Социологията като огледало: когато „неудобното“ изследване изглежда по-реално

В българския публичен дебат социологическите изследвания отдавна са престанали да бъдат просто инструмент за измерване. Те се превърнаха и в инструмент за внушение. „Водещите агенции“ говорят, медиите препредават, политиците цитират – и така се изгражда на пръв поглед стабилна, самоподдържаща се картина на реалността.

Проблемът възниква тогава, когато се появи изследване, което е методологически издържано, но разказва друга история. Не просто различна – а по-близка до интуицията на самото общество, до усещането за умора, фрустрация и разкъсани лоялности. В контекст на ниско доверие в медиите и висока чувствителност към манипулации точно такива „неудобни“ проучвания изглеждат по-реалистични от официалния разказ.

1. Когато „разминаването“ не е дефект, а сигнал

Най-лесната реакция е да се отхвърли всяко различие като „съмнително“. Но това е интелектуално мързеливо.

Ако едно изследване: ясно описва извадката си; дефинира понятието „вероятен избирател“; посочва период и метод на събиране на данни; показва вътрешна консистентност между отделните показатели, то заслужава анализ, а не автоматично дискредитиране.

Разминаването с други агенции в подобен контекст не означава автоматично, че „някой лъже“. По-често означава, че: различни модели улавят различни сегменти от реалността; динамиката на нагласите е по-бърза от публичния разказ за тях; част от „официалните“ числа са ефект от медийно усилване и филтриране, а не чисто отражение на обществените нагласи.

Парадоксът е, че именно „алтернативното“ изследване често звучи по-реалистично – защото съвпада с преживяното усещане за напрежение, недоверие и скрито колебание.

2. Политическата карта без грим

Данните очертават нещо, което публичният дискурс системно избягва да назове ясно.

Българското общество не е разделено на два ясни геополитически лагера. То е: колебливо; фрагментирано; натрупало недоверие към всички центрове на власт – партии, медии, институции.

В тази среда: „неудобните“ партии – тези, които не се вписват в предварително зададените схеми – изглеждат по-силни, отколкото официалният разказ допуска; „очевидните“ носители на легитимност – традиционни партии, „правилни“ коалиции – изглеждат по-слаби и по-разколебани; центристкият избирател е по-несигурен, повече дистанциран и по-малко склонен да следва „препоръчаните“ избори, отколкото се признава публично.

Това не е аномалия. Това е корекция на един удобен медиен мит.

3. Европейският контекст: България не е изключение

Подобни разминавания между „официални“ и „алтернативни“ изследвания не са уникално български феномен. В различни европейски страни – от Италия и Германия до Полша и Унгария – по-малки или независими агенции са регистрирали тенденции (подкрепа за популистки формации, срив на традиционни партии), които големите играчи дълго са подценявали или изглаждали.

Тези разминавания са симптом на по-дълбок процес: ерозия на доверието в институциите и медиите; разпад на стабилните партийни идентичности; конкуриращи се визии за бъдещето на Европейския съюз – между по-дълбока интеграция, защита на националния суверенитет, консервативна реакция и зелена трансформация.

В този смисъл едно „неудобно“ изследване не е заплаха за демокрацията. То е предупреждение, че реалността изпреварва разказа за нея. Че политическите и медийните елити говорят за общество, което съществува по-скоро в техните сценарии, отколкото в ежедневния опит на хората.

4. Социологията като екзистенциален индикатор

Процентите не са просто числа. Те са симптоми.

Зад тях стоят: страхове – икономически (бедност, несигурност), културни (идентичност, миграция), геополитически (война, зависимости); разочарования – от повторяемостта на корупционни скандали, от липсата на реална промяна; усещане за липса на представителство – че „никой не говори на нашия език“.

Когато избирателят се отдръпва от „очакваните“ политически избори, това не е непременно радикализация. Често това е търсене на смисъл там, където системата вече не го предлага. От тази гледна точка социологията не измерва само електорално поведение. Тя измерва степента на отчуждение в обществото, дълбочината на разлома между управлявани и управляващи.

В този смисъл разглежданото изследване е важно не само с конкретните проценти, а с това, което подсказва за екзистенциалното състояние на общността: умора, недоверие, но и упорито търсене на алтернативи.

