Държавата, която започва да живее срещу собствената си икономика

Икономическата реалност в България вече не може да бъде описвана само чрез отделни тревожни статистики. Тя постепенно разкрива по-дълбока закономерност – структурен дисбаланс в самия модел на обществено и икономическо устройство. В основата на този дисбаланс стои нарастващото разминаване между две групи, които по принцип трябва да се намират в относително равновесие: онези, които създават икономическата стойност, и онези, които се издържат от публичните финанси.

През последните години България започва все по-ясно да се приближава до модел, при който частната икономика се свива и обеднява, а бюджетно издържаният сектор се разширява и подобрява материалното си положение именно чрез ресурса, генериран от първия. Тази тенденция не е просто икономическа подробност. Тя е сигнал за промяна в самата социално-икономическа архитектура на държавата.

Достатъчно е да се погледне съотношението между заетите. Днес на всеки двама души, работещи в частния сектор, се падат приблизително трима души от публичния сектор плюс пенсионери. Само преди десетина години подобно съотношение изглеждаше трудно въобразимо. Тогава делът на публичната заетост – под 20% – се приемаше за относително здравословен баланс между държавата и икономиката. Днес този дял достига около 26,3%, което означава не просто статистическо отклонение, а постепенно изместване на центъра на тежестта в обществото.

Тази промяна се случва на фона на една още по-драматична тенденция – демографското свиване на страната. От 2019 г. насам населението на България е намаляло с приблизително половин милион души. Подобен спад неизбежно се отразява върху пазара на труда, върху производството, върху данъчната база. И действително – частният сектор е загубил стотици хиляди работни места.

Но парадоксът е другаде. Броят на заетите в публичния сектор остава практически непроменен. Така държавната администрация и бюджетно издържаните структури се държат като институционална константа, която не следва демографската и икономическата динамика. Намалява броят на хората, които произвеждат стойност и плащат данъци, но не намалява броят на тези, които се издържат от същия този ресурс.

Тази асиметрия би била по-малко проблематична, ако доходите в двата сектора се развиваха приблизително паралелно. Но реалността показва обратното. Средната брутна заплата в публичния сектор вече е осезаемо по-висока от тази в частния. Разликата става още по-видима, когато се отчете особеността на осигурителния режим: значителна част от служителите в държавната администрация, системата на вътрешната сигурност и съдебната власт не поемат лично своя дял от осигурителните вноски – той се заплаща директно от бюджета.

На практика това означава, че при една и съща брутна сума нетният доход на заетите „в държавата“ е по-висок, а реалната осигурителна тежест – по-ниска, отколкото за работещите в частния сектор. Така постепенно се оформя икономическа конструкция, в която разликата между „платените от бюджета“ и „плащащите в бюджета“ се разширява не само количествено, но и институционално.

Причините за тази тенденция са добре известни. В публичния сектор натискът за увеличаване на възнагражденията е силно концентриран. Синдикалните организации, секторните протести и високата политическа чувствителност към системи като вътрешната сигурност, образованието и армията създават постоянен натиск върху всяко правителство. Резултатът обикновено е серия от индексации и увеличения, които често са слабо обвързани с реални показатели за ефективност.

От политическа гледна точка подобни решения изглеждат напълно рационални. Много по-лесно е да се купи краткосрочен социален мир чрез увеличение на бюджетните възнаграждения, отколкото да се поеме рискът от съкращения, административна оптимизация и дигитализация на процесите. Последните биха направили публичния сектор по-компактен и по-ефективен, но носят значителен политически риск.

В същото време демографският спад рядко води до реално преструктуриране на администрацията. Държавата не се свива заедно с населението. Тя продължава да функционира с приблизително същия мащаб, сякаш страната все още има значително по-голям човешки ресурс.

Редица икономисти отдавна предупреждават за последствията от този модел. Предлаганите решения са ясни, макар и политически трудни: постепенно свиване на публичния сектор до дял под 20% от заетите, отказ от модела, при който частният сектор се натоварва с все по-високи данъци и осигуровки, и обвързване на възнагражденията в държавната система с измерими резултати и ефективност.

Проблемът обаче не е само в числата. В европейски контекст България вече не изглежда толкова необичайно по размер на публичната заетост – страната се движи приблизително около средното за Европейския съюз. Разликата е друга. Държавите, които могат да си позволят голям публичен сектор, обикновено разполагат с много по-висока производителност, силна индустриална база и стабилна демография.

България няма нито едно от тези предимства. Икономиката остава по-бедна и по-малко продуктивна, населението намалява, а младите хора продължават да търсят възможности извън страната. Именно комбинацията „разширяващ се публичен сектор + демографско свиване + относително слаба икономика“ прави настоящия модел системно рисков.

Последствията вече започват да се проявяват на няколко равнища. На пазара на труда се наблюдава постепенно пренасочване на човешки ресурс към „сигурни“ бюджетни позиции. Все повече хора виждат в администрацията не просто стабилност, а по-добра икономическа перспектива от тази в реалния сектор.

За частните работодатели това създава нарастващ натиск. Те трябва да се конкурират с държавата за работна сила, при положение че работят при много по-висок риск, по-строга конкуренция и значително по-тънки маржове на печалба. В резултат се формира ситуация, при която държавата започва да изтегля човешки ресурс именно от сектора, който финансира самата нея.

Паралелно с това бюджетните разходи за персонал нарастват бързо – тенденция, за която Фискален съвет на България вече нееднократно предупреждава като ключов фискален риск. Планираните увеличения на възнагражденията – около 5% за целия публичен сектор, двуцифрени ръстове в системите на сигурността и отбраната, както и продължаващата политика учителските заплати да надхвърлят значително средната за страната – се наслагват върху вече значително нараснала база на бюджетните разходи.

Това постепенно ограничава фискалното пространство за други стратегически инвестиции – инфраструктура, здравеопазване, модернизация на образованието. Все по-голяма част от публичните средства започва да отива не за развитие, а за поддържане на самата система.

В сумарен план България навлиза във фаза, в която политическият импулс за увеличаване на бюджетните възнаграждения започва да изпреварва реалния капацитет на частната икономика да ги финансира. Това е опасна динамика, защото постепенно променя и поведението на хората.

Когато най-сигурният път към стабилен доход е държавната служба, а най-логичният начин за по-висок доход е работа в чужбина, пространството между тези две стратегии започва да се изпразва. Именно там обаче се намира реалната икономика – предприемачеството, иновациите, производството.

И ако този процес продължи без корекция, страната рискува да се окаже в парадоксална ситуация: икономика, която се нуждае от повече предприемачество, но създава все по-силни стимули за административна кариера; държава, която се нуждае от по-силен частен сектор, но постепенно го натоварва с все по-голяма тежест.

Тогава проблемът вече няма да бъде просто бюджетен или демографски. Той ще бъде цивилизационен избор за посоката на развитие на обществото.

Защото държавата може да съществува само докато икономиката, която я поддържа, остава жизнена. Ако този баланс бъде нарушен твърде дълго, се случва нещо по-дълбоко от бюджетен дефицит. Появява се система, в която публичният сектор постепенно започва да се разширява за сметка на самия източник на своето съществуване.

А когато една държава започне да живее срещу собствения си продуктивен гръбнак, въпросът вече не е дали моделът е справедлив или политически удобен. Въпросът е колко дълго той изобщо може да продължи да съществува.

Лалю Метев, 14 март 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.