Конституционният предел на „временното“: шестмесечният лимит
за и.ф. ръководители като гаранция срещу институционална подмяна

В единодушно прието тълкувателно решение Конституционният съд сложи край на правната неяснота относно изпълняващия функциите на главен прокурор Борислав Сарафов. Съдът категорично заявява, че законът не допуска неограничено във времето изпълнение на функциите на „тримата големи“.

Макар за временно изпълняващите длъжността да няма конституционно установен мандат, КС подчертава, че парламентът е въвел шестмесечен срок именно за да предотврати ситуация, в която едно и също лице заема най-висок пост в съдебната власт безконтролно дълго. Решението на практика прехвърля топката към Върховния касационен съд, от който се очаква чрез тълкувателно дело на Наказателната колегия да уеднакви противоречивата практика по казуса „Сарафов“.

Борислав Сарафов изпълнява функциите на главен прокурор на Република България от юни 2023 г. След влизането в сила на законовите промени на 21 януари 2025 г., шестмесечният срок за временно изпълнение изтича на 21 юли 2025 г., което означава, че от тази дата нататък правото му да действа като и.ф. главен прокурор е под сериозен въпрос.

Решението на Конституционния съд поставя ясен нормативен маркер: временното изпълнение на най-високите длъжности в съдебната власт не може да се трансформира в трайно състояние чрез практика. Шестмесечният лимит, въведен в Закона за съдебната власт (ЗСВ), остава в сила и се утвърждава като конституционно съвместим инструмент за ограничаване на институционалния вакуум.

I. Предмет и изход на конституционния контрол

С мнозинство 7:5 съдът отхвърля искането за обявяване на противоконституционност на разпоредбата в ЗСВ, която ограничава до шест месеца периода, през който едно и също лице може да изпълнява временно функциите на главен прокурор или председател на върховен съд.

Ключовият извод е двоен:

• Конституцията не урежда фигурата на временно изпълняващ длъжността, поради което нейното създаване и параметри попадат в обхвата на законодателната преценка;
• Въведеният срок представлява техническо ограничение на временното упражняване на правомощия, а не мандат в конституционния смисъл.

Така съдът ясно разграничaва две правни категории:
мандатност (конституционно закрепена) и временно изпълнение (законово допустимо и ограничимо).

II. Нормативната логика: граница срещу функционална безсрочност

В мотивите си съдът имплицитно отхвърля възможността чрез института на „и.ф.“ да се постигне де факто удължаване на власт без редовна процедура по избор.

Шестмесечният срок изпълнява три функции:

1. Анти-заместваща функция – препятства подмяната на мандатния принцип с практиката на продължително временно управление;
2. Процесуална дисциплина – създава нормативен натиск за своевременно провеждане на избор от компетентния орган;
3. Гаранция за правна сигурност – ограничава риска от съмнения относно легитимността на актовете, издадени при продължително „временно“ управление.

В този смисъл нормата не ограничава, а структурира упражняването на власт, като го връща в рамките на предвидения от Конституцията институционален цикъл.

III. Компетентностни граници и нерешеният въпрос

Съдът изрично се въздържа от произнасяне по въпроса за темпоралното действие на нормата спрямо заварени хипотези, като го квалифицира като въпрос на правоприлагане, а не на конституционност.

Това оставя открит правен фронт:
дали и как шестмесечният лимит се прилага към вече започнали временно изпълнявани функции.

Следствието е прехвърляне на тежестта към върховните съдилища, които следва да изградят единна практика по този въпрос.

IV. Практически ефекти и институционално напрежение

Предходната интерпретация на Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет, според която ограничението не обхваща „заварени“ случаи, доведе до разнородна съдебна практика:

• част от съдилищата признаваха актовете, постановени след изтичането на шестмесечния срок;
• други поставяха под съмнение тяхната валидност, включително по значими производства.

Настоящото решение не дава директен отговор на този спор, но отнема основния аргумент за игнориране на лимита, като утвърждава неговата валидност.

