Конфискацията като конституционен стрес‑тест: казусът „Бисеров срещу КОНПИ“

Решението на Софийския апелативен съд (САС), с което окончателно се отхвърлят исковете на КОНПИ срещу Христо Бисеров и семейството му, и комисията се оказва осъдена да плати близо 100 000 евро разноски, е много повече от „поредна загуба“ на едно дело. То е стрес‑тест за модела на „конфискация без обвинение“ и лакмус за това докъде може да стигне репресивната държава, без да наруши конституционните гаранции за собственост, правна сигурност и справедлив процес.

I. От подозрение към конфискация: промяната на стандарта

В центъра на делото стои ключов въпрос: достатъчно ли е да не е установен законен източник за едно имущество, за да бъде то отнето от държавата, или трябва да е доказано, че произтича от престъпна или друга незаконна дейност?

САС стъпва върху вече формирана линия на Върховния касационен съд, обобщена в Тълкувателно решение № 4/2021 г. на ОСГК: предмет на отнемане е имущество, за което не е установен законен източник, но това предполага наличие на „фиксиран актив в края на проверявания период“, а не абстрактна „парична равностойност на разходи“. В същото време ВКС подчертава, че конфискацията трябва да се подчинява на изискванията на върховенството на правото: нормите да са предвидими, мярката да е пропорционална, а балансът между обществения интерес и правата на индивида – реален, а не декларативен.

САС казва нещо допълнително важно: не е достатъчно да се установи, че дадено лице притежава имущество, за което „не личи“ законен източник; необходимо е да се докаже конкретна престъпна или административнонаказателна дейност и причинно‑следствена връзка между нея и придобиването или трансформирането на това имущество. Това е качествено различен стандарт от модела на „разширена конфискация“, който години наред функционираше като прекалено еластична презумпция: „голямо имущество + публично подозрение = незаконно имущество“.

Решението поставя под въпрос именно тази логика: то не позволява на държавата да премине от подозрение към отнемане, прескачайки етапа на доказване.

II. Автономността на конфискацията и конституционните граници

Един от ключовите аргументи на КОНПИ винаги е бил, че производството по конфискация е „автономно“ спрямо наказателното. В конкретния казус и срещу Христо Бисеров, и срещу Ивайло Главинков наказателните производства са приключили без осъдителна присъда (оправдаване и прекратяване), но това не е възпряло комисията да води граждански искове за отнемане на имущество.

САС прави тук много прецизно разграничение. От една страна, потвърждава автономността: липсата на осъдителна присъда не е автоматична пречка да се претендира конфискация, защото конфискационното производство се развива по други процесуални правила и със собствен стандарт на доказване. От друга страна, обаче, съдът изрично подчертава, че тази автономност не е абсолютна, защото се засяга право, гарантирано пряко от Конституцията – неприкосновеността на частната собственост.

Тук конституционният ракурс излиза на преден план. Ако се приеме, че държавата може да отнема имущество само на базата на „значително несъответствие“, без да има доказана незаконна дейност и без конкретен обект (фиксиран актив), то правото на собственост се превръща в условно – подчинено на ретроактивни и трудно предвидими конфискационни операции. Това противоречи както на чл. 17 от Конституцията, така и на стандартите на ЕСПЧ за законност и предвидимост на намесата в имуществените права (чл. 1 от Протокол № 1).

Решението на САС всъщност обвързва конфискацията с три кумулативни изисквания: установена незаконна дейност; причинно‑следствена връзка между нея и конкретно имущество; наличие на това имущество (или негово проследимо преобразуване) към края на проверявания период.

Без някое от тези три условия конфискацията престава да бъде конституционно допустим инструмент за защита на обществения интерес и се превръща в санкция върху „подозрителен стил на живот“.

III. „Парите, които ги няма“: границата на държавния обсег

Един от най‑„техническите“, но практически решаващи мотиви в делото е свързан със сумите по сметките на Ивайло Главинков. САС отбелязва, че близо 700 000 лв. по негови банкови сметки са били изтеглени преди започване на производството по конфискация. В светлината на Тълкувателно решение № 4/2021 г. това означава: ако средствата не са налични в патримониума на лицето и не е установено те да са преобразувани в друго имущество, не съществува „обект“, който да бъде отнет.

