Българските страхове: между право и параноя

В малките балкански спорове често има големи теми, но рядко стигаме до тях. Дискусията под един пост на Иван Стамболов-Сула за ПП‑ДБ и споразумението с Украйна е точно такава: тръгва от конкретен повод – 10‑годишен документ, подписан от служебен кабинет – и бързо се превръща в обичайното морално риалити „нашите срещу вашите“.

От едната страна стоят хора, за които ПП‑ДБ са „арогантни, незаконни деца на паразитния капитал“, промъкнали се през служебната власт, за да подписват договори без санкция от избирателя. От другата – такива, за които всяка критика към това споразумение е доказателство за „путинизъм“, „рашизъм“ и принадлежност към въображаема губерния. Между тези два фронта, фактите се чувстват като ненужни гости.

А фактите са прости. България и Украйна подписаха 10‑годишно рамково споразумение за сигурност – политически документ, подобен на тези, които Киев сключва с други европейски държави. То очертава намерения, а не конкретни квоти за оръжие, войници или милиарди. В образователната част няма акт, който да въвежда украински като задължителен предмет за българските деца. Има разговор за две неща: право на украинските ученици у нас да учат майчиния си език и възможност украински да бъде включен в списъка на чуждите езици, които училищата могат да предлагат, ако имат ресурса и смисъл да го направят.

Това не означава, че политическият въпрос не съществува. Напротив – той е сериозен. Уместно ли е служебно правителство, което по дефиниция няма парламентарна опора, да подписва рамков документ с 10‑годишен хоризонт? Какви са конституционните и политическите граници на подобно действие? Тези въпроси заслужават юридически, а не само морално-публицистичен отговор. Заслужават обсъждане в парламента и в правна комисия, а не само във Facebook.

Вместо това спорим за нещо друго. За Русия и Украйна. За това кой е „слуга на Путин“ и кой – „дете на Коминтерна“. За това дали всяка инициатива за украински език е „път към разтваряне на българската идентичност“ и дали всяко споменаване на национален интерес не е маска за путинизъм. В тази поляризация изчезва по-важното: че България има нужда от ясно формулиран собствен интерес – и в сигурността, и в образованието, и в отношението към войната.

Историята с украинския език е показателна. Една неясна формулировка в чужд прессъобщение, усилена от заглавията на няколко сайта, беше достатъчна, за да се роди мема „ще учим украински“. Реалният текст говори за украински като майчин език за деца-бежанци и като потенциален чужд език в българските училища – не по-различно от това, което вече съществува за редица други езици. Но за да разберем това, трябва да прочетем документа. А ние предпочитаме да четем себе си.

В този смисъл проблемът не е само в ПП‑ДБ, нито само в „слугите на Путин“. Проблемът е в отказа да мислим институционално. Служебният кабинет не е нито революционен комитет, нито удобна фасада за всякакви геополитически жестове. Той има ограничен мандат и ограничена легитимност. Ако го кара отвъд тях – трябва да бъде спрян не с лозунги, а с право. Ако не ги прекрачва – споровете трябва да се водят по същество, а не чрез демонизиране на всеки опонент като „агент“.

В крайна сметка, спорът под един Facebook пост се оказва поучителен. Той показва, че в българския политически разговор най-лесно се мобилизират страхове – от Русия, от Украйна, от „глобалните елити“, от „чужди езици“. Много по-трудно се мобилизира отговорност – да прочетем споразумението, да видим какво всъщност пише в него, да поставим въпроса за границите на служебната власт, да настояваме парламентът да си свърши работата.

Докато не се научим да правим разлика между рамково политическо намерение и конкретно правно задължение, между право на бежанските деца да учат майчин език и „украинизация“ на българското училище, между реален риск и въобразен враг, всяко споразумение ще изглежда като заговор, а всяка външнополитическа стъпка – като предателство. Това е удобна позиция за всички, които печелят от шум. Но е лоша новина за държава, която уж иска да бъде суверенна – и в решенията си, и в думите, с които ги обсъжда.

Лалю Метев, 6 април 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.

авраме стига си говори сам
хващай се да работиш