V. Разделение на властите и независимост на съдебната система

Особено съществен е изводът, че въвеждането на срок за временно изпълнение не накърнява нито правомощията на Висшия съдебен съвет, нито независимостта на съдебната власт.

Напротив — чрез ограничаването на временното управление се предотвратява:

• концентрация на власт извън мандатната логика;
• институционална инерция, при която липсата на избор се превръща в устойчиво състояние.

Така съдът фактически утвърждава разбирането, че независимостта не означава безсрочност, а функциониране в рамките на ясно определени правни граници.

Случаят със заместник‑председателя на Административния съд – Русе Ивайло Йосифов ясно показва колко уязвима е независимостта на съда, когато кадровата власт е концентрирана в един орган и в неговия председател. В сигнала си до ГДБОП от 16 януари 2025 г. Йосифов описва как чрез временния председател на съда му е било предадено послание от члена на ВСС Драгомир Кояджиков да се откаже от участие в конкурса за председател на съда – твърдение за пряк натиск върху съдия заради желанието му да заеме ръководна длъжност.

Последвалата реакция на институциите е показателна: прокуратурата първо образува разследване, но след това го прекратява; две съдебни инстанции заявяват на съдията, че няма правен интерес да обжалва прекратяването; мнозинство в Съдийската колегия на ВСС, с изтекъл от години мандат, го държи над шест часа пред вратата на заседанието си и в крайна сметка отказва да го изслуша, докато отделни нейни членове дори защитават практиката на „неформални“ интервюта с кандидати за ръководни постове в системата.

Така една по същество скандална ситуация – съдия, който твърди, че е обект на натиск от кадровия орган – бива обезсилена по линията на процедурни откази и мълчаливо съгласие, без да предизвика нито значимо обществено възмущение, нито осезаем съпротивителен рефлекс в съдийската гилдия. Историята няма „щастлив край“ и именно това й придава системен характер: ако „омерта­та“ в съдебната власт не бъде нарушена и ако обществото не изиска прозрачни, проверими правила за избора на съдебни ръководители, подобни форми на скрито влияние неизбежно ще продължат да възпроизвеждат зависимост и недоверие към правосъдието.

VI. Политико-правен смисъл

Решението има значение, което надхвърля конкретния казус. То адресира по-широк проблем в българския институционален модел: тенденцията „временното“ да се институционализира като трайно.

В този контекст шестмесечният лимит се явява не просто техническа норма, а:

• механизъм срещу ерозията на мандатността;
• инструмент за възстановяване на процедурната легитимност;
• сигнал към органите, че отлагането на избор не може да бъде заместено с продължаване на временен режим.

Заключение

Конституционният съд не просто потвърждава една законова разпоредба. Той възстановява границата между временно и постоянно управление – граница, фундаментална за всяка правова държава. Оттук нататък въпросът вече не е дали съществува лимит, а дали правоприлагащите органи ще го прилагат последователно. Именно в този втори етап ще се реши дали постановеното решение ще остане формален акт или ще се превърне в реален коректив на институционалната практика.

Решението на КС по чл. 173, ал. 15 ЗСВ демонстрира една типична за българския конституционализъм стратегия: дисциплиниране на кадрови патологии в съдебната власт чрез „несъщинска ретроактивност“, без промяна на самата конституционна уредба. Нормата за 6‑месечния срок не създава нов „мандат“ за временно изпълняващите функциите на тримата големи, а просто поставя хоризонт на едно висящо и по същество извънконституционно състояние, при което и.ф. може да се окаже по‑устойчив във времето от избрания по конституционен ред титуляр. Именно тук становището на петима конституционни съдии придобива системно значение: като приемат приложимостта на чл. 173, ал. 15 ЗСВ и към заварените правоотношения, те реабилитират несъщинската ретроактивност като легитимен инструмент на правовата държава, при който се прекъсва едно ненормално текущо състояние, без да се отнемат вече настъпили правни последици. Така законодателят получава възможност да поставя времеви граници пред кадровото безвремие, а съдът – да утвърди тази техника като съвместима с принципите на правната сигурност и разделението на властите.