Тук се вижда категоричен отказ на ВКС и САС да приемат идеята за конфискация на „разходи“ – т.е. държавата ex post да „изчисли“ колко е минало през сметките на лицето и да му присъди да плати тази сума като „парична равностойност“. Подобен модел би превърнал конфискацията в инструмент за наказване на финансови потоци, а не за отнемане на конкретно незаконно имущество – нещо, за което нито Конституцията, нито законът дават легитимация.

В конституционен план това е важен предел: държавата не може да „конфискува миналото“ като чиста абстракция. Тя може да отнеме само онова, което е обективно налично или проследимо като преобразувано имущество. Всичко друго би било наказателна санкция без престъпление и без конкретен обект – нещо, което противоречи на принципа на правната сигурност.

IV. Медиен мит и съдебен факт: „цигарите клонинги“

Сагата „Бисеров“ отдавна живее собствен живот в публичното въображение – асоциирана е с „цигарите клонинги“, с държави фантоми за производство на контрабандни цигари, с прехвърляне на капитали през регионални мрежи. В медийната логика тези наративи изграждат силен образ на „символ на задкулисието“. В правната логика обаче те не са нищо повече от фон, който трябва да бъде преведен в доказателства: банкови документи, разпити по надлежния ред, официални справки от чуждестранни органи.

Цитираният мотив на Софийския градски съд – „по делото липсват събрани непосредствено чрез надлежните швейцарски власти данни за номерата на сметките, лицата, открили сметките, операциите по тях, основанията за преводите“ – е брутално трезв. Той означава: няма как да осъдим или да конфискуваме „по слух“. Нито Господ, нито съдът могат „да изземат“ информация от швейцарски банки без правна процедура; щом тази процедура не е дала резултат, презумпцията за невиновност и конституционната защита на собствеността продължават да действат.

Тук се сблъскват две рационалности: политическо‑медийната, която работи с обобщения от типа „всички знаем, че…“; съдебната, която не може да замени доказателството с общо убеждение, колкото и широко споделяно да е то.

Казусът „Бисеров“ разголва именно това напрежение: антикорупционните инструменти бяха конструирани да „довършат“ политически битки, започнали в медиите, но когато стигнат до съд, се оказва, че доказателствената тъкан не достига. 

V. Държавата като субект на право, а не на подозрение

От конституционна гледна точка най‑опасното изкушение пред всяка антикорупционна архитектура е да превърне подозрението в правна валута. В случая КОНПИ се опитва да направи именно това: предполага се, че има „швейцарски сметки“; предполага се, че има „цигарени“ и други незаконни схеми; предполага се, че голямото имущество не може да има чист произход.

САС казва: предположенията не стигат. Комисията е „длъжна да докаже, че ответниците са извършили правонарушения, които са спомогнали индиректно за придобиване на имуществото, предмет на отнемане“ – доказване, което в конкретния казус „не е проведено“.

Тук се очертава важен конституционен принцип: държавата не може да бъде субект на чисто политическо подозрение. Тя е субект на право и е обвързана – не само морално, а институционално – от стандартите на доказване, предвидимост и пропорционалност. Антикорупцията не е самостоятелен режим на извънредност; тя е вътре в правовия ред.

VI. Екзистенциалният хоризонт: доверие, страх и правна държава

На екзистенциално равнище подобни дела винаги работят с две противоположни афективни енергии: страха на гражданите от „всемогъщата корумпирана власт“ и страха на властта от „всемогъщия корумпиран елит“. Моделът на конфискацията от 2012 г. се опита да канализира втория страх в правна форма: „да създадем орган, който да може да отнема, дори когато наказателното производство се провали“.

Когато съдилищата поставят предел на този модел, те не „защитават олигархията“, а възстановяват една по‑дълбока онтология на правото: не може доверие да се строи върху страха, нито правова държава – върху нормализирано подозрение. Конституционният ред предпоставя, че и „лошите“ граждани имат права, защото иначе утре никой гражданин няма да е сигурен, че няма да се окаже „лош“ по нечия политическа преценка.

