен съд (ВКС), че мандатът му като и.ф. е изтекъл.

Така „временното“ се превърна в квази-постоянно. Казусът вече далеч надхвърля личността на Борислав Сарафов: той откроява институционална криза и по-дълбок системен дефект – склонността на държавата да симулира правност, вместо да прилага собствените си норми.​

2. Законът и съдът казват „край“, институциите – „не сме сигурни“

С измененията в Закона за съдебната власт, в сила от 21.01.2025 г., бе въведен чл. 173, ал. 15 ЗСВ, който поставя предел от шест месеца за временно изпълнение на функциите на главен прокурор. ВКС прие, че този срок тече именно от датата на влизане в сила на нормата – 21.01.2025 г. – и изтича на 21.07.2025 г.

На 2 октомври 2025 г. ВКС постанови две определения, в които: 

• призна, че актът на ПК на ВСС за определяне на Сарафов като acting е валиден, но правните му последици са ограничени от новия закон;
• квалифицира действието на нормата като „несъщинско обратно действие“ – тя не отменя самото назначение, но прекратява възможността да се упражняват функциите на и.ф. главен прокурор след шестмесечния лимит;
• изрично приема, че след 21.07.2025 г. Сарафов няма правомощия да действа като главен прокурор и подписаните от него искания в това качество са недопустими.

От правна гледна точка конструкцията е чиста: законът въвежда срок, върховният съд го тълкува и очертава крайна дата. Въпреки това прокуратурата публично заяви, че решенията на ВКС „не засягат статута на Сарафов“, тъй като актът на ПК можел да бъде отменен единствено от Върховния административен съд.

Тук се оформя първият структурен разлом: 

• ВКС казва: де юре той не може да упражнява функциите на и.ф. главен прокурор след изтичане на шестте месеца.
• Прокуратурата и ВСС твърдят: де факто той остава и.ф., докато тяхното административно решение не бъде отменено по съответния ред.

На практика правомощието придобива „шрьодингеров“ характер – едновременно „е“ и „не е“ действащ главен прокурор, в зависимост от това кой институционален поглед приемаме.

3. Прокурорската колегия: формализъм като алиби за бездействие

Вместо да изведе правните последици от решенията на ВКС, Прокурорската колегия на ВСС прие стратегия на институционално изчакване. През февруари 2026 г. служебният министър на правосъдието Андрей Янкулов поиска от пленума на ВСС да определи нов временно изпълняващ и от ПК – да разгледа освобождаването на Сарафов от този пост.

След серия от процедурни дебати, на 11 март 2026 г. ПК реши да не разглежда по същество искането, аргументирайки се, че министърът няма компетентност да иска смяната на acting и че въпросът е обвързан с висящо конституционно дело за тълкуване на чл. 130в КРБ и чл. 173, ал. 15 ЗСВ.​

Това поведение поражда няколко основни критики: 

• вместо да приложи действащата норма и вече формираната съдебна практика, колегията се концентрира върху процедурни възражения и оставя без движение очевиден правен проблем;
• фактически ПК „узаконява“ положение, при което acting главен прокурор без валидни правомощия продължава да функционира като такъв за продължителен период;
• аргументът „чакаме Конституционния съд“ се превръща от инструмент за правна яснота в институционално алиби за бездействие.

Става дума за учебникарски пример на правен формализъм: процедурата се употребява не за да реализира целта на закона, а за да я блокира.

4. Обществен натиск: „SarafOFF“ и улицата като коректив

Паралелно с институционалната инерция се развива силен обществен натиск. В началото на 2026 г. граждански инициативи като „Правосъдие за всеки“ и „Студенти срещу мафията“ организираха масови протести в София, Варна и Пловдив с искане за оставката на Сарафов и за реална съдебна реформа. 

• Протестите използват символиката „SarafOFF“ и настояват за „immediate judicial reform“, акцентирайки върху изтичането на шестмесечния срок и върху решенията на ВКС.​​
• Демонстрациите пред Съдебната палата и сградата на ВСС са представени като опит гражданското общество да „принуди ВСС да си свърши работата“ и да прекрати неправомерното удължаване на временния мандат.
• В обществен дебат се говори за „сериозна криза на върховенството на правото“, в която институциите отказват да приложат собствената си нормативна рамка, а гражданите са принудени да превърнат улицата в коректив на правната система.

