Бягство от отговорност: как Борисов пренаписва собственото си управление

Интервюто на банкянския толуп пред Мон Дьо не донесе нови отговори, а потвърди стара схема: отричане на съучастието, прехвърляне на вина и замъгляване на реалните зависимости. Зад личните изповеди и „човешките“ истории прозира добре познатият модел на бягство от отговорност.

Различното и приликата между подобни политически фигури не минават през обидите, а през фактите и поведението. Биографичните детайли – кой какво е лъгал, кой е бил осъждан, кой как изглежда и кой се държи като простак – са релевантни най‑много като характеристики на стил, но не заместват анализа на политическия им вектор. В публичния дебат у нас именно личните нападки и телесни подигравки („дебел“, „простак“) са част от токсичния регистър, в който и двата лагера удобно съжителстват – и това замъглява същественото: какво реално е правено във властта.

Същото важи и за лепенките „комунист“ и „лакей на Кремъл“. Да наречеш някого „комунист“ днес почти винаги е политически етикет, а не аналитична категория. Да, има реални биографични връзки с БКП при редица фигури – включително Борисов е бил член на партията преди 1989 г. – но това само по себе си не доказва днешна идейна позиция. Обвинението „лакей на Кремъл“ също има смисъл единствено ако стъпва върху конкретика: гласувания по теми като Украйна, санкции и оръжия, решения по енергийна зависимост (газ, петрол, АЕЦ), публични позиции по руските агресии, медийно поведение и канали на финансиране. В противен случай то остава в сферата на визуалните внушения и прошарените биографии.

Ако искаме да „разглобим“ един политически модел – включително модела „Борисов – Пеевски“ – по‑силният подход е да посочим конкретните му проявления: решенията по Русия и Украйна, по енергетиката и оръжията, по санкциите; реалните зависимости – медийни, икономически, кадрови; проследимия ефект върху институциите – съд, служби, регулатори. Така излизаме от равнището „този е дебел, онзи е лъжец“ и показваме нещо, което трудно се оборва: последователна картина на поведение, а не само емоционален етикет.

Моделът „Борисов – Пеевски“: не инцидент, а архитектура

Още след първия час от разговора стана ясно, че темата за модела „Борисов – Пеевски“ остава болезнена. Вместо да отговори по същество, другарят Борисов направи това, което прави от години – опита да пренапише фактите в движение. Според новата версия първоначалният вариант на конституционните промени бил „добър“, а проблемите се появили впоследствие – сякаш ГЕРБ и Делян Пеевски са стояли встрани.

Реалността е друга. Конституционните изменения бяха изработени и приети с гласовете на ГЕРБ, ДПС и зависимите им партньори; именно този модел доведе до това част от текстовете да бъдат върнати от Конституционния съд като противоконституционни. Отговорността тук е политическа и конкретна – и е персонализирана в тези, които държаха мнозинството, не в абстрактни „процеси“.

София: удобният виновник и невидимото мнозинство

Същият похват се прилага и по отношение на управлението на София. Кризата с отпадъците и забавените инфраструктурни решения се приписват на Васил Терзиев, сякаш кметът разполага с еднолична власт. В действителност решенията се блокират от устойчивото мнозинство ВМРО–БСП–ИТН–ГЕРБ в Столичния общински съвет – конфигурация, която години наред поддържаше същия модел на управление, срещу който днес се демонстрира дистанция.

Погледнато през по-широкия контекст, линията става още по-ясна. През последното десетилетие ключовите решения в държавата минаваха през ограничен кръг актьори, сред които водещи роли имаха Борисов и Пеевски – от кадровата политика през регулаторите и съдебната власт до разпределението на публичния ресурс. Да се представя моделът „Борисов – Пеевски“ като нещо ново или случайно възникнало е несериозно. Това е устойчива конструкция, която се адаптира към всяка нова политическа ситуация; разликата днес е само в това, че ролите в нея се пренареждат.

Разглобяването на т.нар. „сглобка“ – ход, за който самият Борисов вече признава, че струва висока електорална цена – е симптом точно на тази трансформация: от човек, който подрежда играта, той все по-често изглежда като човек, който реагира на чужди ходове.

„Сарафов е на българите“ и невидимите зависимости

Отговорът „На българите“ на въпроса „На кого е Сарафов?“ формално звучи правилно, но трудно издържа среща с реалността. В съдебната система от години се наблюдават устойчиви зависимости, които не могат да бъдат прикрити с патетика. Съставът и функционирането на Висшия съдебен съвет, поредицата от решения по чувствителни казуси и начинът, по който се пази статуквото, очертават ясно политически влияния и квоти.