5. Истинската опасност: не различните числа, а тяхната употреба

Важно е да се направи ясно разграничение: има професионални изследвания, които стигат до различни резултати, защото използват различни модели и улавят различни слоеве на реалността; и има псевдоизследвания, създадени с цел да манипулират, да произведат шум или да легитимират предварителен политически разказ.

Ключовите маркери на вторите са почти винаги едни и същи: липса на описана методология; неясна или статистически невалидна извадка; „перфектни“ числа без посочена грешка; разпространение само в социални мрежи или партийноконтролирани канали, без професионална проверка.

Опасността не е в различието между данните. Опасността е в тенденциозната им интерпретация: в превръщането на всяко число в елемент от морална или геополитическа драматизация – „екзистенциален избор“, „последен шанс“, „край на Европа“.

6. Дигиталната среда и разпадът на общата реалност

Социалните мрежи не просто разпространяват информация – те я фрагментират. Изследванията показват, че политически актьори и правителства в десетки държави използват платформи като Facebook, X и TikTok за координирани кампании по дезинформация и манипулиране на общественото мнение.

Резултатът е: всяка група живее в собствена „социология“ – с анкети, мемета и графики, които потвърждават предварително избрани убеждения; всяко число може да бъде използвано като аргумент за всичко – извадено от контекста, то губи връзка с методологията си; общият разказ за реалността се разпада – вече не спорим само за интерпретации, а за самите факти.

Това вече не е просто медиен проблем. Това е криза на колективното разбиране за истина, на способността на обществото да поддържа обща картина на света, в която конфликтите да се решават, а не да се множат до безкрай.

7. Социологията, която не ни харесва

Има един сигурен начин да разпознаеш кога едно социологическо изследване е проблем за публичния разказ: то просто не съвпада с него. В този момент обикновено не започва анализ, а дискредитация.

„Кой го е поръчал?“ „Колко е надеждно?“ „Защо се разминава с другите?“

Всички тези въпроси са напълно легитимни. Но когато се задават само към „неудобните“ данни, те престават да бъдат критично мислене и се превръщат в защитна реакция. Истината е проста: ако едно изследване има ясна методология, прозрачна извадка и вътрешна логика, то не може да бъде отхвърлено само защото разваля удобната картина.

Разминаването с „водещите агенции“ не доказва автоматично манипулация. Понякога доказва нещо по-неприятно – че реалността не се подчинява на предварително написания сценарий.

8. Критичното четене като гражданска и духовна дисциплина

В такава среда единственият устойчив подход е прост, но изисква усилие: първо питаме „как е направено“; после „какво показва“; и едва накрая „какво означава“.

Да четеш социология днес означава: да различаваш данни от интерпретации; да допускаш сложност и несигурност; да отказваш удобни обяснения, които превръщат проценти в морални присъди.

От философска гледна точка това е отказ от идолопоклонство пред числата. Числата могат да бъдат полезни, но не са бог. От богословска перспектива това е част от по-големия въпрос за истината: не всяка „истина“, която ни устройва, е истинна; и не всяка истина, която ни тревожи, е фалшива.

Да приемем, че едно „неудобно“ изследване може да е по-близо до реалността, не означава да го абсолютизираме. Означава да признаем нещо по-неприятно: че реалността в България е по-фрагментирана, по-напрегната и по-трудна за обяснение, отколкото официалният разказ допуска.

9. Между „песимистичната теория“ и неудобната социология

В този смисъл „песимистичната изборна теория“ на Асен Генов е важен симптом, но не и достатъчно обяснение. Тя ясно формулира нещо, което се вижда и в данните: липса на условия за „цунами“, разпилян и уморен електорат, готов да търси поредния носител на надежда в лицето на Радев или на поредния фигурант на екрана.

Там, където текстът на Генов е най-силен, той съвпада с „неудобните“ социологически констатации – описва волатилни избиратели, ерозия на традиционни партии, дрейф към персонализирани проекти. Там, където отслабва, е в редукцията на тези процеси до „политически аморфна маса“, която просто си „фантазира спасители“. Така рискуваме да персонализираме структурни дефицити: дефицита на представителство, на смислени политически оферти, на език, който да говори за реалните страхове и надежди отвъд геополитическите клишета.