Конституционният съд вече направи това, което е по силите му: потвърди, че „вечен“ и.ф. главен прокурор е недопустим и че шестмесечният лимит е конституционен. Оттук нататък топката е в две ръце: във ВКС – да уеднакви практиката и да каже ясно какво се случва с актовете след изтичането на срока; и във ВСС – да поеме политико-професионалната отговорност и да действа кадрово, вместо да се крие зад „заварени случаи“ и процедурни трикове. Когато органът, който трябва да гарантира легитимността на системата, отказва дори да включи решението на КС в дневния си ред, проблемът вече не е юридически, а институционален: демонстрира се, че дори ясна конституционна рамка може да бъде игнорирана по чисто корпоративни и политически мотиви.

Веднага след решението на Конституционния съд председателят на Върховния касационен съд образува тълкувателно дело, което трябва с общозадължителна сила да отговори дали след 21.07.2025 г. изпълняващият функциите главен прокурор Борислав Сарафов изобщо е бил активно легитимиран да иска възобновяване на наказателни дела. Още през октомври 2025 г. ВКС, чрез свое официално становище, прие, че с изтичането на шестмесечния срок по Закона за съдебната власт Сарафов вече не може да изпълнява функциите, за които е определен, поради което и не може да се ползва от специалните правомощия на главен прокурор. Липсата на задължителна сила на това становище обаче доведе до разнородна практика: част от съставите на апелативните съдилища и на самия ВКС отказаха да образуват производства по негови искания, докато други ги допуснаха, което обективно създаде правна несигурност именно по дела, при които става дума за поправяне на вече постановени съдебни актове.

Възобновяването на наказателни дела е извънреден способ за коригиране на съдебни грешки – последна процесуална възможност за отстраняване на допусната несправедливост, независимо дали тя е в полза или във вреда на подсъдимия. Затова именно въпросът дали претендиращият да бъде главен прокурор има валидно правомощие да сезира съда в тези производства не е технически детайл, а засяга последния шанс за справедливост по конкретни човешки съдби. На този фон упорството на прокурорската колегия на ВСС да поддържа статута на Сарафов като „заварен“ и.ф. главен прокурор, въпреки ясното ограничение в закона и вече постановеното решение на Конституционния съд, неминуемо е довело до пропуснати възможности за възобновяване и до конкретни, измерими вреди за правосъдието – отвъд абстрактната идея за „нарушен правов ред“.

Светкавичното образуване на тълкувателното дело показва, че ВКС вече отчита сериозността на ситуацията и необходимостта противоречивата практика да бъде преодоляна с единно, задължително тълкуване, при това в кратки срокове, тъй като казусът не предполага фактическа или правна сложност. Ако претендираме да бъдем правова държава, правната система трябва да демонстрира способност да прекратява институционализираното беззаконие именно чрез юридически средства – чрез ясни закони, предвидима практика и реална съдебна защита.

Лалю Метев, пр. юр., 8 април 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.

Конституционният съд не просто потвърждава една законова разпоредба. Той възстановява границата между временно и постоянно управление – граница, фундаментална за всяка правова държава. Оттук нататък въпросът вече не е дали съществува лимит, а дали правоприлагащите органи ще го прилагат последователно. Именно в този втори етап ще се реши дали постановеното решение ще остане формален акт или ще се превърне в реален коректив на институционалната практика. Конституционният съд вече направи това, което е по силите му: потвърди, че „вечен“ и.ф. главен прокурор е недопустим и че шестмесечният лимит е конституционен. Оттук нататък топката е в две ръце: във ВКС – да уеднакви практиката и да каже ясно какво се случва с актовете след изтичането на срока; и във ВСС – да поеме политико-професионалната отговорност и да действа кадрово, вместо да се крие зад „заварени случаи“ и процедурни трикове. Когато органът, който трябва да гарантира легитимността на системата, отказва дори да включи решението на КС в дневния си ред, проблемът вече не е юридически, а институционален: демонстрира се, че дори ясна конституционна рамка може да бъде игнорирана по чисто корпоративни и политически мотиви.