В този смисъл делото „Бисеров срещу КОНПИ“ е симптом не само за провала на едно конкретно антикорупционно производство, а за зрелостта на съдебната система. То показва, че – поне на този етап – съдилищата са готови да платят политическата цена на непопулярното решение, за да останат верни на една по‑висока лоялност: към Конституцията и към идеята, че държавата също е ограничен субект, а не суверен над правото.

Ако искаме истинска борба с корупцията, а не символични показни процеси, този урок е неизбежен: преди да отнема, държавата трябва да доказва; преди да подозира, трябва да установява факти; преди да наказва, да спазва собствените си правила. Иначе не конфискацията става инструмент на правото, а правото – инструмент на конфискацията.

Основни аргументи на Бисеров в делото срещу КОНПИ

По публично достъпните актове и репортажи може да се реконструира защитната линия, която съдът фактически е възприел: Не е доказана престъпна дейност

Наказателното производство срещу Христо Бисеров завършва с оправдателна присъда; обвинението срещу Ивайло Главинков за пране на пари дори не стига до съд.
Защитата акцентира, че липсват доказани престъпления или административни нарушения, от които да е произтекло имуществото, предмет на иска.

Няма причинно‑следствена връзка между предполагаема незаконна дейност и имуществото

КОНПИ твърди, че Бисеров е нареждал преводи по сметки в Швейцария и от това се „подразбира“ наличие на средства с неустановен произход.

Съдът цитира липса на първични документи от швейцарските банки: номера на сметки, титуляри, извлечения, договори, основания за операции и т.н., което прави тези твърдения недоказани.

Част от атакуваните суми не са налични

По отношение на ~700 000 лв. по сметки на Главинков: средствата са изтеглени преди началото на конфискационното производство, а КОНПИ не доказва преобразуване в друго имущество.

Защитата стъпва на ТР № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС: не подлежи на отнемане парична равностойност, ако сумите не са налице в края на проверявания период и не е установено преобразуването им.

Противоречие с принципа за неприкосновеност на собствеността

В контекста на делото се изтъква, че КОНПИ се опитва да изгради исковете върху презумпция („има голямо имущество“), а не върху доказана незаконна дейност, което води до непропорционална намеса в чл. 17 КРБ и чл. 1 от Протокол № 1 ЕКПЧ.

Конституционни проблеми в законодателството за „незаконно имущество“
Българският Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество (ЗОПДНПИ, а после ЗОНПИ/KПКОНПИ) още от самото начало беше поставен под конституционен и европейски контрол.

Основни проблемни полета: Връзка с престъпление и стандарт на доказване

Конституционният съд при приемането на стария закон приема, че по принцип е допустима конфискация и при липса на предварителна присъда, но изрично подчертава нуждата от ясна връзка с престъпна дейност.

На практика законът и първоначалната му интерпретация позволиха много широко разбиране за „значително несъответствие“, при което липсата на законен източник започна да се третира почти като самостоятелно основание за отнемане.

Неясни и еластични понятия

„Незаконно имущество“, „значително несъответствие“, „проверяван период“ и други ключови понятия дълго време не бяха тълкувани достатъчно стеснително, което поставя въпрос за предвидимостта на закона в смисъла на ЕСПЧ.

Обратна тежест на доказване de facto

Макар формално тежестта да е върху държавата, практиката на КОНПИ често „обръща“ бремето: проверяваните лица трябва да доказват законен произход на всички средства, включително много назад във времето.

Тълкувателното решение № 4/2021 г. опитва да ограничи това, като подчертава, че „разходи“ и „липсващи средства“ не могат да бъдат обект на отнемане.

Пропорционалност и липса на връзка с „обществена нужда“

Конституционният съд отказа да обяви закона изцяло за противоконституционен, но отбеляза, че извънредно широкото му приложение може да влезе в конфликт с чл. 17, ал. 5 КРБ, когато отнемането излиза извън целта „за защита на правата на други лица или обществения интерес“.

