Държава, наратив и власт: кой какво цели в конфликта около „купения вот“

Това, което се разгръща пред очите ни, не е просто пореден епизод от хрониката на предизборното напрежение. Това е концентриран сблъсък между институционален легализъм и политическа стратегия на делегитимация – конфликт, в който правото се използва като инструмент, а не като цел. Залогът не е конкретна полицейска операция, а контролът върху самото значение на „законност“ в публичното пространство.

I. Стратегията на Делян Пеевски и ДПС: интернационализация на вътрешния конфликт

Първият пласт е ясно разпознаваем: превеждане на вътрешноправен казус в международнополитически регистър. Сигналите до ОССЕ, ПАСЕ и LIBE Committee не са юридически актове в строгия смисъл, а комуникационни операции с ясно очертан адресат: външният наблюдател.

Тук целта не е санкция – такава е практически невъзможна – а преозначаване на събитието. Полицейска акция по Наказателен кодекс трябва да бъде представена като нарушение на демократични стандарти. Това е класически пример за forum shifting – преместване на спора в арена, където доказателствата имат по-малка тежест от интерпретацията.

Още по-съществено: реториката е огледална. Обвиненията, традиционно отправяни към ДПС – за контрол върху администрация, за зависимости, за влияние – се прехвърлят върху МВР. Така се постига симетризация на вината: ако всички са еднакво „виновни“, никой не носи реална отговорност.

Целта е стратегическа: да се създаде устойчив наратив, при който всяко бъдещо разследване на изборни престъпления може да бъде квалифицирано като „репресия“. Това е не защита срещу конкретно обвинение, а предварителна защита срещу самата възможност за обвинение.

II. Институционалният легализъм на Даниел Митов Дечев и МВР: сила и слабост

Отговорът на МВР следва класическа бюрократична логика: редукция на конфликта до правна процедура. „Законът е еднакъв за всички“ е формула, която цели да изведе спора от политическото поле.

Тази позиция има своята нормативна валидност, но и очевиден дефицит: липса на емпирична плътност. В ситуация, в която едната страна разказва истории (за „деца“, „нахлувания“, „страх“), а другата отговаря с принципи, публичното възприятие неизбежно се накланя към първата.

В комуникационен план това е асиметрия:

• едната страна предлага конкретни образи,
• другата – абстрактни правила.

Без публикуване на количествени и проверими данни – брой проверки, разпределение по региони, резултати от досъдебни производства – МВР рискува да загуби наративната инициатива. А в съвременната политика който контролира разказа, контролира и легитимността.

III. Позиционирането на ГЕРБ: вторична легитимация на наратива

Включването на ГЕРБ в този дискурс не е случайно, нито пасивно. Партията не създава първоначалния наратив, но го легитимира чрез повторение.

Това е добре познат механизъм в политическата комуникация:

• първият говорител формулира тезата;
• вторият я нормализира.

Референцията към „натиск“, „страх“ и „местни структури“ не добавя ново съдържание, а увеличава достоверността чрез множественост на източниците. Така се конструира усещане за системност, дори когато доказателствената база остава неясна.

Политическият ефект е двоен:

1. делегитимация на МВР като неутрален орган;
2. предварително оправдание за евентуален изборен резултат.

IV. Прагматичната дистанция на Тошко Йорданов и ИТН

Поведението на ИТН е различно по своята логика: минимизация на ангажимента. Избягването на участие в конфликта не е неутралност, а стратегия.

ИТН се позиционира извън дихотомията „репресия – законност“, като по този начин:

• запазва коалиционна гъвкавост;
• избягва репутационен риск;
• съхранява образ на „прагматичен арбитър“.

Това е типична позиция на актьор, който не цели да печели наративната битка, а да извлече дивиденти от нейния изход.

V. Дълбокият пласт: какво всъщност се преразпределя

Зад конкретните реплики и институционални реакции се крие по-дълбок процес – борба за дефиницията на държавността.

1. Правото като инструмент, а не като норма

Когато всяко правоприлагане може да бъде обявено за „репресия“, правото губи своята трансцендентна функция и се редуцира до политически ресурс. Това е класическият проблем, описан още от Карл Шмит: суверен е този, който определя изключението.

2. Инфлация на категориите

Термини като „демокрация“, „репресия“, „нарушение“ се използват без строг критерий. Подобна инфлация води до девалвация на самия политически език – процес, който има не само правни, но и екзистенциални измерения: обществото губи способността си да различава злоупотреба от санкция.

3. Екзистенциалният страх от държавата

В българския контекст държавата исторически се възприема не като арбитър, а като потенциален инструмент на натиск. Тази културна матрица се активира при всеки подобен конфликт и се използва целенасочено като политически ресурс.

VI. Заключение: наративът като форма на власт

Сблъсъкът около „купения вот“ не е спор за факти, а за тяхното значение.

• Едната страна цели да превърне правоприлагането в политическа репресия.
• Другата се опитва да го задържи в рамките на правната процедура, но без достатъчна комуникационна сила.
• Трети актьори се позиционират така, че да извлекат полза независимо от изхода.

В крайна сметка въпросът не е дали има нарушения, а кой ще дефинира какво е нарушение.

А това вече не е юридически, а философски проблем:
дали държавата ще остане носител на норма – или ще се превърне в поле на конкуриращи се интерпретации, в което правото е просто още един език на властта.

Лалю Метев, пр. юр., 10 април 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.