Погледнем ли през оптиката на социологията, която разваля сценария, картината е по-сложна. „Масата“ не е абстракция, а съвкупност от конкретни групи – млади хора в несигурна заетост, жители на периферни региони, емигранти, възрастни с устойчиво усещане за изоставеност. Техният дрейф не е каприз, а отговор на многократно нарушени обещания. В този смисъл Радев – както преди него Борисов, царят или „харвардците“ – е по-скоро функция на празнината в представителството, отколкото нейна първопричина.

Социологията, която разваля сценария, не оправдава ничий избор и не демонизира ничий електорат. Тя казва нещо по-просто и по-неудобно: че обществото е по-разколебано, по-недоверчиво и по-дълбоко отчуждено от политическите си елити, отколкото сме склонни да признаем. И че ако искаме да излезем от цикъла „спасител – махмурлук – предсрочни избори“, трябва да четем тези данни не като оръжие срещу опонента, а като огледало, в което всички – и избиратели, и лидери, и коментатори – не се харесваме особено.

10. Между данните и „троянския кон“

Коментарът на Иван Сотиров концентрира в няколко изречения един реален обществен страх: че България може да произведе парламентарно мнозинство с ясно прокремълска ориентация, въпреки че мнозинството от гражданите декларира проевропейска принадлежност. Цитираните данни на „Алфа рисърч“ – приблизително две трети „про‑ЕС/про‑Запад“ срещу около една четвърт „про‑Изток“ – наистина очертават такава ценностна асиметрия.

Проблемът е, че от тази асиметрия не следва автоматично описаният политически сценарий.

А. Методологическата грешка: ценности ≠ поведение

Първият пропуск е базов. Ценностните нагласи и електоралното действие не съвпадат механично. Политическата социология отдавна е показала, че избирателят не гласува като „носител на чиста ценност“, а като носител на противоречия. Един и същ човек може: да се самоопределя като проевропейски, но да гласува наказателно срещу „проевропейска“ партия; да има културна симпатия към Русия, но да не подкрепя нито една партия, която я артикулира политически; да избере формация не заради геополитика, а заради гняв, умора или недоверие.

Следователно преводът „26% про‑Изток = потенциално проруско мнозинство“ не е извод, а спекулативна хипотеза. Той прескача именно онова, което социологията трябва да обясни – сложността на превода от нагласа към действие.

Б. Фалшивата бинарност: геополитика като опростяване

Вторият проблем е редукцията на цялата политическа динамика до геополитически бинаризъм. Категории като „прокремълско мнозинство“ и „евроатлантически блок“ са аналитично удобни, но емпирично подвеждащи. Българската партийна система е пълна с хибриди: партии с проевропейско гласуване в институциите на ЕС, но с антизападна реторика у дома; партии с декларативен евроатлантизъм, които поддържат корупционни практики, ерозиращи именно институционалната устойчивост, от която зависи тази ориентация.

В този контекст формулата „Румен Радев = троянски кон“ е политически ефективна, но аналитично редуктивна. Тя персонализира процеси, които са системни: завладяване на институции, дефицит на доверие, разпад на представителството. А тези процеси не идват отвън – те се случват отвътре.

В. Въпросът за вината: удобният морализъм

Третият пласт е разпределението на вината. Тезата, че „евроатлантическите коалиции“ са отговорни чрез поредица от тактически „сглобки“, съдържа интуитивна истина: политиката без стратегически хоризонт неизбежно износва собствената си легитимност.

Но превръщането на това в морална присъда е недостатъчно. То пропуска структурните фактори: социална фрагментация и регионални неравенства; хронична икономическа несигурност; ерозия на институционалното доверие; постоянен натиск от дезинформационна среда.

Без този контекст „предателството“ се превръща в удобен разказ, който обяснява всичко – и затова не обяснява нищо.

Г. Истинският проблем: разривът

Социологията, когато не обслужва сценарии, а ги нарушава, показва нещо по-дълбоко: между декларираните ценности и реалното политическо поведение съществува траен разрив.

Този разрив не е аномалия. Той е симптом: че „Европа“ функционира като език на легитимация, но не и като преживяна справедливост; че „проевропейското“ е по-често реторика, отколкото социален опит; че политическите елити говорят в категории, които не съвпадат с ежедневния живот на избирателя.

11. AI като усилвател на внушения

Показателен е и експериментът на Георги Проданов: опит да се „изчисти“ шумът на кампанията чрез специализиран AI модел, който агрегира всички публикувани социологически изследвания – от началото на предизборния период до финала. Логиката изглежда безупречна: щом всяка анкета влияе върху избирателите, значи всяка трябва да бъде включена в анализа.

