Вечно временен: как ВСС пази Сарафов зад процедурния щит

Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет (ВСС) отново не пристъпи към разглеждане по същество на искането на служебния министър на правосъдието Андрей Янкулов за образуване на дисциплинарно производство и освобождаване на изпълняващия функциите главен прокурор Борислав Сарафов. Предложението – представляващо втори опит на министъра да инициира процедура по ангажиране на дисциплинарна отговорност – беше насочено към Комисията по дисциплинарна дейност, без да бъде обсъждано в пленарния състав на колегията.

Председателят на Прокурорската колегия Евгени Иванов аргументира този подход с необходимостта от предварителна проверка на редица процесуални предпоставки, включително допустимостта на предложението, компетентността на вносителя, наличието на мотиви и спазването на преклузивните срокове за дисциплинарно преследване. Едва след произнасяне на комисията материалите могат да бъдат внесени за обсъждане в колегията, която разполага с изключителната компетентност да прецени дали да образува дисциплинарно производство.

В резултат на това казусът остава на ниво процесуална допустимост, без да е налице произнасяне по съществото на твърденията. Така централният въпрос – дали са налице основания за дисциплинарна отговорност на действащия изпълняващ функциите главен прокурор – продължава да бъде отлаган.

Настоящото развитие не е изолирано. Искането на министър Янкулов следва предходна инициатива, оставена без разглеждане, при която Прокурорската колегия прие, че въпросът за смяната на изпълняващия функциите главен прокурор не попада в нейната компетентност или е процесуално недопустим. Така се очертава устойчива институционална практика, при която чрез позоваване на „заварено положение“ и валидност на първоначалния административен акт за възлагане на функциите се поддържа продължително временно изпълнение на длъжността, без ясно определен краен срок.

От фактическа страна настоящото искане се основава на твърдения за конкретни дисциплинарни нарушения, включително във връзка с публични изявления по случая „Петрохан“, липса на адекватни действия спрямо сигналите, засягащи българския европрокурор Теодора Георгиева, както и други етични и професионални дефицити. Успоредно с това министърът е сезирал Върховния административен съд с искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз относно съвместимостта на фактически продължителния „временен“ мандат с изискванията за независимост, предвидимост и правна сигурност, произтичащи от правото на Съюза. По този начин спорът придобива двупластов характер – както дисциплинарен, така и системен, засягащ самата институционална конструкция.

В строго юридически план придържането към проверка на допустимостта – включително компетентност, мотивираност и спазване на срокове – представлява законосъобразен и необходим етап от дисциплинарното производство. В институционален контекст обаче този подход поражда съществени последици. Препращането към комисията по дисциплинарна дейност води до отлагане на същинската преценка и фактически отлага реализирането на отговорност, без органът да заема изрична позиция по твърденията.

Особено съществен е въпросът за давностните срокове. Ако част от сочените деяния бъдат квалифицирани като извършени извън предвидените срокове за дисциплинарно преследване, това би довело до ограничаване на предметния обхват на евентуалното производство. В този смисъл процесуалните правила, предназначени да гарантират правната сигурност, могат да произведат и материалноправен ефект, редуцирайки възможността за ангажиране на отговорност.

Развитието поставя два ключови аналитични въпроса. Първият е принципен: доколко е съвместимо с конституционната функция на ВСС и с европейските стандарти за независимост на прокуратурата продължителното поддържане на временно ръководство, което на практика придобива характеристики на трайност, несъвместима с идеята за мандатност. Вторият е процедурен: доколко прилагането на формалните филтри за допустимост изпълнява своята гаранционна функция и доколко се трансформира в механизъм на институционална инерция, който обезсилва ефективността на дисциплинарната отговорност като инструмент за отчетност. В този контекст настоящият казус надхвърля рамките на индивидуалната отговорност и се превръща в тест за функционалната способност на системата да балансира между процесуална законосъобразност и ефективен контрол върху упражняването на власт.

Лалю Метев, пр. юр., 1 април 2026 г.


ДО
ВЪРХОВНИЯ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД
(с искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз)

ПРАВНО СТАНОВИЩЕ (QUASI-AMICUS CURIAE)

Относно:
Съвместимостта с правото на Европейския съюз и Европейската конвенция за правата на човека на:

(1) продължителното изпълнение на функциите „временно“ на длъжността главен прокурор без ясно определен срок;

(2) отказа на компетентния орган да пристъпи към същинско разглеждане на дисциплинарно искане чрез системно ограничаване до проверка на процесуалната допустимост.

