Другаря Борисов за войната, Радев и Gen Z: Питах
един бял лебед – черни лебеди ще идват ли?

Другарят Бойко Борисов излезе „без филтър“, но всъщност предложи добре премерен спектакъл: жанрът е „лично интервю“, а съдържанието – внимателно подредена литургия на стабилността, саможертвата и незаменимостта. Отварящият кадър с белия лебед, когото пита дали ще идват черни лебеди, не е само шега; това е мини-притча. Светът е в хаос, черни лебеди летят над войната в Иран, цените на петрола и усещането за нова катастрофа. В този апокалиптичен пейзаж Борисов се рисува като човекът, който не се паникьосва, не лъже, че „всичко е точно“, а предупреждава тихо, сериозно, бащински. „Отговорният възрастен“ – това е главната роля, която си разпределя.

Този образ работи с проста, но ефективна формула. Да, има резерви, да, рафинерията работи – но това не гарантира утре. Войната може да се проточи, и тогава ще боли. Той не казва „презапасявайте се“, казва „не се успокоявайте“. Така едновременно признава уязвимостта и си оставя врата за „по-твърди“ мерки, ако дойде моментът да се обясняват скокове на цени и трудни решения. В кризисен контекст това обръща погледа на зрителя към фигурата, която „разбира глобалния риск“ и не се поддава на евтина надежда. Посланието е за онези, които вече са изморени от експерименти: има опасност, затова оставете я на хората, които „знаят как се прави“.

Но истинската магия е в начина, по който Борисов разказва за собствената си власт. „Властта се дава от Бога… и от народа“ – изречение, което уж идва между другото, а всъщност подменя самата геометрия на демокрацията. В рамките на няколко думи изборите престават да са просто договор, станали са нещо като земен инструмент на по-висша воля. Властта вече не е временен кредит, а призвание. Оттук нататък всеки разговор за протестите от 2020–2021 г. се пренарежда: не е свален под натиска на улицата, „подал е оставка, за да има спокойствие“. Улицата става шум, изборите – сакраментален момент, а корупционните скандали – досадни смущения в драмата на призвания човек, който носи твърде тежък кръст.

Към това се добавя и друг ключов мотив: политиката като занаят. „Както медицината, както инженерството“ – нещо, което се учи с години и не търпи аматьори. Така той говори на Gen Z: вижте резултатите – метрото, София, инфраструктурата. Вие сте важни, но не сте готови. Управлението не е стартъп, а craft. Това е чиста класическа републиканска теза, обърната в щит срещу новите елити: ако не си стоял десетилетия в коридорите на властта, нямаш право да говориш за промяна. Младите могат да тестват приложението, но не и да пипат операционната система.

Когато стигнем до Радев и „Боташ“, реториката се сгъстява. Договорът е „структурен капан“, милиони изтичат всеки ден, страната плаща за чужда грешка. Чужда – макар че по спомен, в първите месеци Борисов стоеше зад сделката. Днес разказът е друг: това е грехът на Радев и неговите хора. „Няма ненаказано добро“ – с тази фраза той превръща собствената си политическа грешка (кандидатурата на Цачева, която отвори пътя за Радев) в морална анекдота. Добрината към генерала се връща като наказание, а отговорността за създаването на президентската алтернатива се разтваря в шеговита поговорка. Самоиронията убива обвинението.

Когато изброява коалиционните формули – РБ, патриоти, ПП–ДБ, ИТН, БСП – Борисов всъщност чете политическото си CV: ние сме системата, всички останали са временни. ГЕРБ е гръбнакът, партньорите се сменят. „Без ГЕРБ нямаше еврозона, нямаше Шенген“ – така успехите на цял един евроатлантически консенсус се приватизират, а ПП–ДБ се рисуват като малцинствен елит, който се държи все едно е спечелил референдум за народна любов. „Модел Борисов–Пеевски“ е отречен, заменен е с „модел ГЕРБ“. Симбиозата с конкретен олигарх, медийно-икономически монопол и прокуратура се превежда на езика на „парламентарна аритметика“. Пеевски не е архитект на модела, а просто депутат, който „по темата за еврозоната беше по-отговорен от ПП–ДБ“.

Вярата и вероучението допълват иконата. „Нашите деца трябва да са добри християнчета“ – изречение, което на пръв поглед звучи невинно, даже благочестиво. Но зад него стои старо-нов проект: метафизическа подкрепа на една определена политическа нормалност. Когато политикът говори заедно с патриарха за това какво трябва да влезе в училищата, Църквата се превръща от евентуален коректив в декор. Вярата не е убежище за съвестта, а част от сценографията на „добрия ред“. Критикът на този ред лесно може да бъде изкаран не просто либерал, а почти богоборец.

Над всичко това стои мотивът за самотата и жертвата. „Сам като куче“, „всеки приятел го обвиняват, че се облагодетелства“ – така от плът и кръв се ражда светски мъченик. Разказът за Цветелина Бориславова – „тя е умна, много ми е помогнала“, „разделихме се, защото политика и бизнес не могат заедно“ – признава и отрича едновременно. Признава, че в началото власт и капитал са вървели ръка за ръка; отрича, че това е проблем, като го изнася в регистъра на личната болка. Там, където политическият анализ пита за държавно-частни симбиози, интервюто отговаря с история за любов и жертва. И върху това идва добре познатият рефрен: „никой не ми донесе куфарче, никой не ми подари завод“. Посткомунистическата вина за „червените олигарси“ е хваната за гърлото и обърната: аз не съм от тях, аз съм self‑made. Дали е вярно, става второстепенно; важното е, че звучи като морално алиби.

Разбира се, спектакълът няма да е пълен без „големите“. Путин, Тръмп, Си – те са споменати като фигури, с които той се измерва. С Путин разговаря като „полицай“ с човек от КГБ; украинците „се бият добре“, Путин „иска да остане победител“. Този език е внимателен – достатъчно твърд, за да не го пишат в „руския лагер“, достатъчно нюансиран, за да не го изхвърли изцяло от зоната на прагматиците. Тук Борисов продължава старата си роля: човекът, който може да говори и с Меркел, и с Путин, и с Тръмп – защото е „от тяхната порода“, но остава наш.

Под повърхността на всички тези истории стои един лайтмотив: светът е опасен, времената са безпрецедентни, черните лебеди летят. В такива времена не ти трябват експериментатори, а професионални политици, готови да жертват личното си щастие, да носят кръста на омразата и да пазят държавата в съюз с Църквата, с „прагматичните“ олигарси и с Брюксел. В този разказ другарят Борисов не е нито злодей, нито чиста жертва. Той е незаменимият централен персонаж – човекът, без когото нямаше метро, еврозона, Шенген, и вероятно нямаше кой да пита белия лебед за черните.

И точно тук е истинският въпрос, който този „най-личен“ разговор оставя внимателно неизговорен: какво става с една демокрация, когато най-силният ѝ разказ за властта е написан в жанра на изповедта, а не в жанра на отчета.

Лалю Метев, пр. юр., 14 март 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.