Самият модел, по описанието му, не работи механично със средни стойности. Той претегля – по агенции, по актуалност, по историческа точност спрямо предишни избори. С други думи, прави онова, което утвърдените агрегатори на сондажи правят в по-стабилни демокрации: дисциплинира данните, вместо да ги оставя да се конкурират хаотично в медийното пространство.

Но именно тук се появява същинският проблем. AI не елиминира внушенията. Той ги агрегира.

Ако входът е система от изследвания, част от които вече са повлияни от политически, медийни или методологически пристрастия, изходът не е „чиста истина“, а по-рафинирана версия на същите тези изкривявания. Моделът придава форма и тежест на нещо, което по същество остава контингентно: човешки произведени данни в нестабилна информационна среда.

Още по-показателно е това, което следва „над модела“. Изводите на Проданов – за свиване на дистанцията при висока активност, за възможно отпадане на БСП, за късен скок на „Сияние“, за концентрация на протестния вот около Радев, за динамиката между ДПС и ПП–ДБ – не са продукт на алгоритъма, а на интерпретацията.

Моделът дава числа, но разказът остава човешки.

И точно в този преход – от агрегирани данни към политически сценарий – се връща цялата субективност, която уж сме се опитали да минимизираме. Интуиции, очаквания, страхове, дори симпатии – всичко това влиза обратно през „обяснението“ на резултатите.

Така експериментът показва не силата, а границата на AI в политическия анализ. Той може да дисциплинира хаоса. Не може да го неутрализира.

И още нещо: самият избор какво да се включи, как да се претегли и как да се чете резултатът вече е политически акт. Алгоритъмът не стои извън този избор – той го формализира. В този смисъл AI не е арбитър между конкуриращи се реалности. Той е инструмент, който може да придаде на една от тях вид на по-голяма обективност.

Затова и най-точният извод от подобни експерименти не е прогностичен, а методологически: дори най-сложният модел не превръща социологията в оракул. Тя остава това, което винаги е била – огледало. Разликата е, че днес огледалата са много, и все по-често отразяват не самата реалност, а начина, по който сме избрали да я подредим, претеглим и разкажем.

Заключение: огледалото, в което не искаме да се огледаме

Страхът от „троянски кон“ е разбираем и сам по себе си е важен факт на политическата психология. Но той е симптоматичен: опростява картината, за да направи реалността по-поносима.

По-трудната истина е друга: българското общество не се движи по ясна геополитическа ос, а живее в състояние на вътрешно разминаване – между това, което заявява, и това, което прави. И докато този разрив не бъде адресиран – не с етикети, а с политика, която превежда ценностите в реален опит – всяко социологическо изследване ще изглежда „подозрително“. Не защото непременно е грешно, а защото показва нещо, което не искаме да признаем.

В крайна сметка социологията не е оръжие по дефиниция. Тя се превръща в оръжие, когато числата се използват за мобилизация и демонизация, а не за разбиране. В най-добрата си форма тя е огледало: показва ни не само как гласуваме, а как се страхуваме, как се надяваме, къде се чувстваме предадени.

Проблемът не е, че понякога огледалото показва образ, различен от този, който сме свикнали да виждаме по телевизията. Проблемът е, че не винаги искаме да се видим такива, каквито сме. И докато този проблем остава неразпознат, всяко „неудобно“ изследване ще бъде по-скоро повод за атака, отколкото шанс за размисъл.

Лалю Метев, 17 април 2026 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист и изследовател, който съчетава право, философия, богословие и социални науки в анализите си за посткомунистическа България. За него правото не е техника, а поле на духовен и морален конфликт, където законът стои на кръстопът между буква и съвест. Текстовете му – аналитични, но не и студено неутрални – разкриват невидимите механизми, чрез които митологията подменя институциите и фасадната легитимност замества реалното доверие. В система, която щедро произвежда конюнктурни „професори“ и „експерти“, Метев остава нарочно неизгоден за мейнстрийма: продукцията му – изследвания, анализи, публицистика – стои по-близо до понятието „мисия“, отколкото до проектна биография. Той е сред онова „гето“ на хората, които отказват да престанат да мислят, и именно в тази маргиналност вижда последното пространство на свобода – място, където юридическата аргументация се среща с моралното изискване, а академичната прецизност – с гражданската чувствителност.