Предишни дела на КОНПИ с подобни загуби

Казусът с Бисеров не е единичен; в последните години има серия дела, в които:
искове за конфискация са отхвърлени поради изтекла давност (както по другото дело срещу Бисеров, по което СОС отхвърли иска за над 4 млн. лв. и осъди комисията да плати над 164 000 лв. разноски); искове са отхвърлени поради липса на доказана престъпна дейност или липса на обект (няма налично имущество или проследимо преобразуване); съдилищата намаляват или отменят конфискацията, позовавайки се на ТР № 4/2021 г. (разграничаване между имущество и „разходи“).

Тази линия показва тенденция: ВКС и апелативните съдилища последователно ограничават „хипертрофиралите“ амбиции на КОНПИ, връщайки конфискацията към по‑тесен, конституционно по‑безопасен периметър.

Какво казва Европейският съд за конфискациите

Практиката на ЕСПЧ допуска конфискация и при липса на присъда (civil/administrative forfeiture), но при строги условия: Законът трябва да е достатъчно ясен и предвидим
Лицето трябва да може да предвиди в разумна степен кога и при какви условия може да се стигне до отнемане.

Да има разумен баланс между обществения интерес и индивидуалното право

Масивни конфискации без ясна връзка с престъпна дейност, основани само на „стил на живот“, могат да се окажат непропорционални.

Процедурата да гарантира справедлив процес

Възможност за състезателност, за оспорване на доказателства, за ефективен съдебен контрол.

В български контекст ЕСПЧ по делата за отнемане на имущество и „конфискация без присъда“ (напр. решения, касаещи предходния режим за конфискация и свързаните наказателни производства) подчертава именно тези елементи: предвидимост, пропорционалност, адекватен съдебен контрол. Тълкувателното решение № 4/2021 г. фактически е реакция и на тази линия – опит да се доближи практиката до стандартите на Съда.

Възможни реформи в КОНПИ след този казус

Предвид тенденцията за ограничаване на правомощията и факта, че политическа воля за закриване/реформатиране на КПКОНПИ вече е артикулирана, логичните реформи след казуса „Бисеров“ са в няколко посоки:

Стесняване на обхвата на конфискацията

Ограничаване до случаи с ясна връзка с тежки престъпления: организирана престъпност, корупция по високите етажи, сериозни финансови престъпления.

Ясна времева рамка и давност за проверките, за да се избегне „безкрайното“ ровене назад.

Изрично обвързване с наказателното производство

Възможен модел: конфискацията да е принципно последица от влязла в сила присъда, с много ограничени изключения, дефинирани изчерпателно (например смърт или трайна невъзможност за наказателно преследване).

По‑силен съдебен контрол и процесуални гаранции

Изрично закрепване на презумпцията, че бремето на доказване е върху държавата.
Строги изисквания за доказателствата (особено при международни финансови операции) и забрана за „обратна конструкция“ на обвинението от медийни публикации и оперативна информация.

Институционална реформа на самия орган

Разделяне на функцията „конфискация“ от функцията „антикорупция“, както вече се обсъжда – за да се избегне концентрацията на твърде много власт в една комисия.

По‑ясен парламентарен и съдебен контрол върху практиката на органа, включително задължителни годишни отчети пред Народното събрание с анализ на спечелени/загубени дела и мотивите на съдилищата.

Въвеждане на реален тест за пропорционалност

Законодателно изискване съдът изрично да се произнася по пропорционалността на всяко отнемане (в светлината на чл. 17 КРБ и чл. 1 Протокол № 1), а не само по формалната законосъобразност.

Казусът „Бисеров“ е удобна отправна точка за такъв тип реформи именно защото събира „на едно място“ всички проблеми: дълго производство, силен медиен фон, слаба доказателствена база, огромни искове и в крайна сметка – почти символичен шамар за комисията под формата на присъдени разноски. Ако правната и политическата система не си изведат урока, рискът е следващият „символичен“ казус да бъде за сметка не на спорен политик, а на обикновен гражданин.

Лалю Метев, пр. юр., 6 април 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.