I. ДОПУСТИМОСТ И ИНТЕРЕС

Настоящото становище се представя с оглед подпомагане на съда при преценката относно необходимостта от отправяне на преюдициално запитване по чл. 267 ДФЕС, доколкото повдигнатите въпроси засягат тълкуването на чл. 2 и чл. 19, §1 ДЕС и принципа на ефективна съдебна защита.

Предметът има очевидно значение извън рамките на конкретния спор, тъй като засяга структурни характеристики на съдебната власт и механизми за отчетност на висшите магистрати.

II. ФАКТИЧЕСКА РАМКА

Налице е продължително изпълнение на функциите на главен прокурор от лице, назначено в качеството му на „временно изпълняващ“, без нормативно установен краен срок или ясна процедура за прекратяване.

Подадено е искане за образуване на дисциплинарно производство срещу това лице, което не е разгледано по същество, а е препратено към предварителна фаза за проверка на допустимостта.

Аналогични искания в предходен период са били оставяни без разглеждане или са били блокирани на процесуално ниво.

III. ПРИЛОЖИМО ПРАВО

1. Право на Европейския съюз

Чл. 2 ДЕС – принцип на върховенство на правото
Чл. 19, §1 ДЕС – задължение за ефективна съдебна защита

2. Практика на Съда на ЕС

C-64/16 (Associaзгo Sindical dos Juнzes Portugueses)
C-619/18 (Комисия срещу Полша – Върховен съд)
C-791/19 (Комисия срещу Полша – дисциплинарен режим)
C-83/19 (Asociația Forumul Judecătorilor din Romвnia)

3. Практика по ЕКПЧ

Baka v. Hungary
Oleksandr Volkov v. Ukraine

IV. ПРАВНИ ВЪПРОСИ

Допустимо ли е, съгласно чл. 2 и чл. 19 ДЕС, висша магистратска длъжност да бъде упражнявана продължително във „временно“ качество без ясно определен времеви лимит и без предвидим механизъм за прекратяване?

Съвместимо ли е с принципа на ефективна съдебна защита системното избягване на произнасяне по същество чрез ограничаване до процесуална допустимост?

Може ли прилагането на преклузивни срокове в условия на институционално забавяне да доведе до несъвместимо с правото на ЕС ограничаване на дисциплинарната отговорност?

V. ПРАВЕН АНАЛИЗ

1. По въпроса за „временното“ изпълнение

Съдът на ЕС последователно приема, че независимостта на съдебната власт предполага гаранции за стабилност на статута, включително относно начина на назначаване, продължителността на мандата и условията за освобождаване.

Продължителното упражняване на длъжност във временно качество без ясно ограничение: създава правна несигурност; допуска възможност за външно влияние; подкопава институционалната независимост.

Следователно, подобна практика може да бъде квалифицирана като несъвместима с чл. 19 ДЕС.

2. По въпроса за отказа от същинско разглеждане

Системното връщане към фазата на допустимост има следните правни последици:
лишава засегнатите лица от ефективно средство за защита; блокира дисциплинарната отчетност; създава привидност на процедура без реално съдържание.

Съгласно практиката на Съда на ЕС, националните механизми не могат да бъдат организирани по начин, който обезсмисля тяхната функция.

3. По въпроса за сроковете

Преклузивните срокове, макар и легитимни като принцип, в комбинация институционално забавяне могат да доведат до: частично или пълно обезсилване на дисциплинарната отговорност; невъзможност за цялостна оценка на поведението; нарушаване на принципа на ефективност.

4. Кумулативен ефект

Комбинацията от: продължителна временност; липса на същинско разглеждане; ограничителни срокове води до структурен дефицит, който засяга самото функциониране на съдебната система и не може да бъде разглеждан като изолиран процесуален проблем.

VI. НЕОБХОДИМОСТ ОТ ПРЕЮДИЦИАЛНО ЗАПИТВАНЕ

Предвид изложеното, се предлага съдът да отправи до Съда на ЕС следните въпроси:
Следва ли чл. 19, §1 ДЕС да се тълкува в смисъл, че не допуска национална уредба или практика, при която висша магистратска длъжност се упражнява продължително във временно качество без ясно определен срок?

Допуска ли правото на ЕС национална практика, при която дисциплинарни искания срещу висши магистрати не се разглеждат по същество, а се ограничават до предварителна проверка на допустимостта?

Съвместимо ли е с принципа на ефективност прилагането на преклузивни срокове в условия, при които институционалното поведение препятства своевременното реализиране на дисциплинарна отговорност?

VII. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Налице са сериозни основания да се приеме, че разглежданата национална практика: подкопава изискванията за независимост; компрометира ефективността на дисциплинарните механизми; създава системен риск за върховенството на правото.

Поради това е налице необходимост от авторитетно тълкуване на правото на ЕС чрез процедурата по чл. 267 ДФЕС.
 

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.