На този фон всяко публично участие на Сарафов – включително по тежки дела като тройното убийство край Петрохан, по които той лично дава изявления и рамкира разследването – усилва парадокса: **човек с оспорена легитимност продължава да играе ролята на „лицето на прокуратурата“ в най-чувствителните казуси. **

5. „Осемте джуджета“: моралната сянка на старите зависимости

Към формалния спор за мандата се наслагва и морално-политическият пласт, свързан с разследването „Осемте джуджета“ на Антикорупционния фонд. То описва схема, в която бившият следовател Петьо Петров („Петьо Еврото“) използва влиянието си в прокуратурата и МВР, за да преразпределя бизнес активи и да изнудва предприемачи.​

Разследване на BIRD показва, че Сарафов е бил редовен посетител на ресторанта „Осемте джуджета“ и е поддържал близки контакти с Петьо Петров, докато около тях се договарят действия по дела като това на Илия Златанов и конфликти, свързани с фигури като Красимир Каменов – Къро.​

Макар да няма влязла в сила присъда по тези факти, самото наличие на свидетелства, лисицата на убедително независимо разследване и институционалното мълчание тежат върху публичния образ на Сарафов като репрезентант на статуквото и на мрежите на влияние, а не като фигура на реформа. В очите на протестиращите така той се превръща не просто в спорен acting, а в символ на „захванатата прокуратура“.​

6. Формално ясен изход, политически блокаж

На равнище позитивно право изходът изглежда сравнително ясен: 

• ВСС следва да приложи чл. 173, ал. 15 ЗСВ в светлината на тълкуването на ВКС и да прекрати статута на Сарафов като временно изпълняващ длъжността главен прокурор;
• паралелно трябва да се активират процедурите за избор на редовен главен прокурор по новите правила – с по-висока прозрачност, изслушвания и оценка на професионалната и моралната пригодност.

В действителност обаче ВСС в сегашния си състав и конфигурация демонстрира очевидно нежелание да поеме тази отговорност. Така страната се оказва в ситуация, която международни наблюдатели вече описват като „сериозна криза на върховенството на правото“ – законът и върховният съд казват едно, кадровият орган на съдебната власт прави друго, а прокуратурата настоява, че нищо необичайно не се случва.

7. От „додържавно общество“ към „додържавна държава“

В този контекст особено показателна е репликата на член на Прокурорската колегия, че да се позоваваме на „постулати, характерни за додържавното общество“ – като очевидното „кралят е гол“ – било недопустимо, защото следвало да се придържаме към „чистата“ правна норма. Тъкмо тук аналитичният обрат е неизбежен: правната норма в този случай не се прилага във връзка с целта си, а се изпразва от съдържание и се превръща в крепостна стена за статуквото.

„Додържавното общество“ в подобна перспектива не са гражданите, които настояват за прилагане на закона, а самите институции, които: 

• отричат очевидността, формулирана от ВКС;
• отказват да понесат елементарни управленски последици (смяна на acting след изтичане на срок);
• използват процедурни конструкции, за да оставят системата в ръцете на човек с оспорена легитимност и с тежки морални подозрения.

„Додържавна държава“ е държава, в която:

• правото се симулира, но не се прилага последователно;
• върховните съдебни решения се третират като „мнения“, а не като задължителен коректив;
• „временното“ управление се превръща в инструмент за избягване на реална отговорност и за отлагане на реформа.

Случаят „Сарафов“ е повече от персонален казус. Той е стрес-тест за способността на българската държава да функционира като правов ред, а не като съвкупност от органи, които селективно избират кои норми да признават, кога и спрямо кого.​

Когато законът казва „шест месеца“, ВКС казва „срокът е изтекъл“, а ВСС отговаря „не сме сигурни“, пред нас не стои просто пореден епизод от институционална нестабилност. Това е диагноза за додържавна държава – такава, в която гражданите са принудени да излизат на улицата, за да напомнят на институциите най-елементарното: че властта не е тяхна собственост, а временно доверие, под условие за подчинение на закона.

Лалю Метев, пр. юр., 11 март 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.