Когато човек, чиято партия десетилетие държеше ключовите лостове в тази архитектура, говори за „независими фигури“ и „институции на всички българи“, това вече звучи не като убеждение, а като защитна реторика.

Личният фолклор като политическо алиби

Особено показателни са личните откровения. Разказът за дрехите на Цветелина Бориславова, които „още стоят в гардероба в Банкя“, и за това как „четка за зъби не давам някой да донесе“, не е случайна интимна подробност. Тази сцена едновременно: поддържа образа на самотен мъж, „жертвал“ личния си живот за политиката; демонстрира символична вярност и емоционална закотвеност в миналото; превръща политическите решения и зависимости в романтична драма, а не в предмет на отчетност.

Фразите „загубих личния си живот заради политиката“ и „нямам друг живот“ са изповеди с ясна функция. Политиката, която за обществото често изглежда като мрежа от зависимости и корупция, се преформулира като негов личен кръст, страдание и съдба. Така структурните проблеми на държавата се превеждат в категорията „човешка болка“, а не „обществен интерес“.

От „мачо“ до „жертва на изнасилване“

Сравнението, че арестът му е бил „като да си изнасилен“ и да те питат „как се чувстваш“, е крайна форма на тази стратегия. В една реплика се концентрират: стремеж да се демонстрира радикална травма – не просто задържане, а почти сакрално страдание; обезсмисляне на реалните жертви на насилие, превърнати в метафора за политически дискомфорт; заявка за морален кредит – след такова „преживяване“ той има право да бъде обиден, да „прощава“, да поставя условия.

„Аз много прощавам, слабост ми е, не съм реваншист“ – това е ролята на добрия баща, който е бил наранен, но „въпреки всичко“ остава над схватката. Така асиметрията на властта се маскира: човек, концентрирал години наред контрол върху изпълнителната власт, силовите ведомства и бюджета, се представя като безпомощен пред собствената си система.

ГЕРБ като личен франчайз

Резултатът от Националното съвещание на ГЕРБ – преизбирането на Борисов без алтернатива и изборът на Томислав Дончев и Даниел Митов за заместници – показва естеството на партията. ОПГ-то ГЕРБ не функционира като нормална политическа организация със сменяеми лидери и вътрешна конкуренция, а като франчайз на един човек, в който останалите кадри са преносими лица, но не и носители на автономен политически капитал.

Формулата „20 години – 20 изборни победи“, подета от другарката Фандъкова, не е просто статистика. Тя е легитимационен ритуал: колективът потвърждава, че съществува благодарение на Борисов. Когато той казва „няма лобита, има приятелства“, всъщност признава структура на персонални зависимости, а не липса на вътрешни кръгове. В такава партия от де факто болшевишки тип конфликтът е между близки до лидера „приятелски“ групи, а не между идеи и програми.

Между кварталния мачо и държавника

Борисов от години играе на ръба между две роли: „кварталния мачо“ – човекът на лежанката, вицовете и грубоватия език – и „държавника“, който „държи балансите“ и „спасява България в тежки времена“. Интервюто пред Мон Дьо показва как първата роля все повече изяжда втората. Оста̀ва мускулът, остава сантиментът, остава самосъжалението – но трудно се вижда визия за институции, за правова държава и за ясно отделяне на публичната власт от частните интереси.

Точно тук е и парадоксът на „другаря Борисов“: човек, който години наред изгради система, в която всичко минава през него, днес се опитва да убеди обществото, че е и жертва на същата тази система – едновременно архитект и заложник, баща и „изнасилен“, мачо и страдалец.

Историческата оценка няма да бъде написана в студиото на Мон Дьо, нито в аплодисментите на националните форуми. Тя ще мине през два прости въпроса:

• Как изглеждаха институциите преди и след него – по-силни и независими ли са, или по-подчинени и персонализирани?
• Къде свършва държавата и къде започват частните интереси – и кой извлече най-голяма полза от това размиване?​

На тези въпроси биографията на живковиста Бойко Борисов дава твърде неудобни отговори – които нито гардеробът в Банкя, нито лежанката, нито драмата за „отнетия личен живот“ могат да прикрият.

Лалю Метев, 22 март 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.